Tag Archives: българска литература

Констатин Небешков: *** (когато смъртта ни намери)

[…] когато завърже поредния разговор
и пак разбере, че преди шеговито
подхвърляхме кокала и викахме
че препускахме бързо надолу
като снежни лавини
безкрайни и само за малко сме заедно
че изглеждаме цели и вкупом
а всъщност сме малки безцветни […]

Яна Пункина: Реших да направя списък (tbc)

[…] Сериозността на детската игра.
Звездната карта на нечий гръб.
Снимката на баща ми като войник.
Ароматът на липи, който надвива дъжда. […]

Иван Станков: Късна смърт (четвърта глава)

[…] Разбира се, нищо не му струваше просто да се съгласи, пък каквото излезе. Поканата по никакъв начин не можеше да го уязви, освен с наличността си. Нали искаше да бъде автор на живота си, на всичко, което предстои да му се случи. Човек, който е замислил да управлява живота на другите, първо на своя трябва да сложи желязна юзда. […]

Левена Филчева: *** (поредна година ми е)

[…] разкъсаните ръбове на некролози
афиши
и празни изказвания
плющят на вятъра
в душата ми
и се превръщат във обяви […]

Констатин Небешков: *** (беше едно от пространствата)

[…] в това вечно пространство, доколко е истинно,
потопът няма да стане. и хубаво. […]

Николай Терзийски: Човекът, който преплува морето, за да ми донесе слънцето

[…] Не помня първия път, когато съм го видял. Нелепица на паметта. Кой е устроил мозъка на човеците по толкова глупав начин? Господ не би допуснал такава грешка. Дяволът? Как би могъл да се намеси в подобно нещо, та нали човекът е Божие творение? Впрочем, той не вярваше нито в Бога, нито в дявола. В църква влизаше само за да разгледа красотата на дърворезбите и иконите… или просто за да се усмихне и да се наслади на тишината. Той вярваше в тишината. […]

Албена Тодорова: *** (Ако ние сме риби…)

[…] Любовта е ръце, които мятат мрежата.
Любовта е кораб, който пренася рибата.
Любовта е готвач, който я пържи. […]

Станимир Семерджиев: *** (спокойно)

[…] ръцете ни от вихрите на вятъра едно и също сграбчват
краката ни на всички в една река са потопени […]

Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)

[…] Когато Мария връща този телевизионен спомен в мислите си, продължава да лежи на плажа с уста пълна с пясък. Лежи и се опитва да прогони чайката, която сякаш иска да избоде очите ѝ. Мария маха с ръце, чайката се плаши, ала пак се приближава. Глупава работа. Мисли си Мария. Човек не може да умре на спокойствие. Човек не може да умре поне като герой в собствените си мисли. Все ще се появи някаква нещастна птица, която да го разсее… […]

Палми Ранчев: Камък

[…] Или продължава.
И смъртта е само камъкът
километричен, отбелязва…
Километри ли? […]

Ралица Райкова: Солта на земята

[…] Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората. […]

Екатерина Костова: Следа от мигване

[…] А нощем като пеперуда диамантена
да кацне върху Санта Барбара луната.
Да чуе чужденецът шепота
на утрото и да поиска
тук да остане още малко
или повече –
защо ли не до края си. […]

Екатерина Григорова: Батискафът

[…] Единият се изчерви, докато размазваше бузата си в стъклото отвън,
сякаш притиснат от войнишки лакът –
с изкривени скули и сценична усмивка […]

Яна Пункина: Общи неща

[…] Това което изплува, не е кошмарно, не е подсъзнателно,
само е нещо ново
и е нещо общо. […]

Станимир Семерджиев: *** (представям си ги думите)

[…] представям си ги думите
как удържат на годините
пленяват мравка
и я превръщат в притча за търпението […]