И „Сляпата Вайша“ е част от друга история… Затова ви предлагаме транскрипцията на разговор (на Валентин Дишев) с Георги Господинов, състоял се на 5 август 2013 г., два дни преди „И всичко стана луна“ и новото издание на „И други истории“ да тръгнат към книжарниците – като възможност да чуете тази друга история или да си я припомните…

В.Д.:
  Ще започна този разговор нетипично за мен – с дълъг монолог, в който ще има и множество подсказани въпроси, вероятно (нежелано начало –защото целта на едно интервю не може дори да намеква, че с него интервюиращият иска да посочи с пръст към себе си). Ще започна разговора с неговата история. Не защото обичам да се слушам – не обичам – а защото ако не го сторя, енергията на тази история ще се явява ненадейно в това, което ще питам по-нататък, по вероятно непрозрачен за теб и слушателите ни начин, превръщайки репликите ми в непонятни. Е, гаранция за смисъл – разбира се – няма.
  Когато излезе „Физика на тъгата“, когато я прочетох – дни след като бе публикувана, ти изпратих съобщение: „Написал си книгата, която цял живот съм искал да напиша.“ – и нищо не поясних. Не поясних, че цял живот наистина съм искал да напиша книга, хващаща ключови периоди от живота на европейската цивилизация, европейския човек. С мит и история, с историзирането на мита и митологизирането на историята, през гледната точка не на нейните възторзи, а в меката предзалезна светлина. Да я изрека като едно в многото – като живот. Отвъд заслепяващата светлина на патоса и преди мрака на истеричната агония – като смисъл. Ти го беше направил. Намерил беше формата. Уловил беше магията на синхронизиращото дишане. Оставащото до моята мечта беше само количеството – ти ми беше дал качеството. Достатъчното съдържание.
  Казвам всичко това не за да настоявам на някаква тогавашна моя интерпретация, а за да опиша част от източника на енергията, която за мен е част от историята на този разговор. Разбира се, следващият прочит на „Физика на тъгата“ разгърна тази скица, усложни я. Наблюдавах с почуда как интерпретациите на романа (за мен, според мен) го обгръщаха с думи до една специфична, толкова срещана, невидимост и се готвех за разговор. Времето не дойде. Не само защото не се почувствах готов, но се появиха и „Невидимите кризи“. Историята се повтори, а чувството за едно, за вълна̀, надигнала се високо, макар и имаща своята предистория от „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“, и продължаваща да движи следващите книги, се засилваше. Вчера в разговор с млади хора, изразяващи възторга си от „И всичко стана луна“ – „Страхотен сборник с разкази!“, възразих – „Това не е сборник“ – преди да съм прочел книгата. Бях уверен, бях сигурен. И не просто защото, както им обясних, ако Господинов, който добре знае как мълчанието продава, издава трета книга в такъв кратък интервал от време, значи е проговорило нещо мощно. Нещо, което не иска и не може да се съобрази с маркетингови стратегии. Не е само заради това. Предчувствах, че тази книга ще е движена от същата вълна. Тя ще я подрежда и преобръща, ще удържа нейната цялост, ще предопределя нейното дишане. Днес, след като прочетох книгата, ще кажа само – така е. Точно така е.
  Така ли е? (Ето, че дойде време за първия ясен въпрос.)

Г.Г.:
  Чакай да се съвзема от думите…
  Ами, така е. Надявам се да е така. Всъщност между отделните разкази, които влизат в тази книга тече, надявам се, някаква обща тема, някаква обща река, която ги свързва и мисля, че това не е трудно да се усети. А за мълчанието и за говоренето – да, от една страна, това наистина е втора книга за тази година, но от друга страна това са разкази, които излизат дванайсет години след първите ми разкази, така че пак има един период, дванайсетгодишен. Кой мисли, че е време да се появят тези разкази. Човек не ги мисли тези работи. Те някакси така идват, включително и през август, който обикновено не е месец за издаване на книги, но книгата си дойде. Аз нямаше как да я спирам или да я отлагам или да търся по-добро време. Това е тази книга и тя излиза сега.

В.Д.:
  Аз продължавам да разчитам някаква свръхзадача, разгръщана обаче с удивително смирение и последователност в последните книги, а вече post factum може да се разчете и далеч по-назад. Ако се вгледаме в книгата, появяват се една по една теми, които пронизват текстовете на тези книги: „Апокалипсисът на капки, растеризиран (От кого?)“, „1968 – мавзолеите, които не можем да разрушим“, „Друг филм – друго кино“, „Избера ли една буква, значи да загубя всички останали“, „Понякога е по-добре да запазиш някои призраци за цял живот“, „Никога не се научи да слага поанти“, „Гугъл беше победил Бог.“, „В този свят на имена нищо вече нямаше да е същото“, „Мигове, в които механизмът на времето проскърцва, размества се за секунда, докато се намести отново“, „Не отлагайте чая, който няма да изпием“, „Животните живеят хоризонтално, а растенията и хората са във вертикал“, „Лицата от последните дни – друго нямам“, „Е като са последните дни да се освиним ли?“, „Някога самотата беше по-концентрирана и малка, можеше да я опитомяваш, да я галиш като котка“. Всъщност това е по едно изречение от почти всички разкази.

Г.Г.:
  Да, избрал си най-хубавите изречения от разказите. Другите не са толкова хубави, да кажа. Да не заблуждаваме хората, но всъщност като ги слушам сега, това си е.. Това е някакъв свръхразказ разказ, който…да. Не мога да кажа нищо по-умно и по-смислено от това. от друга страна наистина прав си за това, че в крайна сметка тази книга е много свързана с нещата назад, които са по-скоро като продължение и на предишните разкази, и на романа, и на Апокалипсиса, а и на „Невидимите кризи“ в някаква степен.

В.Д.:
  Затова извадих и изречение, което е свързано пряко с „Невидимите кризи“.

Г.Г.:
  Да, мисля че преди няколко години Албена Хранова беше уловила тези препратки, обща творба в крайна сметка, обща книга, която се пише от отделни книги. Ами, да, нищо не мога да кажа в своя защита – така е. Това е една книга, да. Жанровете се сменят, книгата остава.

В.Д.:
  Ще се върнем, надявам се, към нея, но има един друг въпрос. „И всичко стана луна” ще се появи заедно с ново издание на „И други истории “, която ще има нов предговор и ново оформление. Оформление, което обаче пряко я свързва с „И всичко стана луна“.

Г.Г.
  Ами, това е на Яна Левиева (нека го кажем – художникът на книгите) идея и предговора всъщност – стори ми се важно да го напиша – той обяснява накратко в началото повода за появата на някои разкази преди дванадесет години и също какво се е случило с тях. Има една интересна история, която ми разказаха, за момче и момиче, които са „тръгнали” покрай тази книга. Момчето било доста несигурно и момичето му подарило „И други истории“ с прегъната страница на „Божури и незабравки“ (един от разказите). И са се събрали заради тази история. Момичето казало, така ми предадоха думите, момичето е казало: „Ако не се съберем сега, ако сега не стане, след време ще трябва да си съчиняваме живота по летищата“. И се оженили. Така че човек не знае какви отговорности поема с някои разкази. Също за този разказ получих един странен мейл, който казва „Случи ми се тази история, сега казвайте какво да правим?“. И това са хубавите неща, които остават след историите.
  Всъщност нито дума в тази книга, в разказите на тази книга, не е пипана, но тя вече не е същата книга отпреди дванадесет години и в предговора съм пояснил защо. Първо – защото читателят е друг, и второ – защото никой не може да влезе два пъти в една и съща история, както казваше Гаустин от „И други истории“. Така че в някаква степен, това е и същата книга, и друга книга. Аз мисля, че и други читатели ще ѝ се случат. Аз някакси много… хайде, ще кажа – „си харесвам“ тази книга. Харесвам, в смисъл, че това е една от книгите, която си остана в сянката на „Естествен роман”. Тя излезе близо до него и вътре неслучайно става дума за истории. В предговора казвам повече за това, защо държа на „истории“, а не на разкази. Защото историите са преди разказа и имат повече памет за устата, която ги изрича, за ухото, за… По-несъвършени са, по-нетрайни, по-небрежни, по-несигурни. Затова ми харесват историите и в предговора има някакви разсъждения на тази тема.

В.Д.:
  Яна Левиева, на свой ред, се е опитала да направи обща история за двете книги в оформлението, така че това сигурно по някакъв начин ще ги освети по нов начин.

Г.Г.:
Да, направила е едно цяло лице. Аз също мисля, че могат взаимно да се четат двете книги, т.е. полулицето от едната книга да чете другото…

В.Д.:
  Да се оглеждат една в друга (и едно в друго) и да се опитват да се припознаят.
  Много хотели има в „И всичко стана луна“?

Г.Г.:
  В „И други истории“ имаше много влакове и сега като ми казваш „хотели” – да… Ами, знаеш ли, хотелът… чудно място е хотелът. Много безпаметно място, много страшно място. Аз прекарах доста време по хотели през последните години и част от разказите са замислени там. Особено място. Пред хотел „България“, основния в един от разказите вътре, става въпрос за тези безпаметни хотели като добра метафора и за други неща. За тези хотели, в които човек може да умре в леглото, а на другия ден да сменят чаршафите и нищо да не остане от него. За тези хотели, които са направени сякаш от непомнеща материя. Особено място са, малко мрачно място. Но да, тук има хотели, там имаше влакове. Тук има доста бащи или липсващи бащи. Има я тази тема. И тези хора, които са изправени в минутата преди края, какъвто и да е тоя край.

В.Д.:
  Имаш ли усещането, че наистина има моменти, в които по-ясно виждаме това, че светът, който ни се представя, вече е по някакъв начин растеризиран?

Г.Г.:
  Да – моменти, в които виждаме, че ние и светът сме крайни, и за мен това е много човешко усещане. Това е моментът, в който човек може да се събуди. Това усещане за крайност и за тленност – има го ти във „Физика на тъгата“, и може би тук продължава. Само тленните неща са ценни, само това, което ще загубим, и осъзнаването на тази загуба в крайна сметка ни прави повече човеци, и повече емпати, и повече хора, които могат да усетят чужда болка. Това може, разбира се, как да кажа, да се изрече с повече ирония, вероятно, с повече игри, с повече хватки, но в тази книга, признавам, че съм се опитал… Да, има места, в които тези неща трябва да се изрекат по-просто и без литературни номера. Това съм се опитал да направя и тази книга е далече от „пост-пост-пост…“.

ВД.:
  Всъщност една от нещата, които си мислех днес за книгата беше точно това: Има ли нещо – разбира се, има и самозащитен отговор, който обикновено се използва в такива случаи – има ли нещо в последните книги, да кажем в последните две, които читателите вече по някакъв начин срещнаха, от неразчитането на което те е заболяло?

Г.Г.
  Виж, много странно… Аз нямах или ако съм имал някакви очаквания, те са били абсолютно опровергани. „Физика на тъгата“ се случи сякаш сред хора, сред които не очаквах да се случи. Това са по-млади хора, непознати хора. И сред по-малко хора от моето поколоние. Стори ми се, че по-голямата част от хората от моето поколение, като че ли не искаха много да чуят точно тая история, така да го кажа. Но пък за сметка на това получих от други хора някакъв отговор и усещания, които доста ме раздрусаха. Същото – с „Невидимите кризи“. Не мога да съм недоволен от реакцията на читателите си… Честно казано не знаех и какво да очаквам, но – така де – мисля че който трябваше разбра, каквото трябваше. Разбира се, както се казва в случая, нашите книги са по-умни от самите нас, така че много неща, които не съм мислил, други хора ги прочетоха. Неща, които не съм мислел да вкарвам в книгите си бяха прочетени. Много хубав и различен прочит получих от хора, които пък са от поколението на Иван Теофилов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев. Да го кажа така – от поетите. Разбира се получих и много учудване и несъгласие спрямо жанра – „Това роман ли е?” – всички тези неща, но тях ги очаквах и някак съм си ги предвидил в няколко епиграфа, но…

В.Д.:
  Знаеш ли, неведнъж си мислих в последните седмици, върху това… Сякаш от хората от нашето поколение (аз съм по-възрастен, но все пак си мисля, че сме в едно поколение) – за неприемането ми каза преди няколко месеца в един разговор и моят отговор е, че нашето поколение все още продължава да изживява света някак патетично-травматично, а „Физика на тъгата“ говори по друг начин за този свят и трудно се синхронизира с това изживяване на и за света. Може би затова младите, които са свободни от тази травматичност, макар винаги да ги подозираме в патетика, чувстват романа по-близък. Може би затова и по-възрастните, които имат по-дълъг хоризонт, през който да го четат, го възприемат по-добре. Докато болезнеността на нашето поколение и склонността ни да заемаме патетично-героични пози пречи на това възприемане, и на спокойния прочит на романа и на насладата от него. И на разчитането му в крайна сметка.

Г.Г.:
  Така, де. Това не е моя работа, в крайна сметка…

В.Д.:
  Този разговор може да продължи сякаш още дълго и все пак, с какво да го приключим, за да оставим място за разчитане на книгата, на книгите?

Г.Г.:
  Не знам… Това, което направи с тия изречения в началото, беше много добър финал. Ако можех да извадя няколко изречения от някой разказ, бих приключил с тях. Някой финал на някой от разказите. Например… Двете книги вече са ми преплетени в главата и ми е трудно да кажа… Един от разказите се казва „Осем минути и седемнайсет секунди“ и става дума за това, че, когато слънцето спре завинаги, ние имаме тези осем минути и седемнайсет секунди, в които светлината пътува, това е времето от слънцето до нас, т.е. светът може да свършил, а ние може осем минути и седемнайсет секунди да не сме разбрали или ако знаем, че е свършил да имаме тези последни минути. Можем с това да свършим. Винаги да държим в главата си тези осем минути и седемнайсет секунди.

В.Д.:
   „Не отлагайте чая, който няма да изпием“

Г.Г.:
  Да.

В.Д.:
  Добре. Благодаря за този разговор. Георги Господинов –„И всичко стана луна“, „И други истории“ и още истории – наши гости, благодаря.

Г.Г.:
  Благодаря ти и аз!

Този разговор можете да чуете в „Кръстопът”. Транскрипцияата по аудиозаписа, без „редакция“, е на Мария Янакиева.

   Георги Господинов в „Кръстопът“.
   Георги Господинов в DICTUM.