Майка ми посочва шепата си:
виж, просо, със него храним птиците.
Кои сме ние, че да храним някого,
когато сме го сложили във клетката?
Но не това съм питала –
дете със първи спомени
за семената в почвата,
кората на дървото
мъдра като кожата на старец
донася същия въпрос и после:
кои сме ние,
че да правим шкафове,
столове, паркет,
тапите на виното,
хартията
и раклите, отрупани със книги,
когато сме ги взели от природата
и сякаш, щом се грижим за предметите,
ще върнем в нея нещо?
Но ето, пак сънувам
кестенявите коси на майка ми
приличат на просо
и на кората на дървото
но не са
не са
какво тогава са?
вятърът играе с моите
и как приличат на гора от кестени
Наталия Иванова в „Кръстопът” и в DICTUM.
