(текстът е предговор към българското издание на „Кучки вероломни”, сборникът с разкази от Роберто Боланьо, издаден от „Жанет 45“ в превод на Нева Мичева, чиято софийска премиера е насрочена за 9 април, четвъртък, от 18:30 в Barista Coffee and More – ул. „Бачо Киро“ 26-30)
Славата е недоразумение, което свежда своите любимци до нещо по-семпло от това, което са. Роберто Боланьо, писател и незаменим приятел, се превърна в легенда.
Когато почина през 2003-а, на 50 години, ние, неговите близки, знаехме, че книгите му ще пребъдат, но нямахме ни най-бледа представа, че той ще получи нещо, към което никога не се бе стремил: повсеместно признание. Как да предположим, че жрицата на телевизионния рейтинг Опра Уинфри ще препоръчва книгите му, Пати Смит ще напише музика към текстовете му, а актьорът Бруно Ганц ще го рецитира на немски?
В Ню Йорк се запознах с двама млади писатели, платили по 50 долара за коректурите на 2666 на английски, за да прочетат този толкова очакван роман преди всички други, а в Мексико срещнах една начинаеща поетеса, щастлива, понеже успяла да погали в Бланес някакво куче, което, както й обяснили, като пале познавало автора на Диви детективи.
Приятелите на Роберто никога не сме се съмнявали в неговата харизма, но се държахме с него естествено, с прекомерната фамилиарност, до която водят обичта и доброто настроение. Не сме го виждали като историческа фигура. Разправяхме си клюки и си споделяхме тайни. А сега малко ни е срам, че не сме достатъчно осведомени за неговите възгледи по големите общочовешки теми.
Разказват, че бащата на Ленард Бърнстейн държал сина си много изкъсо. Когато го попитали вярно ли е бил чак толкова строг с малкия Лени, отговорил: “Да. Обаче не знаех, че става дума за Ленард Бърнстейн!” Нещо подобно – и с нашия приятел, който пееше рок песни, разказваше истории за серийни убийци и с хаплива ирония критикуваше недостатъците на общите ни познати. Обичахме го и му се възхищавахме, без да знаем, че ще стане мит. То е като да си бил приятел с Боб Дилън, преди той да дебютира на фестивала в Нюпорт и да възпламени масите.
Роберто нехаеше за известността и ненавиждаше общоприетото разбиране за “успех”. Възхищаваше се на разказите на онези, които устояват из задните улички, магистралите към нищото, запустелите къщи, окопите под дъжда.
Запознахме се през 1976 г. на едно награждаване на млади писатели в парка на Автономния университет в град Мексико. Бяха го класирали на трето място в раздела за поезия, мен – на второ в раздела за разкази. Един от журиращите в моята категория бе чилийският писател Поли Дèлано. Тъкмо разговарях с него, когато Роберто дойде да разменят някоя дума за Чили и за съпротивата срещу Пиночет. Беше с разчорлена от въображаем вятър коса, кръгли очилца и цигара в устата: „Сложили са ме на трето място, а на мен ми се струва, че по-скоро заслужавам мъмрене” – каза насмешливо.
Веднага се сдружихме, но не след дълго той замина за Европа. С години нямах преки вести за премеждията му. Узнах някак си, че е бил в Париж, че се е преориентирал от поезия към проза, че е заживял на каталонското крайбрежие. Бяхме приятели с Марио Сантяго Папаскяро*, който се появява под името Улисес Лима в Диви детективи. Когато през 1998 г. Марио бе блъснат от кола и загина, написах възпоменателна статия, която попаднала в ръцете на Роберто. Скоро след това получих международно телефонно обаждане. Роберто искаше да знае какви са били последните години на поета, който изпълняваше централна роля в неговия още неиздаден тогава роман.
Тогава – бидейки мексиканец, чужд на предимствата на глобализацията – не знаех, че в Европа съществуват евтини телефонни карти, и си помислих, че разговорът ще разори Роберто. Моят конфуз го развесели и той предпочете да не внася яснота: “Не се притеснявай – каза, – имам куп пари.”
Току-що беше публикувал Далечна звезда, роман, събудил любопитството на критиката, но приходите му от авторските права бяха по-скоро символични. При все това предпочиташе аз да си представя някакво прахосничество, разточителство – като при Джойс, който давал фантастични бакшиши, защото ги смятал за паричен еквивалент на своя повествователен поток.
С въпросното обаждане възстановихме дружбата си. На няколко пъти му ходих на гости в Бланес, а от 2001 г. започнахме да се срещаме много често, защото се преселих със семейството си в Барселона. Той припомня това възобновяване на отношенията ни в един текст, поместен в сборника В скоби. Там обобщава нашата участ по следния незабравим за мен начин: “Важното е, че имаме памет. Важното е, че можем да се смеем, без никого да оцапаме с кръвта си. Важното е, че сме все още изправени и не сме станали нито подлеци, нито канибали.”
Неведнъж съм го виждал да се бори срещу чуждото одобрение, обезпокоен от загубата на индивидуалност и от заблудите, до които води успехът. Диви детективи спечели наградата Ералде за роман, след това – Ромуло Галегос във Венесуела, книгите му започнаха да се превеждат, критиката – да го хвали. Дотогава той беше горд от факта, че е аутсайдер, който няма нужда от друго признание освен собственото си мнение. Никога не съм познавал толкова уверен в таланта си човек. “С години съм бил сам, но не съм се чувствал самотен”, казваше по повод своята изолация спрямо литературната общност.
Много са причините да се ценят книгите на Боланьо. Всяка сцена там е писана с наситеността на действително живения живот – личен опит, оставил белези по кожата на автора (което е още по-забележително, като се вземе предвид разнообразието от места на действие в обширното му творчество). Боланьо създава едно и също усещане за близост, когато говори за черен боксьор в Чикаго, самотен аржентински разказвач, порноактриса, войник на руския фронт през Втората световна или чилийски свещеник, симпатизант на диктатурата. Другата му запазена марка е нравствената сложност на историите. По неговите страници представите за добро и зло никога не са еднозначни, а понякога даже изглеждат взаимно заменими. Боланьо не просто изобличава безчестието, но го посочва и като дълбоко личен проблем, който може да принадлежи всекиму.
Главният герой в изключителния роман Далечна звезда е изтънчен авангарден артист, който е и садистичен потисник. По разтърсващ начин Боланьо показва как естетиката е способна да съжителства с агресията. Джордж Стайнър нееднократно се е питал как е било възможно между отбиванията си до газовите камери командващите на нацистките концлагери да рецитират Рилке. Този горчив парадокс е изследван с болезнена прямота в творчеството на Боланьо.
Почти невъзможно е да се определи защо един много добър писател изведнъж допада на широката публика. За настоящия статут на мит на Боланьо сякаш има най-малко три възможни обяснения. Първото е самият му живот – на ръба на нормалното. Той става свидетел на преврата в Чили, понася репресии, изгнание, бедност, болест. През всички тези перипетии действа почтено и – което е дори по-трудно – с изключителна наслада от живота. Неговата литература предава с невероятна сила радостта насред несгодите, жизнеността на притиснатия в ъгъла човек.
Втората причина се корени по-дълбоко: естетиката на Боланьо е идеалната резонаторна кутия за собствения му начин на живот. Диви детективи например се превърна в наръчник по поведение за младите читатели – нещо, което не се беше случвало в латиноамериканската литература от Игра на дама на Хулио Кортасар, публикувана през 1963-а. Диви детективи е един чудат билдунгсроман, роман за възпитанието на чувствата. Подобно на По пътя на Джак Керуак, той разказва историята на двама другари, които скитат с кола и търсят смисъла на съществуването. За Боланьо поетът е детектив, който изследва живота по див, самостоятелен начин. Да, повечето му персонажи се интересуват от поезия, но много малко от тях пишат стихове. Основната операция, която извършва Боланьо, е да докаже, че самият живот може да бъде поетически акт. За да се получи поезия, няма нужда дивите детективи да подреждат строфи, достатъчно им е да живеят със свободно въображение. За да почувства човек нещо различно, трябва и да направи нещо различно. Накъде води пътят? Едно изречение на Хенри Милър дава отговора: “Напред, наникъде.”
Третата причина за гръмката популярност на Боланьо е, че книгите му са колективни: разкази, водени от гласове, които влизат и излизат от страниците като множеството, което залива и опразва някой стадион. Диви детективи не е историята на отделен артист, а сага за цял клан. Да четеш този роман, означава да принадлежиш на братство – братството на онези, които желаят да разберат света другояче, за да могат да го променят. Диви детективи има свойството на накладения в пустинята огън: притегля скитници от всички посоки. Няма начин да го четеш, без да почувстваш, че и ти имаш някоя история за разказване.
Отвъд тези хипотези се издига неразгадаемата мистерия, която винаги съпътства големите автори. Никога няма да разрешим загадките, които остави след себе си нашият незабравим Роберто.
В лятото на неговата смърт Марс се беше приближил повече от всякога до Земята. Въздухът пареше и в Барселона възрастните хора се бояха да не умрат от “слънчасване”. На 28 април отпразнувахме петдесетия му рожден ден. Той както винаги се шегуваше с болестта, която го мъчеше, а ние, неговите приятели, за пореден път си помислихме, че има желязно лошо здраве, че такова страдание трудно се издържа, но няма да прекъсне потока на писането му. Няколко месеца по-късно същите приятели се срещнахме, изгубили ума и дума, в траурния дом Лес Кортс, за да се сбогуваме с дивия детектив.
Роберто не искаше да буди съчувствие. Обичаше да се сравнява с морски пехотинец, трениран да оцелява при всякакви обстоятелства. Не признаваше учители, не приемаше ученици. Беше вълк единак. В общ разговор рядко се съгласяваше с друг от събеседниците, а ако при следваща среща някой заемеше поддържаната от него позиция, променяше мнението си. В едно паметно интервю Моника Маристан го пита: „Защо винаги противоречите?” Емблематичен е отговорът на невъзмутимия Роберто: „Напротив, никога.”
Той не допускаше и най-дребната критика срещу Мексико. Идеализираше страната, в която се беше превърнал в писател и която му бе предоставила декора за неговите най-пространни романи. Последната дума в 2666 е именно “Мексико”. Той получаваше доста покани да се върне в мексиканската столица, но не прие нито една. “Страх ме е да не умра там”, твърдеше, като герой от Под вулкана на Малкълм Лоури или Пернàтата змия на Д. Х. Лорънс. Според мен отказваше да се върне, понеже не желаеше да разомагьоса тази територия, която беше възсъздал от дистанция с помощта на паметта и на фантазията си…
Много епизоди от Диви детективи ни бяха познати, преди той да ги разкаже, защото се бяха случили на общи приятели, само дето за нас най-доброто в тях беше, че са вече минало. Роберто съумя да вникне в скритата им мощ и да им придаде епични измерения. Ако се беше върнал в Мексико, сигурно щеше да се разочарова, че не намира някогашната способност на това място да изумява, която е вложил в книгите си, по същия начин, по който други са се разочаровали, че не откриват по улиците на Александрия магията и чувствеността, приписвани им от Лорънс Дърел в неговия прочут Квартет.
Край Бланес, където живееше, се издига първата скала на Коста Брава**. Той обичаше да я сочи, все едно се сравняваше с нея. Уединена, непристъпна канара. Беше по-горд с житейската си етика, отколкото с литературните си постижения. Работил бе какво ли не, без никога да се оплаква: нощен пазач на къмпинг, продавач на шалове. С години участва в литературни конкурси из провинциални градове. Не го интересуваше престижът на локалните награди, а тяхното парично изражение, което можеше да облекчи ежедневните му разходи. Гледаше на своето явяване по конкурси като на похода на някой червенокож, някой безстрашен “ловец на скалпове”.
Обичаше боевите стратегии и възнамеряваше да състави една Военна антология на латиноамериканската литература, в която да разпредели писателските умения по “ударни групи”: пехотинци, артилеристи, парашутисти и т.н. Имаше нещо по детински игриво в удоволствието, с което гледаше на себе си като на морски пехотинец, червенокож или следовател. И тези превъплъщения наистина му служеха – за да изработи етиката си на оцеляване.
Спомням си вечерта, когато изнесе лекция в каталонската Каса Америка***. В частта с въпросите накрая един от присъстващите пожела да узнае кое качество цени най-високо у хората. “Смелостта”, отговори той без колебание. Но въпреки че любопитно изучаваше какви ли не военни кампании, за него смелостта бе свързана не толкова с опасностите на войната, колкото с моралната издръжливост на човека, с предаността му на самия себе си, със способността му да устоява на изкушенията и издевателствата на епохата.
Трудно можехме да си го представим уязвим. Макар и да знаехме, че е болен, неговата смърт нямаше как да не ни изненада.
Малко преди края Роберто ми се обади по телефона, за да ми каже за една книга, която току-що бе прочел – С всички средства на сицилианския писател Леонардо Шаша. Един от героите особено го беше очаровал: отец Гаетано, който, след като се е запознал с огромното разнообразие на човешкия опит, заявява, че сега му липсва единствено последното кръщение, това на смъртта. “Каква фраза!”, възторгна се Роберто.
Месеци по-късно, когато до мен стигна съкрушителната вест за смъртта му, този диалог доби смисъл със задна дата. Въздухът продължаваше да пари заради лятото, но ненадейно заваля, както в разказа на Борхес, с “могъща мудност”. Времето сякаш се включи в последното кръщение на Роберто Боланьо.
През десетте години, които изминаха от смъртта му, много от неговите думи са се връщали в ума ми в безсънния час почти призори, когато той обикновено беше по-буден от всекиго.
Роберто имаше работното време на вампир. Будеше се следобед и за разгрявка започваше да се обажда на приятелите си. В Барселона не е прието хората да звънят само за да си поприказват. Обажданията най-често са с практическа цел. Затова Роберто предпочиташе да се чува със своите латиноамерикански приятели, които не гледаме на телефона като на съобщително средство, а като на място за общуване. Можеше да заговори за някоя актриса, която му харесва, да разправи сън, да опише маневра от Бородинската битка или да се поинтересува как е малката ми дъщеря. После затваряше и се потапяше в своята нощ на писане.
Беше внимателен приятел, но ненавиждаше колективния живот. Всеки път щом се почувстваше изложен на опасността да бъде одобрен от “системата”, написваше свиреп текст срещу някой прочут автор. Това беше личният му начин, леко наивен и често безмилостен, да запази своята независимост. В сборника В скоби могат да се видят текстове, в които неговите приятели сме разхвалени със същата безпричинна разпаленост, с която са бичувани неговите неприятели. Тези малки изстъпления бяха алармената му система против официалното му приемане. Боланьо искаше да бъде четен, но да не губи своята радикалност. Не се стремеше към популярност или дори към статуса на “изтъкнат автор”. Светът обаче често се увлича по онова, което му убягва, и ето че посмъртно го митологизира.
Славата е недоразумение: необщителният Кафка е из всички пражки бутици, лицето на Че Гевара продава милиони тениски, а Боланьо е суперзвездата, която цял живот се стара да не стане. След изненадващия триумф на Под вулкана, Малкълм Лоури пише едно стихотворение, което отразява чувствата на Роберто по отношение на хорското признание:
Връхлита славата като ужасно бедствие,
по-лошо и от пламнал дом: трещи разрухата
и шеметно пред теб пропада гредоредът,
а ти стърчиш, безсилен зрител в несполуката.
Като пиян – дома си, тъй успехът руши душата,
става ясно: ти само към това си се стремил…
Де с юдинска целувка да не беше ме дарил,
де да ме бе оставил да се лутам в тъмнината.
Боланьо отричаше медийните фанфари и лаврите на пазарното общество, но не беше и по провалите. Видеше ли, че някой от неговите приятели започва да се превръща в мансарден ленивец, го подканваше да работи; на онези, които сякаш всеки момент щяха да “успеят”, се подиграваше с “терапевтични” шеги – чрез тях упражняваше една от най-развитите си способности: да додява.
В своите истории Боланьо възпя “поетите от живота” – чувствителни същества без други творби освен желанието за приключение, – но собствената му дисциплина беше спартанска. Понеже нямаше отопление, много пъти нощем се е налагало да пише с ръкавици. Колко труд полагаше, за да пресъздаде хора, които не се трудят! Не изискваше същото от останалите, но зорко държеше работата ни под око. Упражняването на професията за него представляваше своего рода морално задължение.
Неведнъж сме обсъждали следното любопитно обстоятелство: единственото правдоподобно доказателство за талант е да почувстваш, че твоя текст го е писал друг. Тази му автономност разкрива, че творбата е заживяла самостоятелно. Но можеш ли да се гордееш с нечий вече чужд глас? Абсурд.
Какво ли би си помислил Роберто за своя посмъртен триумф? Сигурно би се усмихнал като някой, който се готви за последна пакост, сигурно би възприел славата като поредното недоразумение, в което го вкарва съдбата.
Според една разпространена заблуда Боланьо е нещо като Джим Морисън в литературата. Голяма грешка обаче е да се мисли, че е жертвал живота си за романа. Той никога не е искал да бъде мъченик. Предпочиташе да оцелява.
Боланьо, който не ламтеше за успех, заема днес едно модно място. Никой голям писател не е смогвал да се спаси от излишъците от внимание, неадекватните прочити, свръхинтерпретациите, небивалиците за живота му. Диви детективи бе обречен да претърпи всякакъв сорт адаптации – от театъра до киното, като се мине през радиото и се стигне и до възможността за превръщането му в шоу на лед… Ако беше сред нас, Роберто щеше да огледа заинтригуван този непредвиден развой на събитията, да свие рамене пред нещата, които говорим за него, да си запали цигара и да си продължи невъзмутимо по пътя.
_________________
* – Псевдоним на поета Хосе Алфредо Сендехас (1953–1998), един от съоснователите, заедно с Боланьо, на литературното течение инфрареализъм (Сантяго Папаскяро е името на град в щата Дуранго, където е роден друг мексикански писател, Хосе Ревуелтас). Б. пр.
** – Букв. “Дивият бряг” (исп./кат.) – част от каталонското крайбрежие, прочута туристическа дестинация. Започва именно от Бланес, на ок. 40 км северно от Барселона. Б. пр.
*** – Каса Америка Каталуня е фондация, която от 1911 г. се занимава с културния обмен между Латинска Америка и Каталония. Б. пр.
Хуан Вильоро (1956) е един от най-авторитетните мексикански интелектуалци: социолог по образование, писател (носител на престижните награди Ералде – за романа си Свидетелят – и Хосе Доносо за цялостно творчество), публицист, университетски преподавател по литература. Той е близък приятел на Боланьо още от студентските им години и именно на него е посветен разказът Буба от „Кучки вероломни“. Текстът Парадоксът Боланьо е четен в Ню Йорк по повод десетгодишнината от смъртта на чилийския писател през 2013 г. и е специално предоставен от автора за увод в българското издание на сборника (публикуваме го с любезното съгласие на издателя и с благодарност за съдействието на преводача му – Нева Мичева).
