.

в магазина до нас продават
цветя и цигари.
жената зад касата е на моята възраст
и има очи на човек,
който отдавна не очаква извинение.

купувам си цигари,
въпреки че опитвам да не пуша.
понякога е необходимо
да имаш причина да стоиш някъде
още две минути.

навън вали.
един мъж говори по телефона
за ипотеката си,
за детето си,
за това, че жена му вече не го обича.

искам да му кажа,
че и аз не обичам някого,
но продължавам да помня
как си пие кафето.

не му казвам нищо.
преминава на червено.

у дома има чиния в мивката,
книга с прегъната страница
и растение,
което поливам от чувство за вина.

всичко живо около мен
е започнало да съществува
по навик.

включително и аз.

понякога си представям,
че съм родена в друг град,
в друга държава,
в тяло, което не помни
всички начини да бъде наранено.
че някъде има жена,
която прилича на мен,
но е избрала да остане,
когато са ѝ казали да си тръгне.

искам да я срещна.

искам да я попитам
дали животът наистина става по-лек,
или просто се научаваш
да носиш тежкото с една ръка,
докато с другата
си отключваш вратата.

снощи сънувах майка си
в непознат апартамент.
беше млада и пушеше до прозореца.
не ме позна.

събудих се с усещането,
че някой е преместил мебелите
в стаята на детството ми.

няма значение.
вече съм голяма жена.
мога да си платя сметките,
да сменя крушката в коридора,
да отида сама на лекар
и да излъжа, че всичко е наред.

мога да обичам някого
достатъчно дълго,
за да забравя какво съм искала
преди него.

това последното
още не съм го научила
да правя без последствия.

в три и четирийсет през нощта
градът изглежда почти невинен.

светофарите сменят цветовете си
пред празните улици.

някой някъде се ражда.
някой някъде умира.

някой целува непозната жена
и за първи път от години
не мисли за утре.

а аз стоя на балкона
и си мисля колко странно е,
че можеш да прекараш целия си живот
в опити да станеш друга
и накрая да се окажеш
единственото нещо,
което никога не си опознала.

угасвам лампата.

утре пак ще има хляб,
кафе,
съобщения без отговор
и хора, които ще ме попитат
как съм.

ще им кажа добре.

не защото съм се отказала
да бъда честна.

просто понякога
жената трябва да стигне до вкъщи,
преди да си позволи
да се разпадне.

.

.

Милена Ангелова е родена на 27 август 1993 година в Благоевград, където завършва средното си образование в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ с профил „Български, английски, история и философия“, а после продължава обучението си в, Югозападния Университет „Неофит Рилски“ със специалност „Философия“. Започва да пише поезия след като завършва курса по поезия в Академия „Заешка Дупка“.
Има публикувани стихотворение в „Асоциална поезия“, както и в сборника „Поезия срещу
войната“ (Scribens, 2022 г.). Работи с редактор по изданието на своята дебютна книга с поезия.