From: Stanimir Panayotov
To: Elijah Burgher
Date: Wed, May 4, 2011 at 8:55 PM
Subject: Book Cover
(…)
…квазипрофетично, мономаниакално, психотично освобождаване на утвърждаващ нихилизъм, такъв, който не е телеологичен, който е случаен и единствен. Нихилизъм като поезия, пишеща света за самата себе си.
За какво съм писал? Сред всичко останало и за (гей) желанието без особенo и твърдо политическо предназначение. Да промениш нещата, да „направиш различие“ (to make a difference) там, където различието е изличено, а другостта бива толерирана тутакси щом другият изчезва, е имбецилно. Нямам социална програма. Аз не пиша за, а вече пиша апокалиптичното и визионерско утвърждаване на празното, което ни обитава, празното, което кара живота да замръзне: което ни кара да не правим нищо освен нищото, по този начин изоставяйки живота в собствената му случайност, която само ние можем да въобразим. И тъй се посвещаваме на някаква механика по „запълване на битието“.
За мен това е краят на обществото. Аз наистина не вярвам в обществото. Някак знам, че то не съществува; може би някога си е заслужавало да го има; вече не.
Писах и за лудостта като живот без патос: вписах своят опит неапологетично. (Между другото, вътрешно някак винаги се противопоставям на самата концептуализация на „лудостта“, защото тя предполага конфликт с норма. Затова и прибягвам до свръхозначаващото „F31”, защото свръхозначаването води до безсмислие). Писах без сърце за лудостта: нямам такова за нея; не ми е останало. В лудостта виждам едно понятие за принудителната и автоматизирана геноцидна практика в името на квазисекуларна, а в действителност теологична стабилност. Наистина лудоста е властта на Бог. Фактът че Бог не съществува кара тази власт да нараства прогресивно – ала няма кой да я упражнява. Такава власт е фалшиво perpetuum mobile, където човекът-кукловод е скрил своето присъствие. То обикновено е скрито в телата на другите хора – например в анусите на гей мъжете.
Полуделият Христос. Неговата лудост е била нормализирана като мъченичество, заради което ние страдаме 2000 години по всеки възможен начин. Бог е въобразената епифания на присъщата човешка ситуация на лудостта: Бог е алибито за неспособността на човечеството да се подчини на собствените си трансгресивни желания. Ето го Бог, съгласуваното хуманистко нищо, най-голямата катедрала на не-битието се изправя пред „своя“ син – Христос/F31. Христос – това е лишеният от баща син на лудостта.
И това отношение е много просто: то е войната между една въобразена нищожност срещу една изтребена реалност. Резултатът от това отношение: трансисторическо яростно чукане, извършвано върху човечеството от самото него, при което то трансцендира лудостта до едно „по-високо ниво“ на възвишена другост, изпразнена от собствената неспособност на човечеството да преживява нищожността: самият живот. В крайна сметка отричането на тази неспособност означава обричане на масово самоубийство чрез Бог – единствената инстанция, която никога не може да бъде виновна. Ето заради това християнските морални кодекси срещу „непорядъчното поведение“ винаги ще таргетират случаите на „анормалност“ в редиците на човешкото – вероятно несъзнавано знаейки че за този свят няма външно. Тук много специфичната, материално осезаема забрава за света е именно опитът на лудостта: често мисля за нея като за гръбнака на цивилизацията.
Лудостта е уникална фигура на неспособността на човечеството да се справи с нищото.
Стихотворението, което дава името на книгата… то е бързо, хладно и безсърдечно. Няма сълзи, които да оплакват кланицата на тази опитност – всичко, което е останало е развалината на една естетика на обезверяването. Не казвам, че си струва тя да бъде артикулирана. Въобще не съм сигурен.
Ала в крайна сметка из цялата книга нито подсказвам, нито търся реална алтернатива на живота-като-нищожност: защото по всичко изглежда че той е това. Съгласуваната и социализирана алтернатива, с която си служа по спекулативен начин, е „Бог“. Това е единственият начин да съхраня парадокса че Бог означава нищо по начина, по който нищо означава нещо друго на себе си: една празнота, изпразнена от себе си, и следователно е пълно нищо.
Стига с тези криволичещи спекулации. Накрая ще бъда много искрен: веднъж прочетох, че всяка книга, независимо дали го искаш или не, е посветена на някого. Осъзнах че – независимо дали мразя това – съм посветил тази книга на себе си. Прекарах 27 години от живота си опитвайки се да не се убия. Следователно тази книга е презрението, насочено към остатъка от оставащия живот, за който и говоря. И тук аз вече не говоря за себе си, ала не се интересувам и от простото оцеляване. Интересува ме продуктивното преозначаване на безсмислието, което опознах. F31 се появява като изображение на един отчаян и празен пълнеж на битието.
Не можем да избягаме от номенклатурата на живота, но това не е трагедия.
Мое лично убеждение е че най-големият ужас е да останеш сляп за ужаса. Ето тук наистина няма бъдеще: тъй като мнозинството на тази планета се интересува само от това, да представя масовото си самоубийство като щастлив живот, а малцинството на онези оскъдни индивиди, способни да прегърнат живота са обречени на самоубийство-като-престъпление: за да повтарят и отразяват самоубийството на онези, които не могат да живеят.
* – в първоначалния вариант текстът бе част от публикуваната през 2013 г. от издателство „АРС“ книга на Станимир Панайотов “Бог vs F31″, чиято премиера ще се състои на 10 декември, от 18:00 часа, в Социален център Хаспел & the fridge (София, бул. „Мадрид“, 8 )…
