За да откажа хероина, трябва да се влюбя.
                              Ще напиша любовно писмо до всички момичета…
                              До всички, чуваш ли, а ти ще го разпространиш,
                              където ти скимне.

      Отначало не знаех как да започна, какво да кажа. До онзи момент не бях писал истинско писмо. Опитът ми с писмата се изчерпваше до тези, които като малък пращах на баба си и картичките до нашите от морето. Но това не бяха писма. Истинското писмо е любовното писмо. Писмо, изплетено от чувства, което се колебае между любовта и раздялата. Което се чака дълго, понякога цели месеци, а после също толкова дълго се препрочита.
      Защо не съм писал любовни писма досега, ли? Обичал съм да, и как съм обичал! Но сякаш никога не е имало нужда. Изразявал съм любовта си с прегръдки, целувки и жестове, но те са преходни. Написаното остава след края, даже след новото начало, след безброй нови начала. Любовните писма са умиращ жанр като писането на хартия. Хората предпочитат да тракат по клавиатури и да съчиняват свръхкратки смс-и. Това са неангажиращи занимания, затова и думите, които излизат от този кратък контакт на пръстите с пластмасовите бутони, са неангажиращи. Писането на хартия изисква внимание, специално отношение. Почеркът е непостоянен, наклонът и дребните орнаменти се менят с настроенията. На клавиатура не могат да се пишат любовни писма, поне не истински. Клавиатурата предразполага вместо любовно писмо да пуснеш няколко усмивки или линк към красиво порно. Красиво порно има, но е рядко срещано и няма нищо общо с любовните писма.
      Една приятелка работеше в библиотека за социални науки към университета. Портиерът на сградата имаше навик да обикаля по тавани в търсене на ценности. От време на време им носеше находки, най-вече стари списания, тъй като знаеше, че в библиотеката се интересуват от тях. Един ден обаче той се появил със синя пластмасова торбичка пълна с писма. Трийсетина писма, красиво изписани с писец, ако съдим по линиите, които избледняваха през няколко думи. Любовни писма от една жена към друга жена от трийсетте години. От определени пасажи можеше да се разбере, че другата жена, получателката, е била объркана, несигурна и бавно се е отдръпвала. Към средата на кореспонденцията се появяваше мистериозна целувка, а към края се чувстваше безнадеждност. Някои от писмата бяха апликирани с цветя. Писането на любовни писма е изящно изкуство. Едно от най-изящните.
      Писмата престояха в библиотеката десетина дни, прегледах ги прекалено бързо. Предполагах, че ще останат в там, но портиерът си ги взе обратно. В онзи момент библиотеката не беше в състояние да си позволи тази покупка. Дълго щях да съжалявам, че не им бях отделил нужното внимание.
      Някой ден хората ще престанат да пишат любовни писма и ще отворят магазини, в които ще ги продават. Като в месарница се изправяш пред дебелата фигура на мустакат и потен мъж с нож за хартия в ръка, намираш с поглед стоката, внимателно я оглеждаш. Пет реда от това тук, само началото ми отрежете, нататък не става. Петнайсет реда от онова, другото – в средата е най хубаво. Краят на онова, третото. Последните седем реда, моля. На едно място ли да ви ги сложа? Да, мерси. За тук или за вкъщи. За тук, казваш, вадиш химикалка и бял лист и започваш да преписваш, нали поне на пръв поглед не трябва да личи, че е снаждано.

      Това ще бъде отклонение от обичайния маршрут. Преживяване, което без съмнение си струва. Стъпваш по тротоара, а някой те наблюдава. Опитваш се да разбереш кой е, но по балконите са наизлезли всякакви хора. Лято е. Потни мъже пушат и зяпат. Жени простират. Дори плешивия слаб мъж с мустаците от петия етаж се надвесва от балкона, за да позяпа. Ако написалият писмото не се разкрие, всичко е догадка. Все някой ще дойде тъкмо заради цялата несигурност.

      Преписах писмото, което съчинихме с Коста, двайсетина пъти. Направихме и няколко ксерокопия. Не изглеждаха зле. Всичко зависи от това как ги преснимаш. Ако знаеш какво искаш, нещата стават по-добре. На следващия ден разполагахме със седемдесет писма. Коста ги разнасяше, а аз продължих да преписвам.
      Питах го къде оставя писмата. Той не се отклоняваше от маршрута си, но където и да отидеше, винаги се намираше някое момиче, на което тайно да подхвърли писмо. Тъй като Коста беше в постоянно движение, покрихме голям периметър – най-много по 10-20 писма на ден. След няколко дни преценихме, че е време да спрем и да видим дали ще има някакъв резултат.
      На третия ден минаха две жени. Две не е малко, дори ако са неподходящи.
      – Откъде разбираш, че са чели писмото. Че те не минават оттук случайно? Може би си фантазираш – поклати глава Коста.
      -Едната носеше писмото в ръка.
      -Сигурен ли си, че беше твоето писмо?
      – Нашето писмо беше – отвърнах му. – Тя мина като на ревю. Стори ми се изкуствена, леко превзета. Сама не знаеше защо е дошла. Затова се скрих. А втората не носеше писмо, но бях сигурен, че го е чела. Беше ниска и слаба, с приятно лице, но тръпката липсваше. А и веднага искаше да си говорим. Любовта от пръв поглед е нещо безмълвно.
      Ден след ден излизах на балкона между пет и седем, знаейки, че днес може да мине ТЯ. Честно казано нямах представа каква е ТЯ, никога не съм имал идеал за жена. Имаше дни, в които не се появяваше никой, но аз стоях на своя пост. Нямаше защо да се отказвам от единственото си занимание. Минаваха различни момичета: красиви, грозни, невзрачни, избухливи, мълчаливи, прекалено отворени, но никоя не беше ТЯ. Вече не раздавахме писма. Щяхме да чакаме още няколко дни и ако нищо не се случеше, щяхме да измислим друго.
      С всеки следващ ден тя ми липсваше повече. Празнотата се впиваше в мен, опитвах се да се отърся от нея, но не се получаваше. Какво щях правя, ако не се влюбех? Щях ли да продрусам отново?
      Коста все по-често ме взимаше на подбив. Според него не беше толкова трудно да се влюбиш. Откакто се разделиха с Мария, водеше различни момичета вкъщи. На другия ден момичето изчезваше и той го заменяше с друго. Но за да откажеш дрогата, трябва да намериш жена, която да те докосне, да ти вземе акъла. Не която и да е. А жената, виж жената трябва да е луда, това е ясно. Всяка жена трябва да е по-луда от мъжа си. Ако мъжът е луд, трябва да е два пъти по-луда от него, а ако той не е луд, дори повече – най-малко три пъти. Женската лудост не е като мъжката. Тя излиза на повърхността когато ѝ скимне, понякога мълчи с години. Добре, значи, чакам лудата жена, която ще обърне света с вътрешностите навън. Но тези неща не стават бързо. Кофти, защото имам краен срок. Обичам крайните срокове. Те ускоряват събитията и им придават смисъл.
      Нямаше я. Вероятно сега беше далече, ходеше по други тротоари на други улици, отвисоко я обграждаха други блокове с други хора. А аз бях тук и времето изтичаше.
      В момента, в който я видях, знаех, че е тя. Ходеше бързо и целеустремено, веднага ти ставаше ясно, че има крайна посока. Нима идваше при мен? Хванах я с поглед и не я пусках. На пръв поглед тя не се отличаваше от тълпата, облечена беше нормално. Бих казал даже, че беше неглиже – носеше джинси, блуза и кецове. И прическата ѝ беше една разхвърляна. Не бих я нарекъл особено красива, но не е и грозна. Беше от онези жени с нечовешко излъчване, което доминира над физическите им черти. От онези жени, които са само излъчване. От жените, които повечето мъже не намират, защото никога не търсят.
      На десетина метра от балкона джиесемът ѝ иззвъня и тя се спря. Сигурен бях, че обича да спира. Тя спира, когато пие вода, когато си отхапва сандвич, когато внезапно ѝ дойде някаква мисъл. Докато говореше се оглеждаше. Погледът ѝ се мяташе по тротоара, по улицата, по стените на блоковете, после скачаше от балкон на балкон, докато стигна до мен. Въпреки голямото разстояние се гледахме право в очите в продължение на десетина секунди, не повече. Отдавна бях влюбен. Когато разговорът приключи, тя прибра телефона в джоба си и продължи.
      Как да я заговоря? Да я питам какво ѝ е харесало в писмото? Не, писмото изпълни целта си – докара я тук. Отсега нататък няма писмо. Да я питам за името?.. Или за телефона? Да я помоля да се качи при мен? За двете секунди, в които обмислях как да я заговоря, тя ме погледна отново. Погледна ме и си тръгна. Опитвайки се да я спра, извиках, но тя не реагира .
      Не беше чела писмото. Единствената жена, която трябваше да го прочете, не го беше прочела. Отиваше си и нямаше как да я върна!
      Но какво я беше накарало да мине точно оттук? Може би живееше в някой от съседните блокове? Или работеше наоколо? Или беше ходила да види най-добрата си приятелка? Двете бяха пили кафе, обсъждали бяха каквото там обсъждат жените в подобни случаи и се бяха разделили до следващата среща. Всичко зависеше от това как беше решила да мине точно оттук. Дали това е било случайност или не… Защото оттогава щях да я чакам да мине отново.



Иван Димитров в „Кръстопът“.
Иван Димитров в DICTUM.