Возят ни
към тихите затвори,
където ще умрем наистина
в последната илюзия –
чух една жена да казва,
по-малка от дете във старостта си,
по-суха от зародиш,
невидима за другите,
прозирна,
да говори.
Гледаше завесата от дъжд,
каза, че асфалтът е река,
която ни поглъща.
Нямала си дом.
Някой от онези ѝ разбил главата
и откраднал всичко.
Гледаше унесено дъжда.
Жалко, каза, жалко, че е толкова красиво.
Христина Мирчева в „Кръстопът“.
Стихотворението е публикувано и в издадената от „Жанет 45“ (май, 2015 г.) книга със стихотворения на Христина Мирчева „Ускорени пейзажи”.
