Взирам се в нея – праскова, с напукана кора, дебел ствол, видял много сухи лета и много поливане от ръцете ми. Те са корави – ръце ламарина, които са видели черни дни и не са бягали от черни дни. Тогава, преди много години, луната още предеше приказки за мене, тя сега пак преде, но ги подарявам на внуците си и когато вятърът подрежда звездите по небето – виждам в напуканата кора на тая праскова времето. То е хем усмихнато, хем черно, но е мой приятел.
   Тогава вървях край Женския пазар в най-голямата жега – когато асфалтът става тежък облак и кръвта я няма в мене, станала е пара и е отлетяла към някоя по-светла земя, а аз съм се изгубила с празни джобове на Женския пазар. Преди години – а какво са годините – оправдания за глупостта ни или целувка, която сме дали на нещастен човек, за да го направим най-радостния на Женския пазар? – тогава до Вечерното училище, цялото разбито, край контейнера за отпадъци, лежаха изхвърлени изсъхнали фиданки, цяла купчина.
   Бързах за работа и си мислех – вчера продаваха дръвчетата по седем лева всяко, а след като никой не купи бъдещите плодове и листа в тях, ги превърнаха в сухи тояги – и ние, хората, изсъхваме – изхвърлени дървета сме. Не щеш ли, видях някакъв клон – зелен ми се стори сред изсъхналите сиви вейки. Издърпах го. Оказа се тънка пръчка, не познавах от какво са останалите две листенца. Ще ти дам втори шанс, казах му, може пък да се съвземеш. Ти ли си по-умна от търговците, Ано? Рекох си. Те за пари ще издоят мляко от кокошка. Не е възможно да са изхвърлили живо дръвче.
   С парите, освен да ги печеля трудно, като вишня, блъсната да се вкорени в пещта на юли, нямам друга връзка Защо не изхвърли дръвчето, Ано? Защото не трябва, глупачке – дори косъм живот да носиш, не го стъпквай в праха, не се страхувай от живота. Тъй или иначе все някой ще ти се присмее. Но аз се страхувах. На службата, където ме очакваха зъби и тишина – от тях косата побелява бързо – аз натиках сухите корени на пръчката в една черна найлонова торбичка и я занесох у дома.
   Беше 20 май, жега, паветата бяха омекнали като течен шоколад, лицата на хората се топяха, очите също се топяха и полепваха по чуждите лица. Вечерта, когато жегата се пречупи, аз набодох клечката в единствената си саксия – в нея на времето отглеждах жен-шен, хинап, годжи бери и всякакви други странни птици бе виждала тази саксия. Сигурно слисаният глинен съд се питаше защо човекът с мене не ме е зарязал още преди години и защо се грижи за децата ми вместо мен. Забравих в нея изсъхналата клечка.
   Човекът, който гледаше децата ми като свои и който гледаше мен като своя, макар че не бях, поливаше всичко у дома, и толкова много вода даваше на тая саксия, че аз ако бях на нейно място, щях да пусна корени – та горката пръчка, която бях грабнала от купчината отпадъци след две седмици ли беше или след два месеца, не мога въобще да определя – гледам по сухия ѝ ствол избили листа. Казах си – това не е възможно. Но беше. Трябва само някой да те прибере от контейнера и да ти даде вода. Изкопах огромна дупка и зарових прасковата там.
   Насадях ли дърво, все тръгвах нанякъде. Лош човек съм, но Господ – както наричах пространството, където науката свършваше и започваше неизвестното – бе направил да мога да правя от мрак и зъби добра къща. Насадих дръвчето, защото на следващия ден исках да си отида, а човекът беше добър. Най-добрият човек, когото познавах. Не исках да го наскърбя.
   На тръгване минах край детската градина – малкият ми син седеше сам на пейката. Сигурно и на него бях оставила самота; тя живееше с мене при историите ми. Те ме преследваха навсякъде, трябваше да ги разкажа на някого, за да ме оставят да спя, непрекъснато се озъртах за някой добър човек – добрите хора се познават по това, че седят настрана. Отивах настрана и разправях на непознатия всичко, а като нямаше на кого да приказвам, сядах и умирах в историята. Но историите не ти позволяват да изчезнеш от света, в тях има гладни деца, а аз не можех да ги нахраня. Намирах добри хора и хвърлях в ушите им глада, който ме измъчваше.
   Така, преди години, попаднах на най-добрия човек. Той стоеше настрана и приказваше на една дръглива котка, най-грозното същество на гара „Метал“ – черна, оранжева, кафява, синя, всички грапави цветове се бяха побрали в гърба на тази котка, а мъжът я докосваше по безобразната глава. Седеше под разтопилото се от жега слънце и галеше животното. Аз разказах на човека една история и той ме заведе у дома си.
   Прие синовете ми, защото бил самотен, в тъмнината го боляла главата, а историята ми изсушила жилото на болката. Синовете ми бяха кротки мишлета и когато вятърът станеше тъмен и гъст, въобще не се забелязваха. Сякаш бяха заминали някъде. Човекът им обади нещо и те прихнаха.
   Не ги бях чувала да се смеят така от години; аз знаех какво са годините – пропуснати думи. Децата ми се заливаха от смях и всички пропуснати хубави думи долетяха вкъщи. Човекът каза:
   – Добре ми е с тези деца, никога не съм бил по-щастлив.
   После осиновихме страшната котка, която кръстихме Пламък заради рижите светнали петна го гърба и заради пожара, който се носеше след стъпките на нашия грозник.
   Човекът и синовете ми бяха щастливи, аз правех за тях топла къща и чай – това го мога, макар че съм лош човек. Но пак дойде неспокойният ден – нахвърлих земя върху сухите корени на прасковата, после тръгнах към гара „Метал“. Хванах влака. Представях си лицето на малкия ми син, едно бяло петънце привечер, залепнало на пейката в детската градина, и големия ми син – той вървеше след добрия човек и молеше за още една приказка, а аз виждах засаденото едва оцеляло дръвче през прозорците на всички влакове, на които се качвах.
   Нямах представа къде ще отида, нахълтах в първия вагон, изпречил се на гарата пред мен, без билет, бях грабнала само двайсет лева от купчинката банкноти, които човекът ми беше оставил да съхранявам – така той се надяваше, че няма да ме отнесе есента на някое студено място, но историите бяха толкова много в главата ми и не можеха да останат в къщата му – две малки стаи, пълни с децата ми и с него, и макар че с тях самотата ми се бе превърнала в тих следобед и дремеше, тя беше в мене.
   Влакът ме поведе към Дунав. Там отново намерих добър човек – добрите са все настрана, никой не им обръща внимание, може да ги съзрат, но то е, докато ги ограбват – и му разказах приказката за две момчета, изоставени от майка им при един непознат човек, за котката Пламък и за реката, която вечер се връща в града, но през деня пресъхва и оставя дъното си покрито със сол. Брегът ѝ беше измамен, тих човек.
   Твои ли са децата, попита той. Мои са, отвърнах и останах при него на Дунав. Когато историята ми свършеше, виждах малкия ми син на оная пейка в детската градина, съзирах и големия, заедно с Пламък след човека, който му разправяше приказка – за една добра жена, най-добрата жена на света, тяхната майка, която е отишла да работи в един далечен град, за да им купи книжки с картинки.
    – Не искам книжки с картинки – казваше големият син. – Искам бои. Искам да нарисувам котката Пламък с тебе, Владе, и мама. Така, като влакът отведе мама на работа в далечния град, тя ще е при мене и при тебе на рисунката.
    – Мама ще дойде с най-хубавите бои – те сами рисуват момчета, които могат да правят къщи на сто етажа от пясък. Тези къщи никога не падат – твърдеше най-добрият човек.
   Той не беше бащата на моите синове, и аз не знаех кои са бащите им. Синовете ми въобще не си приличаха – и двамата бяха като котката Пламък – рижи, сиви, оранжеви, черни. Единият със сини очи, другият с тъмни, но при мене бяха тихи – за да останат завинаги на топло и светло в моите истории. При човека двамата се заливаха от смях, той казваше, че му е добре. Виждах го как гали Пламък по грозната глава край разтрепераната от жега гара „Метал“, дълго наблюдавах дъното на пресъхналата река, цялото покрито със сол.
   Това дъно бях аз.
   После Дунав започна да бяга от историите ми, накрая пресъхна и аз хванах влака. За другия добър човек, този, който живееше край реката, посадих дръвче – голяма и хубава ябълка, купена от пазара. Отивам си от приятелите наесен, когато може да се насади дърво – в кората оставях всичко, което имах. Човекът можеше да отсече ябълката, да я подпали – така щеше да мисли, че изгаря мен, но може ли да изгориш дъно, покрито със сол?
   Купех ли някое дръвче, знаех, че на следващия ден ме чака гарата, първият влак ще ме грабне на някъде, до Златоград, до някое село, където има малък перон и човек, останал сам някъде съвсем настрана.
   Сега бях попаднала в Русе, десет пъти обходих всички улици, обиколих всичките 29 книжарнички в града. Търсех водни бои – аз никога нямам много пари, но за водни бои бях събрала. Защото – какво е времето? Водни бои, които чакат някой да нарисува най-добрата жена на света, тази на която казваме „мамо“. А може би боичките искаха само едно дете и бял лист – боите искаха да се превърнат в рисунка с къщичка – крив покрив, комин с дим и две момчета, единият със сини очи, другият с тъмни, котката Пламък в ъгъла. И най-добрият човек – но сега той не е настрана, а в самия център на картината.
   Купих водни бои – най-обикновени, вярвам, истината е в обикновеното – и хванах първия влак, който се изпречи пред мене на гарата. Първият влак винаги знае къде отивам и ме отвежда там – при котката Пламък, при реката, която пресъхва през деня, а вечер се прибира в сънищата ми. По това време всички пътеки угасват, но никога докрай. Вечерта се връща по тях в изгорелия пясък и дъното става керван от облаци. Затова тази река знае всичко за сънищата и солта.
   Прасковата, която бях взела от контейнера за отпадъци на Женския пазар и която насадих на шега, е вече голямо дърво. Жива и здрава, с хиляда праскови, едри звезди сред зеления шепот на листата.
    – Мама! – извика едно момче, което се втурна като реката срещу мене. – Мама!
   Малкият ми син. Нищо не бях взела за него, но той и не попита, защото аз никога нищо не носех на децата си, дори бащите им не носех в мислите си. Виждах него – дребно хлапе, само на оная пейка в детската градина.
   – Мама -прошепна друго малко момче, големият ми син. Дадох му водните бои, които бях купила от мътната река. В бялата кутия носех Дунав, Дунавската равнина и Румъния с всичките цветове на есента. Но той не виждаше есента.
   Той виждаше само боите, прегърна ме и притисна подаръка до гърдите си. После дотича грозният Пламък, още по-жълт, по- черен, по-оранжев, риж и кафяв. Човекът, който преди години го галеше на гарата, дойде най-накрая, побелял човек, но нали аз можех да правя от сива пепел щастлив човек? Умеех разни неща. От солта на дъното направих река. Не знаех защо на лоша жена като мен бе дадено да умея това.
    – Откога те чакам – каза той.
Добрите хора, които стоят настрана – са в мене. Всичките до един. Помня ги.
   Сега прасковата е огромно дърво. Пукнатините в кората ѝ са дълбоки като вирове.
   Дърветата, които садя, живеят хиляда години.

Като допълнение – една новина: разказът на Здравка Евтимова „Seldom” („Рядко“) бе включен в антологията „Best European Fiction 2015“ на изд. Dalkey Archive Press, USA , 2015. Информация за разказа можете да намерите в David’s Book World.

   Здравка Евтимова в „Кръстопът“.