Богдан Чизмаров имаше вид на обикновен човек. Но самият той бе дълбоко убеден, че това не отговаря на истината. Вярваше, че нещо в него гори и свети със светлина, за която останалите бяха слепи. Четеше всякакви книги на български, руски и френски и от тях научи, че във всеки човек има нещо неповторимо. Но беше убеден – това са измислици на писателите и на философите. И едните, и другите жонглират като циркаджии с полуистини. Неговото категорично мнение бе, че въпреки всичките си различия, хората са еднакви. Еднакво милостиви. Продажно клякаха пред милостта в най-решителните моменти и тя ги завладяваше и ги огъваше. Дотук водеха преките му наблюдения върху момчетата и момичетата от Стража, после върху юношите и девойките от окръжния град, а накрая върху жените и мъжете от София. Слабаци. Тръгнали да ми спасяват куци ярета и паднали от гнездата врабчета! Сълзливци такива! Ами когато не е имало още хора, кой е спасявал куците ярета и недъгавите врабчета? Нали богът, на когото се кланяха, е промислил всичко, бунтуваше се вътрешно Богдан Чизмаров.
В началото не търсеше корените, причините и мащабите на тази човешка изгърбеност, просто я отхвърляше. По-късно, във войните, видя как мъже, твърди като дряновици преди сраженията, агонизираха, отделени от крайниците си, и се молеха на Христос да ги приеме. Търсеха лесното. Един лежеше до червата си и Богдан Чизмаров се наведе неопределено над него: „Voilà une belle mort!“. Тогава онзи събра последния си дъх и преплете няколко въпросителни думи, госин поручик, кръвта на всички ли е толкова лайняна, сигурно е от войната, а? И умря.
– На всички – отговори Богдан Чизмаров на мъртвия. – Но не е от войната.
Безенски, зевзекът на ротата, когото бе взел за войник за свръзка, падна до него с разбита от осколка глава и когато Богдан Чизмаров разтърси раменете му и му каза да се държи, докато дойдат санитарите, онзи направи опит да се пошегува: ами че в смъртта нямало нищо женско, госин поручик. Но гласът му прозвуча безобразно сериозен. А лявото око, което му беше останало, се отвори с огромна тъга по живота и с прошка към света. След миг цялото стана стъклено и поручикът му го затвори. И този се беше провалил накрая.
Наистина ли смъртта бе по-силна от човека и там ли е кучешкият зъб на всички страхове – това остана въпросът на живота му и докато навърши сто и четиридесет години, след участието си в две балкански, една европейска и една световна война, след няколко революции и цяла камара преврати, не можа да намери нито един отрицателен отговор. Надяваше се вече само на своя собствен край, който трябваше да бъде някъде много наблизо, но той не го виждаше. Годините ми пречат да го видя, пошегува се сам и то наум, както правеше от един век насам. Силните хора не трябва да се шегуват, а на старини в Стража нямаше и пред кого. Жив беше само Аристотел Теодоров и къщата му бе далеч.
Сега, когато в еднаквите дни, месеци и години животът на Богдан Чизмаров се състоеше само от спомени, се видя как към края на прогимназията седи на гарата в окръжния център и чака кондукторът да удари звънеца за качване в трена за Стража. И как – сякаш от върха на близките тополи, примрели от жажда в юлския следобед – се срина непремереният вик на вестникарчето, с няколко години по-малко от него: „Стамболов е съсечен! Съсечен е Стамболов!“. Някои вече знаеха, но дори и те погледнаха към момчето като към чумав и всеки, накъдето и да беше обърнат, направи крачка назад. Шумовете и възбудите, които пълнеха въздуха около пристигането и потеглянето на влака, се изпариха. Онемя и локомотивната машина и вместо на разлютен змей, заприлича на огромна хлебарка, оплетена в прясно разчепкана вълна. В другия край, онемели от новината като всички хора на перона, видя Аристотел Теодоров и Деляна Новакова. Изглеждаха му малко смешни.
Какво толкова се е развикало това дребното, се възмути в себе си Богдан Чизмаров на вестникарчето. След като хората оживяха и се разшумяха отново, започна да се пита как ли се е държал Стамболов, докато са го съсичали на улицата. Казал ли е нещо, извикал ли е за помощ? Защо всички са толкова изплашени? Какво са очаквали?! Стамболов да не би да е бог? Да не би да е безсмъртник? Хората умират по всякакви начини и на всякакви възрасти! Стамболов все пак е държавник, кажи го български Бисмарк, учителят Пешев така го наричаше. Човек, който е натрупал толкова омраза срещу себе си, е по-трудно да бъде опазен жив, отколкото да бъде убит. Те какво искат, да умре като баба му Митра, на рогозката до огнището.
Много добре си спомняше онзи предиобед с непоносимо бистрия въздух и с пищната и простичка песен на птичките, която – такова чувство го беше обзело – би могъл дори да нотира. Въобще не беше време за умиране. Той много харесваше баба си заради нейната отдалеченост от всичко и от всички, в неговите очи тя бе живяла сякаш за да изплати незнайни чужди дългове. А тя, както си шеташе около огъня, отведнъж се хвана за гърдите, погледна уплашена до смърт нагоре, отвори широко уста, погълна целия свят, накрая се опита да погълне и езика си и след като се строполи на рогозката, стана отведнъж зловещо спокойна.
Дано Стамболов с презрение да е посрещнал лице в лице убийците си. Трябва да ги е предусещал – много хора са искали смъртта му, цели държави дори. И след като се опита да види своето малко местенце в тази история, Богдан Чизмаров за първи път се запита може ли някой да стои не отстрани, а отгоре, над такива събития. И да ги вижда отнапред. А ако успее и да ги предизвика? Такъв човек няма да е равен на бог – ще бъде самият бог. За целта обаче е нужно днес да минеш там, където другите ще минат утре. Ако днес е петнайсети юли, ти трябва да си вече в август. Правиш крачка вдясно преди светът да я направи, после крачка вляво – пак преди него. Животът ще ти бъде послушен. Трябва само да намериш формулата, която описва закона на движението му. Е, няма да е S=v.t, ще бъде нещо по-изкелиферчено, но формула не може да няма и тя трябва да се намери. Иначе другото е история – гледаш и описваш как либерали и консерватори първо са заедно, после как се скарват и накрая как се избиват. Че това толкова хора по света го правят.
Вълнуваха го много подобни мисли, а у дома само сестра му Вела им се връзваше. Но Богдан Чизмаров бе стаено недоволен, че – макар и по-голяма – тя го слуша покорно, безропотно, просто му обръща внимание, без да участва с цялото си същество в неговите терзания. Вече мома за женене – си го гледаше с обич, когато се прибираше от града за празниците или ваканциите. Ама и обичта ѝ една такава, сестринска. А в неговата любов към нея имаше нещо мъжко и много тъмно. Сънуваше я красива и гола да иде към него и толкова много приближаваше и толкова ясно виждаше порите по кожата на гърдите ѝ, че се събуждаше, разплискан в гащите си.
Беше гледал отблизо тази нейна кожа като малък, на Вела тъкмо ѝ се бяха надигнали хълмовете под зърната. Къщата беше пуста и жегава, и лятото навън бе пусто, живите многоточия на лястовиците помръдваха върху тарабите на оградата под клоните на старата ябълка, но не смееха да се стрелкат, за да не запалят въздуха. В стаята миришеше на сладка пот, на сладката пот на сестра му, която от момиченце бе започнала да се превръща бавно в жена. Стояха на колене в леглото и гледаха как от ябълката от време на време се отронват болнави плодове. При тупването им на земята тишината се размърдваше за много кратко и после заспиваше пак мъртвешки.
Богдан не запомни как започна всичко, как се подхвана онзи разговор, за мъжете и за жените, за семейството, за бебетата и как неговата по-голяма сестра започна възбудено да му показва откъде и как се зачеват тези бебета, откъде се раждат, а след като се родят как започват веднага да сучат, без да ги е учил никой, ето така, от тук, ела, сложи тя главата му в скута си и пъхна розовото си момичешко зърно в детската му уста. Той усети с костите си, че не е и няма как да бъде бебе, а че е същество от мъжки пол и това ще бъде за цял живот. Беше изпънат като твърда овчарска тояга, без капка сок в жилите. Някаква удоволствена болка беше заляла цялото му тяло и нито спадаше, нито се усилваше.
Това никога не се повтори, а на него толкова му се искаше! Искаше да се върне пустата и жегава къща, опустялото лято, въздухът, увиснал над света преди запалване и сладкият мирис на сестрината му плът. Всичко да бъде точно като тогава – до последната лястовица на оградата. И винаги, когато поиска, то да се повтаря. Понякога държеше до изнемога очите си будни в тъмното, възстановяваше картината детайл по детайл с надеждата, че когато заспи след малко, тя ще блесне в съня му като ослепителен кехлибарен отломък от някогашния рай: няма никой в света, само той и тя, захвърлени край голямата и бавна река, в някакво опустяло и безжизнено село, в една къща, в която нито е имало, нито ще има някаква друга форма на живот, освен тях двамата. Двамата най-близки и най-раздалечени хора в цялата вселена – непоносимо красиви заедно и неспасяемо самотни един до друг.
В прогимназията хареса и много други момичета. Но всичките бяха земни и обикновени. Такива бяха и жените, които минаха по-късно през живота му – като събития за забравяне. Момчетата и мъжете, обаче, бяха нещо друго. Тях искаше да ги знае, не просто да ги познава. Преценяваше малките им глутници. Ами че те и като малки, и като големи играеха вечно на стражари и апаши. Харесваше този мъжки свят, в него можеше да направиш така, че да се паднеш със сигурност на страната на победителя – в началото на най-якия, после на най-хитрия, накрая – на най-властния. Просто ти казваш броилката и пресмяташ отляво надясно ли да броиш, или обратно. Постепенно разбра колко важна бе позицията на втория в глутницата. И колко тя е удобна. Вторият знаеше всичко и за първия, и за останалите от третия натам. А най-важното, което научи през годините, бе, че и стражарите, и апашите завинаги оставаха малки момчета. А той, Богдан Чизмаров, беше голям от малък.
Майка му роди три момчета и две момичета, едното по-голямо от Богдан, другото по-малко. Братята му се пръкнаха след него и по цял ден все питаха – бате Бого, може ли това, бате Бого може ли онова? Харесваше му да им разрешава или да им забранява разни дребни неща. Беше стражарят на малките апаши. Още повече че баща му по цял ден беше зает в дюкяна.
С идването на железницата в Стража дойде краят на опинците. „Ние сме Чизмарови, каза веднъж баща му, защото моят дядо Дино като млад навсякъде разправял, че в един свой сън бил облечен в униформа и обут в истински кожени чизми. Не успял нито да облече униформа, нито чизми да обуе, останал само прякорът. Чизмаря. Някой от вас трябва да сбъдне съня му. Чизмите ще са от мен.“ В окръжния град хората и бездруго носеха само обуща и чизми, с обуща бе постоянно обут и кметът на Стража, общинарите също. Баща му усети накъде ще се развият нещата, изгуби се за половин година и като се върна, обяви:
– Близкото бъдеще е на обущата, а далечното – на чизмите.
Къщата им бе почти в центъра на Стража и в голямата стая към пътя на мястото на прозореца баща му изби врата. Така се появи първият обущарски дюкян. Занаятът никак не беше лесен. Хората нямаха много пари да си поръчват, защото и телешкият шол, и гьонът бяха скъпи материали. За калъпите, шилата, иглите, конците и другите инструменти да не говорим. Но на всички от Стража им се налагаше да ходят до окръжния град било на доктор, било на адвокат. Не можеш да се повлечеш по железницата като цървулан. По полето и по лозята ще идеш да копаеш с цървули, то е и по-удобно. Но за празник като излезеш с ония хубави обуща, с панталон, с бялата риза, с палтото – хората по друг начин ще те гледат. Ти самият си вече друг, защото онова, което виждат очите на другите, е по-вярно от това, което си.
Баща му обучи набързо за калфа Спиро Дългия, ергенаш от тяхната махала, къщата им бе на самия стръмен бряг на Дунава. Той блъскаше с бакърени чуклета кожите върху тезгяха – да се изправят след накисването и съхненето, после баща му ще ги разкрои според терковете и ще ги изтегли по калъпите. За Богдан оставяха чирашката работа – да опъва на палеца на крака си сплетения памучен конец за зашиване и да го натрива с восък, за да не прогнива в обущата. Беше му досадно, гледаше да свърши по-бързо и се оттегляше в другата стая да чете Шопенхауер. Когато сестра му Вела излизаше до съседите по някаква работа, той я виждаше през прозореца и си представяше как Спиро Дългия гледа скришом подир нея. Ставаше му горещо отведнъж.
Отдъхваше си, когато баща му натоварваше неизкупените чифтове в два коша в каруцата и тръгваше за някой от близките панаири да ги продава. Тогава Спиро Дългия не идваше на работа, оставаше си вкъщи, навярно да помага на баща си да ловят риба за продан. В такива дни Богдан Чизмаров се мъчеше да прогони от себе си горещината, да отмахне и картините с Вела, и всичко видимо и незначително от заобикалящия го живот, да се почувства и той самодостатъчен човек. Но никак не му беше лесно. Трябваше да стане свободен, да се отдели от целия този баласт, да скъса с мизерията, ако трябва да си отреже палците на краката, да не може повече да опъва тоя гнусен конец и да го трие до припадък с проклетия восък. Да го оставят на мира. Да си свободен е важно, разбира се, но да си силен е по-важно. Съзнаваше, че това не беше въпрос на мускули. Беше въпрос на власт.
Двама от учителите му в града държаха целия клас залепнал за чиновете. Пешев по история и Громов по физика. Пешев бе открит и патетичен преподавател, така ги увличаше с разкази за величави личности и събития, че гимназистите не смогваха да дишат. Другият, Громов, властваше над класа със знание, но и с някаква нечовешка воля, която извираше от лицето и от студените му ръце. И когато отправи поглед към теб, усещаш се като мишка пред очите на змия. В корените на всеобщото уважение към него гнездеше непонятен страх. Богдан харесваше много историка Пешев, като римски меч се вряза в съзнанието му фраза, която учителят приписа на Луций Акций: „Нека мразят, но да се страхуват“. Прозвуча му като цел. Навярно оттогава заживя настоятелно с желанието да стане не като Пешев, а като Громов, физика. Да знае студено.
От часовете по история запомни ясно и една весела история, от младостта на не знам кой римски пълководец. Той трябвало да завладее малобройно варварско племе, дали не беше някъде тук по тия краища около Дунава. Преспали двете войски, на сутринта преди битката се построили и тъкмо да тръгнат едни срещу други, изскочил от храстите заек и затичал между строените войници. Варварите развалили строя, хукнали подир заека, а командирът на римляните прибрал обратно отряда си и написал писмо на своя пълководец: „Тия няма защо да ги покоряваме.“ Така излизаше – за такива не си струва да се пролива кръв. Ако пък за нещо ти потрябват – няколко заека са ти достатъчни. Така е, повечето народи са загледани в заека.
От момичетата, които срещаше по улиците на окръжния град, най-съблазнителна плячка му се струваше Деляна Новакова. Нищо че беше и тя от Стража. Такива няма как да не ги забележиш дори и на панаир. Усещаш ги, преди да си ги видял. Нещо тяхно върви на десет крачки отпред и като глашатай разгласява кой ще мине. Деляна Новакова вървеше по улицата, сякаш газеше тънка вода, която не я интересува. Пътят до нея щеше да е дълъг, трябваше да я отложи, докато натрупа опит с жените.
В горните класове отидоха с още двама от гимназията при гълъбиците на Мадам Фани в пристанищния квартал. Още с влизането през вратата на стаята, без да бърза, каза на момичето: съблечи се. Без никаква интонация. Беше по-голяма от него, но не много. Имаше мило лице, което при усмивка леко се кривеше вляво и по устните ѝ плъзваше нещо перверзно. Събличаше дрехите си предизвикателно, беше опитна. Той свали панталона на гимназиалната си униформа и я чу да казва шепнешком: остави си куртката, моля те, искам да приличаш на офицер. После се учуди как удоволствието направо я повдигаше над измачканите чаршафи. От самото момиче не бе останало нищичко, само тялото ѝ беснееше и бързаше слепешком към нещо, което бе много наблизо. Стискаше до бяло реверите му, разтърсена от коновулсии и когато стигна онова близкото нещо, лицето ѝ се обезобрази от удоволствие, тялото се сгърчи и след дълъг и мъчителен стон Богдан Чизмаров усети, че тя препиква. Той също се намираше до онова близко нещо, някой вътре в него, много силен, се опита да се освободи и да излезе навън, той се отказа да го задържа насила и цялото му усилие се насочи да запази леда по лицето си. Запази го. Запази го и докато си обуваше панталона на гимназиалната униформа, и после, докато тя му казваше да дойде пак и да попита за Нина, така ѝ викат тук. „Нина“, повтори името ѝ и без да се обърне, излезе в коридора, където миришеше угаснало на евтини женски парфюми, не на урина.
На връщане към квартирата си купи една тетрадка голям формат и вечерта записа: „3 октомври. Нина. Вероятно Николина. Напълно земна. Робиня на плътта си. Нищо, че го прави за пари. Не е ясно колко чуждо насилие може да превърне в свое удоволствие. Трябва да има някаква граница. Отвъд тази граница цената ѝ е нула.“
Постепенно новата тетрадка стана по-важна от всички учебници. Записваше почти всеки ден по няколко реда. Но не беше дневник, вътре нямаше почти нищо за самия него. Записките бяха кратки и сбити телеграми до никого.
„10 декември. Рожден ден на Михаил. Черпи с бонбони в клас. Върбан прошепна, че бонбоните били много прости. Михаил го чу и го погледна тежко. Някой ден ще му отмъсти.“
„12 декември. Върбан не е на училище. Снощи паднал на леда и си счупил главата. Сигурен съм, че Михаил го е наритал.“
„15 декември. Върбан дойде на училище. Гледаше към Михаил, както би гледал към учителя по физика Громов. Със страх. Подчинен завинаги. Да му се чудиш на тоя Михаил!“
В тетрадката имаше и по-меки пасажи, там не ставаше дума за конкретни хора или случки. Те бяха малко по-дълги. Веднъж записа, че всички харесват небесата, облаците и звездите, макар че освен кръговете на слънцето и на луната, в небето няма друга геометрия. Без триъгълници, без квадрати, без ромбове, без медиани и симетрали. Съзвездията са безформени измислици. А облаците стоят на небето винаги неповторими, винаги непознати. И все пак общото помежду им е, че всъщност са изпарена вода. Какво ли е общото между хората? Най-вероятно страхът. Страхът изпарява човека. Михаил изпари Върбан. Ако Деляна Новакова започне да се страхува от мен, дали няма да се изпари?
Веднъж минаваше край старата капия в центъра на окръжния град и я видя да си приказва с Аристотел Теодоров от Стража. Направо си гукаха. Оня – а-ха да се разтопи. Тя уж се държеше на положение, но се радваше искрено. „Явно не разбира още от мъже“, си каза наум почти присмехулно и премина достатъчно близо, за да го забележат, и достатъчно далеч, за да не му се налага да спира. Влезе във влажния сумрак на капията и се усмихна едва доловимо – на сбора в Стража тия двамата навярно се изпращат в тъмното, хванати ръка за ръка.
Иван Станков е писател, преводач и преподавател по българска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на трилогията с разкази „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017) и „Имена под снега. А7“ (2019), на сборника „Вечерна сватба“ (2020), както и на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов, на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Превежда от румънски език произведения на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др.
Отличаван е от престижни конкурси. Най-скорошното му отличие е връчената му национална награда „Елиас Канети“.
През 2022 г. се очаква да излезе от печат романът „Късна смърт“.
Поръчайте си „Вечерна сватба. Разкази от други времена“ (ИК „Хермес“, 2020 г.).