Ралица Райкова: Солта на земята

Публикувано от на януари 12, 2022 в 12:02 am.


„… онова Царство, в което няма друг начин да се влезе,
освен чрез уподобяването на дете.”

К. С. Луис

   Имаше едно време край морето един продавач на царевица. Всеки ден, от юни до септември, беше все там, а какво правеше през останалите месеци от годината – никой не знаеше и никой не се интересуваше, понеже поначало от самотниците се интересува само тишината. Идваше със своята синя чанта, дребен, жилест, почернял като спаружено листо, с избелели от слънцето дрехи, толкова бели, че цветът им вече не личеше. Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората.

   Изглеждаше роден да бъде скитник, пътуващ уличен артист или поне безгрижен амбулантен търговец, широката му стъпка можеше с лекота да обиколи света; вместо това продавачът ден след ден разнасяше златистите кочани. Очите му издаваха, че отдавна е разгадал намеренията на съдбата да го подхвърля между подводните камъни на лукавите дни, че знае добре, че се движи по сцена, сред декори, където нищо освен морето не е толкова истинско, колко би трябвало да бъде, и че ще дойде миг, в който ще захвърли синята чанта и ще напусне този жарък изпепеляващ театър, за да се прибере вкъщи. Не принадлежеше на света, но светът му принадлежеше, защото се носеше из него, лек като пух и само стъпките му загатваха, че някое място го е познало. Изглеждаше толкова далечен, макар ръцете му да докосваха други ръце, когато прибираха монетите, толкова притихнал, макар да викаше на висок глас, изглеждаше нарочно поставен на чуждо място, в един забързан живот, устремен незнайно накъде, докато всъщност бе създаден да наблюдава вечността. Не примирение издаваха превитите му рамене, а стаена сила, понеже тялото му бе гъвкаво като на леопард, а очите гледаха ведро иззад посивелите кичури, слепнали се на челото от пот и сол. Обувките, скъсани на няколко места, съвсем не го притесняваха – скитникът притежава стъпалата си, а те струват повече от обувките; освен това, тези обувки бяха чужди, понеже скитникът не притежава нищо, дори дрехите по тялото си. За какво му е тогава да се безпокои? Него го тревожи само да не загуби свободата си или да не загуби пътя, защото всеки скитник следва своя път, дори и да изглежда, че се лута безцелно. Така и продавачът на царевица утъпкваше пътеката си, а вълните кротко я заличаваха след него, оставяйки му в дар гладки камъчета и пъстри морски черупки, които той на свой ред преотстъпваше на децата, пръснати навред сред песъчинките.

   Понякога слънцето изгаряше кожата му и тя започваше да се бели на прозрачни мръснобели ивици, сякаш лятото го оголваше, изкарваше от него някакъв стар, зацапан човек; невъзможно беше да поемеш в себе си толкова много светлина и да останеш същия. Понякога дните така го уморяваха, че вечер се просваше на кейчето при рибарите, неспособен дори да се заслуша във веселите им шеги, загрубели от вятъра и вълните като корпусите на лодките на име Тамара, Мария, Сара… Понякога извървяваше цялата плажна ивица, без нито веднъж да спре за почивка. Друг път оставяше чантата до себе си и дълго се взираше в хоризонта, в белите гребени на повърхността на водата, в ятото чайки, полюляващи се като хартиени лодки близо до брега, в облаците, безразборно налепени направо върху небето. Обичаше облаците, особено когато слънцето ги осветяваше, защото тогава блестяха, краищата им пламваха, изпъкваха ярко, и се виждаха слънчевите лъчи, достигащи чак до земята. В такива моменти силен копнеж стягаше сърцето на продавача на царевица и той усещаше, че, ако не беше тежката чанта, още сега би полетял към хоризонта. Сушата отвръщаше на поздрава му с обширната степ на дюните, скрили в облите си гънки всякакви зверчета, от костенурки до диви зайци, приютили бодливи храсти и треви и причудливо извити дървеса; още по-навътре започваха планините и техните непроходими гори, а зад тях изглежда имаше само небе и нищо друго. Нищо друго не беше и необходимо. Левиатанът играеше в зелените води и го подканяше да го последва, там, накрай света, където времето се разтегляше в безкраен ден, в който не би чувствал умора и печал не би изсушавала очите му, където душата му би намерила покой и не би скитала бездомна, водена само от безмълвни и едновременно с това крещящи знаци като залезите и изгревите.

   Продавачът на царевица рядко разговаряше, ала онези, които бяха имали късмета да го склонят да размени няколко думи, знаеха, че умее и да слуша, и да кове истински морски приказки с тръпчив вкус на солена вода – такива, които не утоляват жаждата, а пораждат само желание да поглъщаш още и още, докато не се наситиш, а насищане няма, понеже човекът винаги е живял и ще живее с хляб, вода и истории. Беше сладкодумен, ала мълчалив, сякаш казваше : „Имам много за разказване, ала колко от словата ми струват повече от шума на прибоя, от бързия бяг на дъждосвиреца по песъчинките, от цикадите в следобеда? Както вие не се насищате да слушате, така и за мене разказването е недостатъчно; аз гледам планините в далечината, обрисувам ги в мислите си и знам, че, и да ги достигна, няма да са онова, което търся. Щастлив съм, докато очаквам, а докато стъпвам по тая земя, всичко е очакване; така и вие сте щастливи, редейки представи за неразказани истории, като че ли с тях ще задоволите копнежите си по волност, мир и безкрайни простори. Всяка история има своя край и всеки край разочарова, а сега не е време за разочарования, лятото е време на желания, на размиване на границата между действителност и фантазия и между възможно и невъзможно. Сега е времето да откриете, че цял живот сте жадували не толкова щастливия край на приказките, колкото изпитанията и премеждията им, понеже те изглеждат наситени с много повече смисъл от дребните радости в монотонните делници. Аз обаче не мога да ви разкажа такава приказка, която да ви утеши – мога само да присъствам сред вас със стъпките си, така че, оставете ме да крача в мълчанието си.”

   Въпреки самовглъбеността си, продавачът на царевица често разговаряше с децата. Той ги обичаше, както обичаше и всичко в в техния малък, изпълнен с чудеса свят. Изглежда, те също го обичаха и му доверяваха своите мисли с по-голяма охота, отколкото на останалите възрастни. Повечето родители, които го познаваха, спокойно оставяха децата си с този странен, неразгадаем човек, защото, макар и да не разбираха за какво толкова могат да си говорят един възрастен мъж с изпито лице и едно малко същество с любопитни очи, виждаха, че децата им очакват с радост всяка поява на продавача съвсем не заради златистите царевици. Всъщност продавачът и децата почти не разговаряха – по-скоро споделяха без много думи възторга си от неща като бляскавите крила на водните кончета, приближаващите се и отдръпващи се вълни, балончетата в морската пяна. С полепнала по миглите и косите сол те разказваха един на друг голямата приказка за света и всички безкрайно интересни негови съставни части, интересни не поради друго, а просто защото съществуваха точно такива – морето дълбоко и зелено, ракът ходещ настрани, лястовиците бързи, а човеците толкова различни.

    Говореше се, че някога самият той имал дете, може би момиченце, а може и момченце, което като съвсем малко изчезнало в морето и така и не било открито. Случило се преди много време през някакъв далечен август, който бил толкова необичайно горещ, че изсушил всички смокинови дървета в околността, а из дюните започнали да намират десетки обърнати по гръб костенурки, ожънати от жегата. Тогава продавачът на царевица станал продавач на царевица – за да обикаля плажната ивица и да е винаги близо до водите, отнели детето му. Не можел да ги мрази, не можел и да се отдели от тях. Постепенно заприличал на някое от изкривените, тънки дървета, израснали като по чудо от пясъка, оцеляващи напук на виелиците зима след зима и под чиито клони единствено могат да се намерят подслон и сянка в омарата на летните следобеди, в чиято пустиня се губят неспокойните души.

   Понеже бе най-жесток, август месец бе за него и най-тежък. Историята се повтаряше – морето се надигаше и започваше често да прибира по някой от летовниците. Подводни течения, мъртво вълнение, летни бури, безмилостни в опияняващия си див аромат – всички те придърпваха неусетно, приканваха, примамваха, а докато разбереш какво се случва, вече бе твърде късно. Някои сами търсеха края си – безумци, отчаяни, болни, намиращи морското дъно за по-подходяща съдба от живота, в който отчаяно и безуспешно търсеха мястото си. Повечето обаче водите прибираха случайно, като на шега – в един момент се издигаха над вълните, в следващия изчезваха под тях, а след известно време морето милостиво ги връщаше на сушата, понеже пръстта се връща в пръстта – така бе редно. Само неговото дете не се върна.

   Някои успяваха да извадят навреме – спасителите още разказваха един на друг за младежа, стоял с часове вкопчен в шамандурата през една лятна вечер, в която водата в изстъпление заливала плажната ивица, докато приятелите му търсели помощ. Повечето обаче морето прибираше за себе си. Продавачът на царевица най-много се боеше за децата, затова всеки август неуморно обикаляше и сякаш само с присъствието си ги закриляше от вълните, които дърпаха, влечаха, завихряха пъстри съкровища в ефирните си недра и зовяха, както зоват само сирените, зовяха всички, които несъзнателно жадуват да са моряци, да отплават към края на света. Децата бяха най-податливи, защото най-ясно долавяха повика на морето и в някои дни дори миг разсейване от страна на родителите бе достатъчен, за да се случи беда. Затова продавачът ден след ден продаваше своите царевици и бдеше; обичаше морето, ала живота обичаше повече.

   Той помнеше всеки удавник, изчезнал във вълните – всеки човек от всяко лято, години назад. Не можеше да ги опази, понеже не беше спасител, а дори и спасителите често бяха безсилни пред стихията, пред първобитната мощ на вятъра, вълните и човешката природа, която упорито се стремеше към това, което е способно да я погуби. Той дълго беше размишлявал върху тази загадка и му се струваше, че и в това има някакъв стремеж, вярно, болен, изкривен, ала все пак стремеж към безсмъртие, понеже морето беше безкрайно, изглеждаше вечно, ласкаво, топло, обещаваше прегръдка, а човек често е толкова самотен на сушата. Продавачът на царевица не оправдаваше, но може би разбираше; сивите му кичури лежаха на челото, вкоравени от морска сол; не искаше нито да съди, нито да обвинява.

    В деня, когато на пясъка се появеше тялото на удавник, продавачът на царевица отиваше след края на дългия ден на скалите, без значение колко подута от слънцето бе главата му или колко уморени от крачките бяха стъпалата му. Там сядаше на някоя издатина сред локвички топла вода, изхвърлени рапани и следи от наскоро отишлите си брадясали рибари, вадеше малко ножче и започваше да дялка от изхвърлени дървесни отломки – правеше корабче. Понякога го приключваше за час, понякога стоеше до залез, ваеше корпуса, поставяше мачта, оформяше малки люкове и остър нос. Ако из джобовете му се случеше да има забравени парчета плат, попаднали там незнайно откъде, поставяше и платно или знаменце. Накрая нежно издълбаваше отстрани името на поредното дете на морето и пускаше корабчето по вълните.

   Така бе всяка година, докато едно лято продавачът на царевица не се появи. Бързо го забравиха, понеже само тишината помни самотниците. Някои казват, че след всеки удавник на скалите се появявала голяма бяла чайка, която стояла там до залез, а мънистеното й око отразявало цялата безбрежност, жестокост и ласкавост на морето. Други пък разказват за цяла флота дървени лодки, които можели да бъдат забелязани понякога преди буря или мъртво вълнение. Но това са само легенди. Морето е стар и опитен разказвач. На такива вече никой не вярва.

   Ралица Райкова е родена в София през 1999 г. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, а след това и бакалавър в Université de Lorraine, Франция. Понастоящем следва магистратура в Sciences Po Paris. Стипендиант е по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“. През 2017 г. печели Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“. Носител е на трета награда за 2018 г. и втора за 2021 г. от Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“. Връчена ѝ е голямата награда („Златното яйце” и отпечатване на дебютна книга) от Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ за 2021 г. Нейни разкази, есета и преводи са публикувани в „Море“, „Пламък“, „Страница“, както и на „Портал Култура“, в сп. „Култура“ и сп. „Християнство и култура“.

Публикувай коментар