Зловонната пара, издигаща се от уличните шахти, нахлуваше в антикварния магазин. Собственикът преживяваше поредицата от недоразумения с обичайното безразличие, с което посрещаше клиентите си. Посещаваха магазина му толкова рядко, че той често забравяше да ги поздрави и само кимаше с глава, щом прекрачваха калното килимче пред входната врата. И днес оборотът щеше да бъде под нулата за разлика от градусите, които само се покачваха. И днес хората щяха да подминат невзрачните витрини, които не успяваха да афишират забравените красоти на старинните сапфири и чупливата красота на порцелановите вази. Може би трябваше да налепи голям плакат с удебелени червени букви (както бяха започнали да правят вестниците с обяви и реклами за новооткрити магазини, заведения, хотели или летни вили). И днес цирковата площадка щеше да погълне тълпата в такива забавления, че дори на връщане нямаше да поспрат, за да отпочинат на верандата му, украсена с копринен балдахин, люлеещи се столове и дървени играчки за децата, струпани в ъгъла до махагоновата масичка за кафе. Кафе. Искаше му се да изпие едно. Но не сам. Никога сам. Спомняше си как майка му разсъждаваше за самотата си единствено когато пиеше кафе. С всяка глътка си спомняше как всеки, с когото беше пила кафе, обичаше да си го приготвя. Кафе със сметана, кафе с канела, мляко с нескафе, капучино, фрапучино, мокачино, турско кафе, варненско кафе, италианско кафе… Всяка узряла семка криеше в себе си цял характер със собствен вкус и аромат. Сервирането. Там вече беше започнала да опознава хората още по-добре (макар на пръв поглед всеки полузаспал да се радваше на една чаша кафе еднакво).

   – Можеш да разбереш всичко за един човек по начина, по който си пие кафето. – казваше тя на сина си, който обичаше да оставя утайката на дъното на чашата. После му досипваше малко хладка вода и поливаше стайните цветя. Утайката правила почвата още по-плодородна, също така ароматът на кафе отблъсквал котките (а тяхната сиамка много обичала да разравя пръстта на папратта, сякаш търсеше някоя заровена мишка под нея).

   – Помага ли наистина?

   – Не виждаш ли колко са пораснали петуниите?

   – А да, петуниите, новите ти приятелки…

   – Не са ли красиви?

   Бяха, но както повечето красиви неща, тези цветя вече се уморяваха от трудното утешаване на човешката самота, която само друг човек можеше да разбере (макар и никога напълно). Той нямаше клиенти. Имаше случайни наглеци, които се възползваха от мекушавата му природа. Искаше му се да оправдае любовта на майка му към хората със собствената си кариера. Искаше му се поне малко да се доближи до отдадеността, с която тя запълваше дните си (без значение дали някой леко ѝ беше повишил тон или не ѝ беше оставил и десет стотинки бакшиш макар неохотното изпълняване на всички прищевки). Някои влизаха в магазина, за да го попитат колко струваше сутрешният билет за цирка и дали беше по-евтин от вечерния. Други се отбиваха, за да проверят дали не бяха закъснели за зрелището. Тогава той отчаяно се опитваше да им продаде някой стар ръчен часовник и измисляше отстъпки и какви ли не пазарлъци. Дори ги уверяваше, че повече никога няма да закъсняват за цирка, защото с часовници подръка щяха да пристигат винаги навреме. Дори щяха да могат да си откраднат някой друг автограф от клоуните, дресьорите и съблазнителните акробати. Но напразно. Следващите посетители се опитваха да пробутат собствените си вехтории, за да ги обменят в пари, с които да си заплатят цирковия билет.

   – Съжалявам, но тук не приемаме външна стока. – макар че искаше да ги отпрати любезно, той ги беше обидил.

   Беше започнал да възприема бизнеса като непоносим товар, който единствено тровеше нервите и скъсяваше търпението му. Времето често спираше и потъваше в наслоилия се, упорит прах, който сякаш изсмукваше живота от пространството, в което се мъчеше да го отгледа. Взираше се в обелената кожа на дивана, който побираше цяла колекция от матрьошки, създадена преди петдесет години в Санкт Петербург. До тях по турски се бяха настанили порцеланови кукли и картички с изобразени башибозуци. От тавана висеше красив фенер, намерен в изоставена къща в Сопот. По преценка на майка му беше на около осемдесет години, а по спомени на старците в близкото село този фенер беше принадлежал на свещеника, който нощем осветявал пътя си към вкъщи с него. Също вярвал, че го предпазвал от злите сили, дебнещи от плътния мрак на пещерите. Искал да ги превърне в храмове, в декоративни градини, в отшелническо място за усамотяване с природата или с някоя просветена книга, осмисляща смъртта на всички дъбове, жертвали се за страниците ѝ. При отварянето на вратата на магазина парцаленото тяло на габровския клоун се разчекваше в шпагат, а въженцето, което държеше в дясната си ръка с пришитите пръсти разлюляваше камбанката, посрещаща всеки новодошъл. Носиха се легенди, че тази кукла била единствената играчка на незабравимата русенска актриса, от която също беше останала и четчица за руж, направена от заешки косми. Използвала я по време на последната си репетиция, в която играела фатална жена, нещо като българската версия на страстната Кармен. После изчезнала и никой нищо не чул за нея. По някое време ѝ се отдаваха почести в цирка, но както казваха бабите и дядовците, всяко чудо траеше три дни. Първият ден имало бегъл интерес към останалите принадлежности на актрисата, но никой не купил нищо. На втория продажбата на вещите на изчезнал човек получил възмутителни коментари от притеснени вдовици, а на третия вече всеки беше погълнат от новите събития, описани в жълтите вестници. Някъде имаше и статия, че закупуването на вещи на починал или изгубен човек носило лош късмет.

   – Бабини деветини! Не се коси, ще измислиш нещо друго. – казваше майка му, за да го утеши.

   Не му идваше наум какво можеше да впечатли хората. Мъчеше се да се възползва от самотата си, за да ги наблюдава внимателно. Стоеше на верандата и запомняше всяка жива душа, преминаваща покрай него без особено внимание. Тази сутрин пръв беше възрастният пощальон, който все носеше един и същ панталон с дълбоки джобове, в които напъхваше писмата и прясно напечатаните марки. После ги носеше на собственика на цирка, който ги разпращаше из цялата страна с надеждата да заслужи хорското внимание по честен и ненатрапчив начин. Стоейки един до друг, двамата изглеждаха като твърде недостойни опоненти. Пощальонът имаше високо, но крехко тяло, крепящо се на изгърбена стойка и крива походка, а собственикът на цирка беше жилав, дребен и пъргав и вечно си тананикаше нещо под носа.

   – Колко покани да бъдат тази седмица? – дочу се да пита пощальонът.

   – Днес съм в настроение, нека са двеста! – ухили се собственикът на цирка, който допиваше кафето си на фона на испанския химн.

   После идваше ред на чистачката, която винаги си купуваше понички и баници от кварталната закусвалня, а едно пълничко врабченце все подскачаше след нея, обирайки трохите, които падаха. След това децата тръгваха на училище и подминаваха магазина като пътна гара, запленени от величеството на огромната палатка, криеща магьосници, жонгльори, дресирани слонове и лъвове, говорещи папагали, захарни памуци и маймуни, за които се говореше, че били по-талантливи комици от хората. Беше видял дори слона, който се препичаше на русенското слънце като турист, отдал се на необезпокоявана почивка. Чистачката го поливаше с маркуча, който все стряскаше възрастните дами, насядали по пейките пред гишето за билети. Скришно подаващ се от храстите маркучът приличал на огромна змия, готова да нападне всеки, доближил се до нея. Разбира се, на всички беше ясно, че истинските отровни змии не си почиваха в храстите, а в шатрата, пълна с аквариуми и кафези.

   – Може ли слонът да рисува?

   – Може ли слонът да пее?

   – Може ли слонът да плаче?

   Децата се надпреварваха с различните си въпроси, докато голямото междучасие не свършваше. Той си мислеше само как магазинът му можеше да прави и трите. Рисуваше спомените на хиляди животи в скромна стаичка с недостатъчно място. Пееше от старинния грамофон и плачеше от самота и скука. Но на децата това не им беше интересно. Типично за тях беше да мечтаят за бъдещето, подкрепени от няколко изключителни циркови номера, спорещи с реалността. Магьосниците изглеждаха най-тъжни след представянията си. Сякаш престоят им в рая беше твърде кратък. Това донякъде потискаше завистта му към по-интересните на пръв поглед професии. В крайна сметка всички се сблъскваха с неизбежната монотонност, която на пръв поглед изглеждаше като желязна дисциплина или силна воля. Понякога силните овации на публиката утоляваха глада на странстващия артист, който рядко знаеше в кой град ще прекара нощта си. Хубавото беше, че във всички градове ( а дори и в селата ) се намираше качествен алкохол и богата кухня. Но не във всеки имаше антикварен магазин. Малко градове почитаха миналото, повечето се надпреварваха в общинските критерии за модерност и автентичност. Няколко библиотеки вече бяха затворили вратите си. Изисканите ресторанти се превърнаха в кръчми, смърдящи на бира, цигарен дим и пот. Кафенето на майка му приличаше на изоставена барака, приютяваща бездомните котки, пакостливите деца и разорените мъже, изгонени от жените си. Магазинчето изглеждаше нелепо на фона на сбирщината от пороци и човешки слабости. В него се криеше очарованието на скучната и опростена сантименталност. Почитта към миналото някак съхраняваше духа на града, но го отдалечаваше все повече от хората. Те имаха нужда да го подминават, за да се убедят, че са го преживели. Нямаха интерес да разгледат реликвите му. Ако можеха, дори щяха да го изтрият от паметта си завинаги. Както изтриха грима на актрисата. Както изтриха некролозите, налепени по витрините на всички сгради. Както изтриха обявите за продажба на всички изоставени парцели.
Някой можеше да го утеши. Всеки момент, всеки ден, на всеки ъгъл. Някой можеше просто да забележи бронзовия пръстен на най-заможния човек в града, отпочиващ си до колекцията с четки за рисуване на Кольо Фичето. Някой можеше да се реши да закупи колекцията от старинни носни кърпи от сатен. На друг можеше да му хрумне да се позаинтересува от кехлибарените броеници, керамичните чаени чаши или намерената кесийка на Дядо Добри. Това, разбира се, се случваше единствено в сънищата му, но не в онези, които виждаше зад затворените си очи. Той сънуваше и денем, втренчен в ръкомахащите перки на вентилатора.

   Бяха минали точно два часа от началото на смяната му, която за останалите приличаше на двучасова медитация, в която продавачът се унасяше от сладкопойните песни на врабците и от приятното ухание на печени ябълки и карамелени бисквити. Разбира се, обичайните заподозрени отново се бяха изредили на улицата като дресирани статисти, водещи един и същ сутрешен марш по улиците. Този ден обаче се различаваше с нещо. На пръв поглед не можеше да прецени с какво точно, защото всичко си течеше монотонно и предсказуемо като река, забравила всички настроения на сезоните. Пощальонът суркаше изморено краката си, побрани в торбестите крачоли на панталоните, а писмата шумоляха от джобовете му. Собственикът на цирка беше все така посветен на испанския химн и раздаването на покани за повече печалба. Чистачката поливаше цветята в градинката пред цирковата шатра, а бабите по пейките все се извъртаха към нея, за да са сигурни, че няма да ги опръска. Децата оживяваха обстановката с шумните си възклицания, а врабците продължаваха да търсят трохи по улиците. Нещо обаче липсваше. Слонът не се препичаше на обичайното си кътче. Въжето, което довчера беше увито около огромния му врат, сега лежеше непотребно на земята. Първоначално си помисли, че може да се е скрил зад бараките за бира и хотдози, но там успя да съзре единствено големите плакати, описващи програмите на цирковите представления. После му хрумна, че може дресьорът на слона да се е захванал по-сериозно с репетициите, защото гостите напоследък ставаха все повече и повече. Може би беше болен и не беше в състояние нито да се пече, нито да играе. А ако беше избягал? Нали се молеше за нещо различно да се случи, нещо, което да загрее кръвта му, да възбуди ума му, да раздвижи тялото му. Дори не остави на мисълта да узрее, когато хукна бегом към собственика на цирка, крещейки:

   – Слона го няма, слона го нямааа!

   Испанският химн беше прекъснат достатъчно пъти, за да подразни собственика. Той пусна горящата си цигара на земята, смачка я с токчето на обувките си, сложи слънчевите си очила и каза:

   – Ти занасяш ли ме, мой?

   – Обърни се, виж! – отвърна с пресипнал и разтревожен глас.

   Слонът наистина го нямаше, дори след уверяванията на чистачката, че този път можел да закъснее. Собственикът се втурна към шатрата със забързана крачка, за да намери дресьора. Продавачът от антикварния магазин го последва, задъхвайки се все повече и повече. Беше време да спре цигарите. Може би беше и време да спре и с магазина, защото дори притеснението, което усещаше в този момент му се струваше по-приятно от скучаенето цял ден. Можеше да продаде сградата и да кандидатства в цирка като помощник за декора, почистването или защо не и гримирането? Знаеше туй онуй от мемоарите на майка си. Разглеждаше всяка стая в цирка и ако можеше да се погледне отстрани, със сигурност щеше да заприлича на развълнуваните деца, насядали по местата си и притаили дъх. Но слонът? От него нямаше и следа. Собственикът на цирка беше изпотил ризата си толкова много, че цялата беше подгизнала и вече твърде много описваше пухкавия му корем.

   – Не можем да започнем без слона!

   – Не се притеснявай, все ще се намери!

   – Ама разбира се, само да не го намерим в реката!

   – Няма, не се бой, той е добро момче.

   – Какво знаеш ти, бе? Ти не си ли оня загубеняк от магазина?

   Не се обиди. Беше твърде разсеян от плановете си за бъдещето, от всички възможни места, на които можеше да бъде слонът, от привлекателния аромат на цирка, който само за няколко минути беше превърнал живота му от монотонна песен в танцувална симфония. Беше сигурен, че познаваше слона по-добре и от собственика му. Все пак го наблюдаваше всеки ден. Печеше се винаги около десет минути, загледан в хоризонта. Не отместваше погледа си дори когато ято мухи кацаха по хобота му. Дори го оприличаваше със самия себе си. И двамата бяха тъжни, макар и на пръв поглед да изпълняваха призванието си, на което малцина откликваха. Беше чувал как децата се радваха на тигрите, на говорещите папагали и на маймуните, но никога не споменаваха слона. Подминаваха го с безразлични гримаси, тръпнещи да видят следващите клетки, от които се подаваха игуани и отровни змии. Беше им станало ясно, че слонът нито можеше да рисува, нито да плаче, нито да пее. Беше се слял с просто устроения фон на малкото градче, прежадняло за смях и зрелища. Като самия него. На никого пречещ, но и на никого нужен.

   Търсенето продължи достатъчно дълго, за да забави началото на представлението. Актьорите се възползваха от удължената си подготовка, но гостите ставаха нетърпеливи. Всички кътчета бяха обиколени няколко пъти и собственикът на антикварния магазин усещаше, че ставаше време да се върне в магазина. Кой знае? Може би точно тогава, точно след дългото търсене на цирковия слон някой можеше да дръзне да го посети, а защо и да не му плати за една от красотите му? Собственикът на цирка знаеше, че в антикварния магазин имаше джобни огледалца, принадлежащи на актьорите от първия цирк, отворил вратите си в града. По негови сметки бяха на четиридесет години. По сметки на продавача бяха четиридесет лева.

   – Ако намериш слона, ще ти дам тройно повече пари! – собственикът отправяше нелоша сделка, но не беше достатъчна.

   – Той сам ще ми намери, ама да ти кажа честно не ти искам парите. Ти можеш друга работа да ми свършиш…

   – Изскочи ли отнякъде слона, имаш думата ми! Какво искаш? – запали цигара.

   – Знам, че те бива в разгласянето и рекламата, ще те помоля да разпратиш няколко писма и за моето магазинче.

   – Нямаш проблеми. Те дори ще струват по-малко от тройната цена за огледалцата.

   – Знам.

   Стигнаха до магазина и прекрачиха килимчето, след което и двамата застинаха. Слонът беше влязъл в магазина през задния вход, който беше достатъчно голям, за да го побере. Стоеше в средата на стаята, загледан в библиотеката, опираща до тавана. Хоботът му се извиваше в особен танц, а опашката му ту се задържаше изправена, ту си отпочиваше.

   – Не мога да повярвам на очите си! – продавачът беше онемял.

   – Леле, слон в стъкларски магазин! – собственикът на цирка побърза да извика фотографа си, за да улови момента.

   – Антикварен! – побърза да го поправи продавачът.

   – Е, желанието и на двама ни се сбъдна. Ще разпратя писма! С тая снимка няма да сбъркаме!

   След разпратените писма и слонът, и антикварният магазин се превърнаха в най-голямата атракция в града и те никога повече не се почувстваха самотни.

  Полина-Десислава Батешкова в „Кръстопът“.

  Поръчайте поетическата книга на Полина-Десислава Батешкова – „Шепоти“ („Знаци“, 2018 г.)