.
има хора, които нося на тила си,
протягат се, тичат, понякога острят ножове
някои нося в косата или в стомаха,
в гърлото, в китките, много тежат тези в коленете,
лекарят каза, че имам износени стави, но знам истината,
хората, които точат ножове, смеят се с прастар смях
или си разказват истории за призраци,
хората, които запечатват рани с лейкопласт
или пият валериан за лека нощ,
които пеят песни, когато им е тъжно
и ме обиждат, когато ми се ядосат,
когато се направя, че не са там или
в яда си се опитам да ги изхвърля
после разказват на психолога си
и изгарят стари мои вещи
стави, кости и хрущяли,
скелет от хората, които нося,
които никога не могат да
бъдат оставени на никоя
спирка или случайно
забравени в някой сумрак,
пълен с повече надежда
от предния
.
Стихотворението е от книгата на Мила Люцканова „Краят на думите“ („Арс“, 2023 г.).
.
Мила Люцканова в „Кръстопът„
