Помагам на Лазар с материала по български език. Хич не му върви с граматиката, което е странно, защото хлапето има силна логическа мисъл.
Стигнали са до личните местоимения. Него – винителен падеж, на него – дателен. Обяснявам, че при местоименията е по-правилно да се говори за падежни остатъци, а единственият падеж, който езикът ни е съхранил, е звателният. Казвам му, че трябва да го използва, защото Иван, ела тук звучи много сковано. Но и да внимава с женските имена, защото пък Марийо, харесвам те звучи малко грубо.
– Ами мамо не е ли звателен падеж? – пита Лазар.
Не се бях замислял за това.
От малък имам интерес към езиците. Дори си бях измислил свой – написах речник и цяла граматика, а хартиените им корици заключих с железен катинар. После осъзнах, че езиците не са направени, за да мълчим. Преписах речника и граматиката върху индиго, раздадох копията на децата в квартала и започнах да ги обучавам. Всички завършиха с двойки за годината. Макар и да нямаше падежи, езикът ми беше твърде сложен, лексиката – трудна за запомняне. Само една дума съвпадаше с българския език. Тати. Дразнех се на всички деца, които казваха Тате ми купи ройлери, Тате ме заведе на кино, Тате ще ме води на цирк. Още тогава тази форма на думата ме смущаваше. Усещах, че нещо в нея не е както трябва. Казвах им, че когато говорят за баща си, трябва да казват тати, а тате е само ако се обръщаш към него. Те отвръщаха, че поне си имат тате. Травмата ми придоби и граматическо измерение.
Баща ми замина за чужбина във времето, в което много хора избягаха и повечето никога не се завърнаха. За такива като мен днес има специална дума – евросирак. През 90-те Европа крадеше майки и бащи, а сега България сякаш си отмъщава, като краде от еврофондове. От моя евробаща не получих обаче дори и евро телефонен разговор. Или както веднъж ми бе казала съседката – От баща ти ни вест, ни кост, а? Малко след Виденовата зима дойде първата пролет, в която обръщението тате отпадна от и без това бедния ми детски речник. Остана ми само формата за неговата липса – тати. Понякога думите загубват значението си от прекаленото си повтаряне, а за мен неупотребяваното тате придоби дълбок смисъл и стана моя молитва. Всяка вечер преди да заспя водех разговор с него – Тате, как си? Липсваш ми. Искам да се върнеш. Представях си как той ми отговаря: – Добре съм. Скоро се връщам, сине…
– Тате, какво се замисли? – Лазар ме върна в урока за местоименията. – Ама то и тате е звателен падеж, нали?
Усмихвам се.
– Да, сине.
Михаела Илиева е родена на 10 ноември 1992 г. в Плевен. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и магистратура „Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е редовен докторант по съвременна българска литература във ВТУ. Има публикации в научни сборници, както и в LiterNet, „Литературен вестник“ и др.
Носител е на голямата награда в 44-ото издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ – Шумен.
