песента ме чака кротко
като сърничка, полегнала
на самолетна писта.
връщам се при нея
да я напоя,
да ѝ прошепна шеги,
да ѝ обещая безсмъртие.
тя се откъсваше от него
след около две ракии
и малко люти чушки,
от които
си подлютих окото без да искам
и плаках повече,
отколкото на погребението му.
песен във формата на черен кон,
стиснат в детска длан,
защото на шахматната дъска
не препуска достатъчно бързо.
пази ме като капия.
пул върху пул върху пул,
през теб бия баща ми на табла
или губя с достойнство,
когато победата избягва погледа ми.
дядо ми беше пълен с музика,
жив джубокс,
колекция от руски шлагери
и похотливи народни припеви,
стари градски песни
от когато градът му е бил млад,
моряшки трели, налети с
риболовно тържество
или премръзнали от
плуване рано сутрин
в каменното море на трета буна.
да се калят.
между двата инсулта
написа учебник.
не го прочетох,
преписах го от кора до кора,
по страниците лази
фразата:
льох льох лилильох,
льох лилильох,
това пише и в сборника с вицове,
неизменен страж
на етажерката в банята.
чувам вълните на дядо ми
в сивото на очите си,
като спусна над тях
похлупаците на съня.
чакам първата бръчка,
за да видя дали ще си приличаме.
не се научих да играя шах,
конете ми бягат
адски бързо
и много добре.
животът се изпразва от хора.
прекъсва
като скъсан конец.
знам антидота.
наливам песента в
ракиена чашка
и я изпивам
на екс.
Стихотворението е и част от новата книга на Анастасия Стоева „Намерени неща“ (Scribens, 2026}.
