.
Просто нещата си имат различни страни –
имат си фасади с парадни входове, портиери,
хора, които взимат багажа ти и т.н.
Аз познавам такива неща.
Имат си и други страни – вътрешни дворове,
вътрешни градове, под тях тъмни градове и т.н.
Когато дойдат до мен такива неща,
започвам да скитам из тях.
Понякога гледам формата, понякога цветовете,
светлината.
Понякога има крах, наводнение или здрач.
Звуците пропадат, гостите са си отишли,
масата е изоставена и кой ще разтреби останалото
по чиниите и чашите?
Аз поглеждам нагоре в очакване да видя
люлеенето на въображаем кристален полилей,
голям и тежък над тази опустяла вечер.
Може би има някаква тайна
където е крепежът му – с небето в случая.
Но знаете ли какво,
в момента той е свален за почистване
и адски много специалисти с ръкавици
милват частите му като ексхумиран от небето
организъм.
Дали ще открият тайната?
…
Кой знае какво ще трябва
от сакристията.
В крайна сметка реставраторите
носят отговорността и
всички алхимични тайни
за оцеляването на спойката
с небето.
.
Стихотворението е от новата книга с поезия на Мария Гюрова – „Родители на дъха“ (под печат – „Фондация за българска литература“, 2026 г.)
.
.
