В романа „Реконструкция“ („Сиела“, 2010 г.) на Цвета Делчева се извършва анализ на едно подтикване към самоубийство – престъпление, което обикновено е много трудно за доказване, чрез разделянето на извършителката на осем отделни жени в съответствие с психологическата теория на типовете и използването на различната памет за случилото се на всяка една от тях, която има собствен мотив да го извърши – изневяра – но изневяра във всичките ѝ многообразни значения: онази максимална болка, дълбочина, смисъл, след която тя престава да ни интересува. Трябва ли, когато някой се измъчва и терзае, да го разубеждаваме, че е виновен и да го успокояваме, лишавайки го по този начин от способността да страда, следователно да чувства… (из анонса на издателството)
  Цвета Делчева е родена през 1960 г. в гр. Панагюрище. След 1980 г. живее в София, а за известно време също и в Брюксел и Виена. В момента живее във Виена.
  Завършила е специалност „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и е работила като литературен сътрудник в Студентския дом на културата, като редактор в седмичници за образование, наука и култура в София и като юрист в държавната администрация и в частни фирми. През 1985 г. голям цикъл нейни стихове „По нишката тънка“ е включен в антологията „Общежитие“ на издателство „Народна младеж“, София. Следват пет самостоятелни поетични и в гранични на поезията жанрове книги – „Отвъд предела“ (1992, Пан), „Изрядна нощ“ (1995, Свободно поетическо общество), „Слънцето си е на мястото“ (2000, Аквариум Средиземноморие); „За градовете и нещата“ (2004, Стигмати) и „Краят на лятото, вечността“ (2006, Стигмати).
  Книгата „За градовете и нещата“ е преведена и издадена и на френски език – “Des villes et des choses” (2006, Bénévent, Франция), a „Краят на лятото, вечността“ е преведена на немски и английски език, предстои издаване. Отделни нейни стихотворения са преведени и публикувани на немски, холандски и сръбски език. По книгата „Отвъд предела“ е направен моноспектакъл, представен в СУ „Св. Климент Охридски“ по време на Майските дни на културата през 1992 г. Има награди от конкурса за студенти литературни творци (1984), Рицарски литературен конкурс за поети средиземноморци (1999), конкурса за стихотворение „Да откриеш себе си“ на БНР (2001) и номинация за наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза за книгата „За градовете и нещата“ (2004). Последната ѝ книга – „Краят на лятото, вечността“ – е представена на български и немски език в българските културни институти в Берлин и Виена.

„РЕКОНСТРУКЦИЯ“ – ПЪРВА ГЛАВА

  Мога да си представя какво е да научиш за смъртта на близък човек от онези некролози без биографични данни, в които някой се обръща към мъртвия в стихове, без дори да се разбира дали е във връзка с погребението му или с помен за него.
  В появилите се съобщения и кратки посвещения in memorium в пресата между другото се прокрадват най-различни версии за причините за смъртта.
  Възможно е да е имало някакво разследване, преди да се стигне до официалното заключение, че става дума за нещастен случай при влакова маневра на гарата в Шопрон – унгарски град в близост до границата с Австрия.
  И аз съм може би единственият човек, който предполага, че е имало подтикване към самоубийство – престъпление обикновено много трудно за доказване.
  Ще го нарека просто „той“ или „жертвата“.
  Защото понякога е необходимо съвсем малко, за да стане влюбеният завършен престъпник, както престъпникът може да е завършен творец.
  Често показанията на един подсъдим, дадени пред съда, се различават значително от тези, дадени от него като обвиняем по време на следствието. Дали защото от него се иска да си спомни с подробности събития, които са се случили отдавна, тъй като предварителното производство често отнема месеци и дори години, или защото страхът, а в по-редки случаи угризенията си казват думата?
  Или защото съществува добра и лоша памет? Според някои да имаш добра памет означава лесно да учиш чужди езици, да наизустяваш разпоредби, формули, дати и имена, да използваш цитати, статистики. Липсата на такава памет ги кара да се чувстват недостатъчно интелигентни по време на разговор, въпреки че в същото време помнят например безброй телефонни номера, рождени дни, резултати от спортни състезания години назад. Познавам човек, който си спомни много подробно една отдавнашна случка само по миризмата на същия дезодорант и то по дезодорант, който е бил използван в тоалетната, тъй като най-важни са именно детайлите и подробностите, които запомняме, когато не сме си поставили това специално за цел.
  А има и такива, които мислят, че по принцип паметта им за „неважни неща“ е някакъв вид „злопаметност“, която няма друг смисъл, освен да предразполага към депресии.
  Но нима не е депресия и меланхолията, често преживявана в процеса на духовните борби? Едно време, ако някой бил извършил прегрешение и нямало никакъв свещеник наблизо, той можел да го разкаже на някого, който е до него, който в известен смисъл му е под ръка. Но не просто да каже, че е извършил прегрешение, а да го разкаже, да посочи обстоятелствата, при които е станало, да обясни как го е направил и по този начин да се самоунижи. В този смисъл самото признание вече е нещо като наказание, начало на изкуплението.
  Или самата депресия ни докарва дотам, че се налага да излезем от себе си, за да се погледнем отвън, за да видим като в огледало, тоест – да се видим, както ни виждат другите, още по-лошо – както ни вижда някой, който ни анализира. Тогава можем да научим много неща за себе си, но да се лишим от онова, което сме чувствали, да стигнем до едно състояние, в което да се чудим дали не сме си го измислили.
  Не зная дали това, което правя, е следствие, изслушване на изповед, анализа или художествена фикция. Обществото, светостта, болестта, красотата?
  Експертиза, която се опитва да установи невидимото начало на престъплението?
  Подхлъзване към миналото заради депресията в настоящето, защото тя е реакция на нещо, което трябва да се осъзнае?
  Съзнавана регресия, чрез която да се интегрират в съзнанието съживените реминисценции?
  Разчленяване – нарязване на парчета и изхвърляне на неприемливото, след което този фрагментиран Аз, откъснат от цялостната личност, да бъде отново реконструиран?
  Факт е, че за едно събитие отделните участници могат да разкажат по толкова различен начин, че да се питаме дали става дума за едно и също нещо.

* * *

  Не се колебаеше между Изтока и Запада, съдбата беше избрала вместо нея една неутрална страна. Беше се примирила с архитектурата след 1930 г. и беше заживяла в Дунав Сити – един изцяло нов квартал с небостъргачи в близост до Международния център и Австрия център, а наоколо стърчаха сгради като Андромеда Тауър, Арес Тауър, Тех Гейт Виена и най-високата от всички – Кулата на хилядолетието, откъдето гледката се разваляше, превръщаше се в архитектурен план.
  Казват, че работенето или живеенето над определена височина води до бавното деградиране на личността.
  Тя беше развила нещо като психоза на домакинята – занимаване с почистването и подреждането на вещите до такава степен, че лишава другите от удоволствието да ги използват. Самата тя спеше в единия край на леглото, дори когато беше сама, и сядаше на крайчеца на стола или дивана, за да не разхвърля. Често прането, гладенето, идеалното подреждане на гардеробите изчерпваха цялата є енергия за сметка на хубавото обличане.
  Движението от религия към атеизъм и обратно, от капитализъм към социализъм и обратно, от частна собственост към национализация и реституция: Запад – Изток – Запад, беше завършило като Изток – Запад – Запад, но това не беше валс.
  Един майстор на извити стъкла за стари мебели и осветителни тела в рамки от метал ми беше казал веднъж: Материята ми напомня за себе си с някоя рана или ми напомня, че е материя, когато се чупи.
  Беше напълно отчайващо да продължавам нататък.
  Вече знам, че е имало подтикване към самоубийство и то заради изневяра, но изневяра във всичките є многообразни значения – онази максимална болка, дълбочина, смисъл, след която тя престава да ни интересува.
  С огромни усилия възстанових образите на жените, които бяха предизвикали тази ревност – все едно по ДНК информация да възпроизведа някое живо същество. В крайна сметка тя беше ревнувала от жени, от които всяка жена ревнува и би искала „да убие“: Танцьорката, Нудистката, Колежката, Съпругата, Артистичната жена, Проститутката, Съперничката, Случайната жена по пътя. Защото изневярата е грях, макар и да не е престъпление според наказателния закон. А самият грях се осъществява с факта на извършването му, а не на разкриването му. Нямам сигурни доказателства, че се е срещала с тези жени, но знам със сигурност, че е била на описаните от нея места.
  Целта ми беше да бъда съдия, който няма да наказва нарушението, но ще може да си позволи лукса, изискаността или извинението да коригира поведението, да наложи мерки за реадаптация, за включване.
  Успях да реконструирам жената, след като преди това беше разделена на части, но когато я „съчлених“ отново – получих съвсем друга, която практически беше загубила всички качества, които харесвах.
  И сега какво? Да яде, да пие, да се страхува като всички, които съществуват охолно и имат запазена външност, от старостта. Да живее вечно?
  Колко пъти се питах защо, когато някой има проблеми, незабавно се опитваме да го убедим да ги изговори, без да си даваме сметка, че колкото повече успяваме, толкова по-безвъзвратно го лишаваме от някаква по-голяма ценност – способността да страда, следователно да чувства.
  „Всеки е това, което е любовта му“, е казал св. Августин. Хана Аренд го тълкува така: „Строго погледнато, този, който нито обича, нито желае, е никой“.