.
Първо ни излъгаха майките с: Ела, нека целуна разранените ти колене,
драскотината ще се смали и колкото повече целувки слагам отгоре,
толкова повече ще избледнява като луна, която изтънява след пълнолуние.
После ни излъгаха книгите: любовта е свещ насред вятъра,
но винаги оцелява; тя е глухарче в неопитните ти ръце –
тичаш към него, късаш го невнимателно и все пак
няма да разпилееш цветовете му.
Всички ни излъгаха.
И аз постъпих по същия начин с теб:
казах, че когато се вдигна на пръсти стигам небето.
Какво небе ? Страх ме е от него, представям си го –
всеки миг ще потъмнее, като очите на ловец,
ще се изпълни със светкавици. Дори не се опитвам
да оближа меката му пяна, не позволявам да ми шепне,
че не всичко, във което се спотайва мрак е някаква заплаха;
че няма изведнъж да се превърне във полярна нощ,
която ти изтръгва спомена за светло, а след това
не знаеш как да се държиш, когато се завърне слънцето.
А ти ми каза: мила моя, опитомени са конете на съмнението,
езика им говоря, те ме слушат, всичко е наред, повярвай.
Но не умееш да държиш юздите , изпускаш ги и бягат,
хукват в някакви посоки, не знаеш спомнят ли си пътя
и различават ли завръщане и заминаване, и нож и нощ.
Последната лъжа е като първата: ще сложа хладни устни
върху топлата ти кожа; ще ухае на бадеми, портокали, дъжд.
Ще те целувам повече: по-малко ще боли.
До сутринта. В която утрото е с вкус на рана.
.
Потърсете великолепната книга с поезия на Ренета Бакалова „Пробуждането на Евридика“ („Арс“, 2023 г.).
.
Ренета Бакалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
