Новата книга на Пламен Антов “Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно” („Жанет-45“, 2010 г.) вече бе представена на вниманието на читателите.
Нейната амбиция е да предложи цялостна теоретическа и литературноисторическа визия за периода на 1990-те години през призмата на постмодернизма, видян като определящо събитие в литературата от края на ХХ-и век.
   В центъра на изследването са поети, осъществили радикалния поврат в езика: Константин Павлов, Ани Илков, Златомир Златанов, Георги Господинов и др. Но това не е сборник с очерци за отделни автори, а цялостно конструиран литературноисторически и философски разказ, в който случващото се през 90-те е органично вписано в логиката на националния литературен процес. Така постмодерното е проблематизирано в самата си сърцевина – като край на “големите разкази”, както гласи всеизвестното клише.
   Проследено е как контрамодерният патос на постмодернизма реално работи в младата българска поезия на 90-те в една сложна раздвоеност между актуалното, остро политическото, от една страна, и митологичното, от друга. Предмет на анализ са начините, по които постмодерната поезия на 90-те активира национално-митологическия иконизъм, произведен от литературния канон през Възраждането, как диалогизира с него и го пресемантизира. И как с това заема мета-позицията на своеобразна философия на националната история.
   Освен всичко друго, изследването е опит за защита на поколението на 90-те, често обвинявано в национален нихилизъм.
   Книгата е том 3 от цялостно изследване върху генезиса и спецификата на българския постмодернизъм. Излизането на т.т. 1 и 2 предстои.

   Проф. Светлозар Игов за книгата: Трудът на Пламен Антов е най-силният засега аргумент срещу несправедливите мрънкания, вайкания и крясъци, че постмодернизмът отричал и рушал националната традиция. Той показва, че стресът на 90-те години не руши традицията, а я обновява и обогатява с нови смисли, че новите перспективи пред литературата (дори когато ни се привиждат като нихилистичен бунт) създават и нови литературни ретроспективи.

   Проф. Валери Стефанов: Можем да прочетем този текст и като една своеобразна етическа реабилитация на поколението.
Работата на Пламен Антов е съществен принос към българската литературна историография. Тя поема риска да чете съвсем близкото ни литературно минало, да превърне близостта в продуктивна дистанция, да пренебрегне традиционните въздишки от типа: “кога и тези автори станаха обект на подобни високо вписани и прицелени интерпретации”. Отговорът на изследователя е категоричен – “Сега станаха! Вече е време да прочетем станалото.”.

   Доц. Пламен Антов (роден 1964 г.) е автор на многобройни статии, студии и рецензии, публикувани в специализирания литературен и научен печат, както и на монографичното изследване “Яворов – Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика” (2009). Работи в Института за литература при БАН.
   Пламен Антов е и автор на стихосбирки като “Разпадащото се момче” (1993), “Изнасилването на Венеция” (1997), “Сантиментална география” (2000), “Америките ни” (2002), “Лисабон, или Краят на поезията” (2007), сборника с разкази “Бягството на заека” (1996), пиесата-пародия “Смъртта на авторите или Записки по българските и прочия” (2004)…