Всъщност исках да разкажа как полетях. Вместо това започнах да разказвам за велосипеда си. Велосипедът няма криле. Ако обаче разполагаш с достатъчно силно въображение, можеш да си представиш, че летиш, докато караш велосипед. Не е същото като да летиш наистина, но поне е някакъв вид летене.

      Има и друго общо нещо между велосипеда и летенето. Свързан съм и с двете, откакто се помня. Още когато за първи път взех да мечтая да си направя самолет, малкото ми синьо колело с дебели гуми беше част от ежедневието ми. И някак естествено поисках не само да хвърча по пътя, а и да се отделя от него и да полетя нагоре. Мечтата ми да полетя беше толкова силна, че заразих с нея и своя приятел Иван. Целият трети клас с него изкарахме в обсъждане на бъдещия ни самолет. Защото да построиш самолет не е проста работа. Трябва да се направи чертеж, да се съберат части, да се обмисли всичко предварително. С Иван всяко междучасие сядахме някъде в двора на училището сами, за да не ни открадне някой идеята и говорехме надълго и широко как точно ще станат нещата. И чакахме ваканцията с нетърпение, за да започнем да конструираме самолета си. Стига празни приказки.

      В края на юни вече се бях снабдил с чук, тесла, гвоздеи, трион, стара перка от вентилатор, която щеше да ни служи за витло, почти цял двигател от “Балканче” на части и много дъски. Всичко това беше скрито на тавана на сайванта на бабината къща и никой освен мен и Иван не знаеше за плановете ни. Почти никой. Бях посветил и по-малката си сестра в тайната. И ѝ бях обещал да я кача да я повозя, като го построим. Тя, естествено, се радваше. Само дето Иван към края на юни престана да идва у нас, защото баща му го водеше почти всеки ден за риба. И останах сам. Нямах идея как да сглобя двигател, но знаех как искам да изглежда корпусът и затова режех дъските с триона една по една и ги ковях. Трябваше да стане с две места – едно зад друго. Представата ми че излитам и се нося над поляните и града, мечтите ми, че се издигам и кръжа над покриви и улици, ме зареждаха със сили чак до средата на август. Дори вече усещах мириса на бензин и дочувах бръмченето. Нищо не можеше да ме спре. Да мечтая. И не се отказвах. Обаче поради съвсем тъпи причини тогава, след средата на август, се наложи все пак да се откажа от самолета. Поне за това лято. Не само, че не можех да сглобя двигател от всички онези чарколяци, ами и сандъкът май щеше да се окаже тежък. Два-три дни прекарах в обикаляне по покривите на къщите и седене в скривалището. Докато в главата ми се задвижи план Б.

      Сковах дълги пръти във формата на тъп триъгълник. Укрепих ги отдолу с летвички и пригодих място за държане. Опънах отгоре дебел найлон и го стегнах здраво с тел и сезал. Избрах си място за засилване. Съседският гараж бе висок около три метра и имаше равен циментов покрив. Забелязах, че сестра ми ме наблюдава с любопитство някъде отстрана, но не ѝ обърнах внимание. Хванах делтапланера си здраво и се засилих. Първият ми опит се оказа неуспешен. Помислих, че съм се засилил слабо. Когато опитах да полетя за втори път и за втори път се свлякох на земята най-безславно, делтапланерът ми се счупи. Найлонът се скъса, а летвите на дръжката се строшиха. Сестра ми се хилеше като невиждала. Разбира се, наложи се да ѝ забия няколко шамара, за да спре. А от следващия ден ми се наложи и да се примиря само с велосипеда си.

      Преди три месеца ми откраднаха един велосипед, който си бях купил от магазина за 160 лева. Китайски, тежък, без калници, вървеше тромаво и постоянно го ремонтирах. Ту гумите се пукаха, ту педалите се разхлабваха или се късаше някоя гайка. Когато се строшеше обаче, не му давах и една нощ да престои непоправен. Откраднаха ми го, както си стоеше заключен край входа. Чудех се възможно ли е да има човек на този свят, който просто така ще ми отнеме нещо. И понеже не намерих отговор, се напих от мъка. Без велосипед съм заникъде. Все едно пълзя, когато нямам велосипед.

      Зарових се из обявите по вестниците и намерих да се продават велосипеди на старо. Някакъв тип от едно близко село внася стари трошки от Австрия. Валеше ситен дъжд, но това не можеше да ме откаже точно този ден да отида дотам – беше като предопределение и аз сякаш нямах воля да реша нещо друго. В двора лежаха нахвърляни петдесетина железа. Имаше всякакви – дамски, бегачи, маунтинбайкове. Някои се нуждаеха от ремонт, други бяха в добро състояние. Моят велосипед обаче ме привлече като с магнит, без дори да се вгледам в другите. И се влюбих в него от пръв поглед. Но внимавах да не се издам, защото предстоеше пазарене. Продавачът се изненада от избора ми. Велосипедът е на повече от 25 години и няма нищо общо с модерните. Но въпреки старостта му, всичко си му беше наред. Беше ми писнало от разни скорости, от липса на калници, от неудобни стойки върху седалката. А тази машина си има и калници, и фар с динамо, и чантичка с ключове зад седалката, и предпазител над веригата, и дори работещ звънец. Спира с контра, има си и предна спирачка. И багажник. Седалката му е удобна, гумите тънки, върви и не усеща пътя. Немско производство. Купих го за 65 кинта. Напомпах му гумите, сложих му крушка на фара – не че някога съм карал или ще карам на фар. Смазах му веригата. Смених му ръкохватките. Затегнах му гайките и болтовете. И сега летя с него.

      Между мен и този велосипед има духовна близост. Сега съм убеден, че той е чакал точно мен там, забутан сред другите, подхвърлен. Ние с него се намерихме. Завинаги. Всичко в него е здраво и отговаря на настроението ми. Няма нещо, което да ме подразни в този велосипед. Мисля, че ако ми го откраднат, не бих го преживял. Затова го пазя като очите си.

      А преди месец се качих на мотоделтапланер за първи път. Минали са повече от 20 години от онези опити… Срещу 50 кинта получаваш 15 минути полет над гори, градове и села в седалката зад пилота. Смятам да го направя отново. Но не с този комерсиален и шумен мотоделтапланер. Стана ми криво, че като малък съм пропуснал това чувство и не съм могъл да полетя. Може би някога, като остарея, ще се науча да летя с делтапланер. Засега се налага да отложа. Всъщност още тогава, в детството ми, бях убеден, че не се отказвам завинаги и че някой ден ще летя. Тогава, в онези години, край бабината ми къща на поляната се разхождаха много гъски. И всяка есен тези домашни птици по атавистичен инстикт се опитваха да литнат – засилваха се с тичане и крясъци, политаха на височина десетина метра и след около трийсет метра кацаха. Всяка есен, когато биологичният им часовник ги подлъгваше, че биха могли да заминат на юг. След кратките си полети птиците се успокояваха и осъзнаваха истината за себе си – те са домашни. Поне до следващата есен и следващия порив. Засега им оставаше само да се вслушват неразбиращо в дивите крясъци, долитащи от небето.

      Нито съм домашен, нито съм прелетен и див. Просто обичам страшно много новия си стар велосипед, а някой ден ще летя.

      Николай Фенерски е роден през 1974 г. в гр. Архангелск, Русия. Завършил е специалност „Славянска филология“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Живее в Бургас. Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване по TV7. Превежда от руски и словашки език.

      Има множество публикации в периодичния печат…
      Автор е на сборника разкази „Апокалипсисът е дело лично“ (2009 г., „Жанет – 45“).


      Николай Фенерски в „Кръстопът“.