Време беше. От двайсет години италианската литература разполага с писател, неповторим във всяко свое изречение, неуморно и неустоимо изобретателен в играта на език и на идеи, който не прилича на другите, но досега не беше превеждан на френски. Това ще рече, че на представата за италианската литература, която френският читател си е изградил през последните десетилетия, е липсвала една основна съставка. Понеже в мига, в който силуетът на Манганели се очертае на хоризонта, перспективата на пейзажа наоколо се променя генерално.
Закъснението е дори по-сериозно, отколкото изглежда, защото тук не става въпрос да се открива някой млад развиващ се талант, чието лутане в търсене на идентичност тепърва да се проследи. Може да се каже, че Манганели излезе като Минерва от черепа на Юпитер – зрял и въоръжен с всичките си дарби – още от своята дебютна книга, Хиларотрагедия, публикувана през 1964 г., когато той бе вече на 42. Да не говорим, че популярността му в Италия никога не се е ограничавала единствено в рамките на най-изтънчените литературни среди: истината е, че Манганели, като парадоксален коментатор на нещата от живота, е постоянно присъствие във всекидневниците (особено в Кориере дела сера) и многотиражните списания. Което ще рече, че без да изневерява на духа и на стила си, той успява да въвлече в своята игра и широката публика.
Бързам да приключа с укорителната част от въведението си: оттук насетне намерението ми е да се опитам да обрисувам основните черти от облика на Джорджо Манганели като автор.
Бих могъл да започна с твърдението, че Манганели е колкото най-италианският, толкова и най-изолираният писател в нашата литература. Най-италиански е, защото се ражда директно от прозата на италианския ХVII в. с нейните пищни зрелища от сложен синтаксис и ненадейни съществителни, глаголи и главно прилагателни; с умението й от дори най-незначителния претекст да изкара фонтани от словесни пръски, вихри от аналогии, водопади от забавни находки. В този смисъл Манганелиевото писане черпи от идеята за италианската литература между Ренесанса и Барока, изиграла за Европа незаменимата роля на хранилище за чудеса – като се почне с разсъжденията на космолози и теоретици на магията и се свърши с метафорите и визионерските фантазии на поетите. Най-изолиран е, защото безмилостно руши разните добродетелни, нравоучителни или просто илюстративни намерения, които властват в книжовността ни през ХIХ и ХХ век, както и всяка претенция за тежест в историята на обществото. Във Франция този аспект не е нито новост, нито сензация, но Манганели привнася в него един лично свой “екстремизъм”. Достатъчно е да споменем, че неговият фундаментален теоретичен труд е озаглавен Литературата като лъжа (1967) – Манганели остана неизменно и стриктно верен на тази си антиморалистка и антивиталистка програма, на отказа да разглежда реалността на света другояче освен като своего рода йероглифно писмо. (А това, как той същевременно все пак успява най-автентично да изпълнява ролята на “моралист” и дори – сега ще използвам едни думи, които ще му докарат пристъп на сарказъм – на “изразител на нашето време”, е подвиг, която не можете да си представите, ако не видите как се случва на практика.)
На поетиката на Манганелиевата “лъжа” съответства критически метод, който той прилага в непрекъснатата си продукция на есеист. Любимото му поле на изява са англосаксонските литератури (беше преподавател по английска литература в Римския университет, а като преводач извърши истински геройства, едно от които – напоследък: събраните разкази на Едгар Алан По), но ерудицията и любопитството му го подтикват към изследване на всички разклонения на универсалната библиотека. Несъмнено Манганели критикът е не по-малко оригинален от Манганели писателя: съумява да открои уникалността и стойността на дори най-отдалечените или несъвместими със собствените му идеи стари или нови автори и да ги опише извън интерпретаторските клишета и историческите етикети.
В опита си да дефинирам някак неговата особа, бих добавил също, че никой не съчетава традицията и авангарда по-успешно от Манганели. Традиция – защото той винаги се води от един много структуриран и образован идеал за форма в синтакса на изречението и в логиката на замисъла и обосновката. (Може да се каже, че изходният му модел е Суифт – един Суифт, който оставя черногледството и обсесиите си да се разюздат до крайност.) Авангард – защото няма предизвикателство в употребата на мисълта или изразните форми, което да разколебае Манганели. Революционният заряд на неговото писане избухна в началото на 60-те години, когато италианската литература вреше и кипеше като котел над огъня на дълго потисканото желание за радикално обновление. Та беше естествено Манганели да стане, заедно с Едоардо Сангуинети и Умберто Еко (споменавам само най-известните във Франция имена), една от водещите личности в неоавангардното движение Група 63, въпреки че не беше толкова млад, колкото останалите, и имаше донейде различен културен багаж в сравнение с тях.
Пътят на Манганели започна с Хиларотрагедия (1964) , съчинение върху “низходящата”, както я нарича, природа на човека, в което екзистенциалните тревоги се преобразяват в клоунски плесници. В Нов коментар (1969) се извиси до зенита на абстракцията, като остави реториката да гради куполите на своите катедрали върху абсолютната празнота. С Към последващите богове (1972) достигна апогей в своеобразен прилив на мегаломанска екзалтация. Разключване (1976) бе неговото изпадане в преизподня, пълна с всякакви деформации на човешката фигура, сякаш движени от капризно страдание. С Любов (1981) показа цялото великолепие на една поетика толкова по-пищна, колкото по-съзнаваща, че във витиеватостите на своите орнаменти всъщност загръща нищото. В Разговор за сянката и герба (1982) се отдаде на огледалното множене на една металитература без край.
Центурия (1979) е съвършено различна от другите му книги. Всичко, което казах за Манганели дотук, на пръв поглед не може да се отнесе към тази творба с лаконичен, изчистен изказ и кратки, концентрирани повествователни хрумвания. И все пак това е Манганели в чист вид: вселената, в която се разполагат стоте “романа” от по страница, е същата, където в други книги се завихря неговият хоровод от метафори, като вещерско сборище. Вселена, в която един господин с тъмни дрехи (Седем) и неговият непознат преследвач продължават своя бяг от зората на времената; друг господин, този път облечен в лен (Шестнайсет), не успява да изкара от осем до девет часà, ако прекосява времето единствено като такова; възрастен мъж (Двайсет и девет ) се озовава в чудновато място, наподобяващо централния склад на Несъзнаваното; отношенията между хората следват предначертанията на една завъртяна, объркваща като лабиринт комбинаторика (Петнайсет или Петдесет и шест).
Вече знаехме от предишните му книги, че психологията е първичната суровина на Манганелиевите уж абстракции, но тук това лъсва с експресивността и дълбоката проницателност на класическа сбирка от “характери”: мъжът, който обожава да чака за среща (Трийсет и три); отношенията между недовиждащия господин и мълчаливата дама (Двайсет и две); методът за абстрахиране от света на страдащия от безсъние (Деветдесет и девет).
Противоположният полюс на Манганелиевата вселена (симетричен и често огледален на психологията) е теологията: теология на несъществуващото, разбира се. Другите произведения на автора са “сумата” на тази теология, която в Центурия е онагледена в притчи. Като тези за пазителя на тоалетните („Осемдесет”), невярващия архитект (Трийсет и шест) или пъкленото Сътворение на света (Деветдесет и седем).
Центурия е изключителна книга, богатството на чиито мотиви дори не си въобразявам, че мога да изследвам в тази бележка, чиято цел е само да ситуира най-общо творчеството на Манганели и да прикани желаещите да прекрачат прага му.
_________________
* – Текстът е включен и в българското издание на „Центурия” от Джорджо Манганели (в превод от италиански на Нева Мичева и с оформлението на Люба Халева). Книгата е включена в изключителната поредица на „Жанет 45“ „Кратки разкази завинаги”.
