Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.
В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да ѝ мине.
Прищя ѝ се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.
* – стихотворението е включено в новата книга на Мария Донева: „„Меко слънце“ („Жанет-45“, 2010 г.).
