Опитвам се да разпозная умисъл
в подредбата на северното небе,
което се разкрива ясно
само за няколко секунди,
в разкрача между февруари и март.
Оглеждам се за свободно сияние,
образ, който да докосне прозореца ми
и да остави отпечатък
на неразгадаем език.
Преследвам силует под уличните лампи
и се чудя колко далеч ще стигне,
дали желае да се скрие,
да търси стъпала към миналото си.
Следващата лампа е счупена,
неизбежно губя очертанията му.
Отново съм само наблюдател
в свят, който не е мой.
Стихотворението е от новата книга с поезия на Зорница Иванова – „Студена земя„.
