Мартина Недялкова: Самотен пътник

Публикувано от на февруари 14, 2022 в 12:03 am.


  Стоеше на перона и чакаше да дойде влакът, който щеше да те отведе до студената спирка, на петнайсет минути от тясната ти, гола стая. Възтясна, гола и пуста… Защо да си играеш да я украсяваш и да я превръщаш в „дом“? Времето ти тук поначало беше отброено, а и все повече се приближаваше към своя край. Дните се повтаряха, разговорите – едни и същи, а лицата вече се размиваха, но не защото си приличаха, а защото просто нямаше с какво да ги запомниш. Запознанство след запознанство, запой след запой, ресторанти и караокета, където ходеше по-скоро по задължение, защото всъщност мразеше да пееш. Животът в този град машина туптеше като възбудена вена, но сякаш бе лишен от всякакъв живец. В него нямаше и капчица спонтанност и той бавно и задушливо се увиваше като бръшлян около дробовете ти.

  Ти стърчеше сега на самотния, студен перон и търпеливо чакаше. Навън се стопли вече, но перонът си оставаше все така студен. Той се къпеше в суета по цял ден, но накрая винаги оставаше сам. Потоците от хора, които минаваха оттам на всеки час, се завъртаха за кратко, ала никога не се задържаха. И ти бе част от тях сега. Чакаше влака, който след миг щеше да ти зададе посока. Чакаше да се потопиш в неумолимото човешко множество. Чакаше, но вече с половин сърце, да срещнеш нечий поглед, изпълнен с любопитство към света. И колкото повече чакаше, толкова по-тягостно предчувстваше, че може би ще си останеш с чакането. Не и в тази държава! Не и в този град… Това „чудо на технологичния прогрес“ в действителност бе просто един железобетонен звяр – добре смазана машина за правене на пари, задвижвана от неуморния труд и безсънните нощи на своите „пчели работници“. Именно градът беше този, който бе изсмукал блясъка от очите им. Износваше ги до скъсване и превръщаше животите им в един безкраен низ от задължения и планове – за месеци, понякога дори години напред.

  Често, когато се возеше в претъпканите влакове, притихваше и гледаше. Попиваше трескавото движение наоколо и се питаше как се е стигнало дотук? И на кого изобщо служи подобно роботизирано общество? Влакът пристигна и редиците от чакащи влязоха под строй. Нямаше значение колко са точно – винаги имаше място за още. Ако по случайност обаче влакът бе празен, неизменно щеше да видиш някоя „пчеличка“ да се отправя към най-близката седалка, където да отпусне морно крака, да килне глава на една страна и да си открадне десет сладки минути за сън. Рядко повече от десет обаче, защото в момента, в който стъпи обратно на перона, тя щеше да продължи своето хипнотично жужене из шизофреничния град. Тук никой нямаше време за сън.

  Нарочно пътуваше извадил слушалките от ушите, защото знаеше, че по влаковете могат да се чуят какви ли не интересни истории. Но на това място всичко беше някак по-различно. Тук разговорите в обществения транспорт бяха редки като кехлибарени перли. Те се събуждаха единствено по малките часове на нощта, когато отрудените работници давеха безсънието и несполуките си в алкохол. Тогава – и единствено тогава – предварително програмираният им инстинкт за самоконтрол и автоцензура заспиваше (вместо тях) и те най-после успяваха да се освободят от условностите и от задръжките си. Макар и за малко.

  Ти никак не се вписваше тук. Знаеше го болезнено добре. Дори когато застанеше по средата на „кошера“, пак си оставаше неканен гост. Не беше част от тяхната система. И понякога намираше известна утеха в това. В ролята си на страничен наблюдател, в това, че не бе още станал и ти жертва на хищната машина. От известно време насам обаче тишината и мълчанието, в които живееше по принуда, а вече не по избор, бяха преминали и твоя праг на търпимост. Вътрешно ти се искаше да закрещиш, да се разбеснееш, да пуснеш душата си да излезе рязко извън очертанията. Искаше ти се да разрушиш, да строшиш онова, което призрачно пазеше равновесието в тукашната античовешка система. За добро или за лошо обаче ти бе твърде практичен, твърде добре възпитан и твърде пасивен, за да тръгнеш да пилееш усилия по безсмислена кауза. Кауза, която дори не беше и твоята. Ти бе просто самотен пътник. И преминаваше през този чужд свят без перспектива за връщане. Затова и безкръвният ти протест си оставаше плътно затворен зад железните порти, където бе заключил острия си ум и чувствителната си душа. Всеки ден ти водеше борба само със себе си – борба с балканската си душа, която крещеше, че този свят е отчайващо сбъркан.

  Оставаше обаче още малко. Затова просто трябваше да устискаш! И тогава най-после щеше да се завърнеш у дома – където всичко беше не по-малко объркано, но поне беше „по нашенски“. Още само няколко кратки години! Дотогава не ти оставаше нищо друго, освен да продължиш да се возиш самотно, понасян ту насам, ту натам из този луд човешки кошер.




  Мартина Недялкова е родена през 1989 г. в гр. София. Завършва бакалавър „Японистика“ и магистър „Преводач-редактор“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Прави езикови и изследователски специализации в Париж и Токио, както и преводачески стаж към Европейския парламент в Люксембург. Има публикувани научни статии, критически и художествени текстове, както и преводи в редица печатни издания и сборници. Във връзка с дисертацията си понастоящем изследва женската литература, писана в Китай и Япония през втората половина на ХХ в.

Коментарите са заключени.