Под прозореца расте остроъгълен червен фар. Не е нищо особено, просто част от пейзажа, не и забележителност, която да бъде включена в пътеводителя или да стане център на ежегодни градски тържества, които хората обичат да организират в сезона на голямата еуфория, като разнасят хоругви насам-натам в жегата, а вечер се целуват на плажа. Освен това, отначало беше неприлично малък за фар. Всъщност, обективно погледнато, въобще не беше фар, но местните го бяха избрали за ориентир, което още повече объркваше заблудилите се туристи, които се опитваха да попитат за правилната посока. А правилната посока на такива места е обикновено кеят с пристанището, малката, но потискащо стара катедрала или централният площад, с фигура на здравеняк с бузи, които руменеят, макар и от мрамор. На кон, разбира се. Или на фатално изпосталял поет (не, не вместо коня, а вместо ездача му), приседнал в крайно неудобна поза (явно удобството по правило не се харесва нито на поетите, нито на скулпторите).
      Той се буди пръв, макар да се страхува от светлината много повече. Но е силен и готов да поеме всичко, което би наранило онази. Предпазвайки себе си, както и нея, поглежда надолу, като леко повдига щорите с показалец, сякаш се гнуси или бои. Би могъл да опита да разговаря с нея повече, да отговаря на любопитството щ, да щ задава на свой ред въпроси, сякаш се интересува от отговорите. Но той се интересува единствено от нея. Затова няма желание да започва онази игра, в която отговорът е винаги един и се оказва подходящ за всеки въпрос. И обратното. Целта е да зададеш неподходящия въпрос, но неподходящи въпроси няма. Като се замислиш – и неподходящи отговори също

       (Дали ще замине? Иска го, но не е сигурен – задълженията са си задължения, поетата отговорност осмисля и обвързва, както брачен обет, ставаш важен, а станал веднъж такъв, си длъжен да постъпиш подобаващо, само да си спомни какво точно съдържа това успешно размито понятие, но единственото, което му хрумва е „обгрижващо”. Така или иначе, обича вече и поема всички изнурителни задължения, примирява се със страха от загубата и се моли, на колене – целуни ме и не, не, в никакъв случай не ходи там, там е опасно, лежи си, аз ще уредя всичко, не се бой, няма да се местим, няма да ходим никъде, не мърдай, не гледай навън, така е достатъчно, достатъчно добре).

      Остроъгълният червен фар се опитва да бледнее в околната зеленина, понякога успява да е бледоморав или наситено розов, което е много различно от червен. Това го кара да се чувства значим, дори полезен като равноправен участник в техните отношения. Има подозрения, че някои го приемат като фалически символ, но фарът се обижда от подобни намеци, той държи на корените си на цвете и смята, че има мисията да предотвратява, спасява, както и да отгатва желания. Особено нейните. Така би могъл да продължи да ги наблюдава и да намира всички възможни много по-добри варианти на поведение, ако беше човекът вътре, а не досаден символ под неговия прозорец. Което е невъзможно, но това знаем ние, не и фарът. Старае се да не расте и да не се набива в очи. Но не може да спре движението, което го разтяга, установява с ужас всеки ден, че се извисява все повече и скоро ще стигне долната рамка на прозореца, но се опитва да прикляква, за да посрещне утринния поглед като едно незабележимо цвете от пейзажа, за което всички предполагаме, че съществува, но се опитваме да премълчим, да не забележим, да подминем и омаловажим. Заради всеобщото благо, интересите, спокойствието и оцеляването на цялата общност.
      Макар и предпазена, онази все по-често се бои от събуждането. Затова преде мислите си насън в леглото

       (Днес идва докторът, каза, че рибата трябва да се изключи от менюто и че всички правят така и това не бива да е повод за тревога, нужни са само някои мерки, заради високия балкон, даде му адрес на човек, който
ще сложи достатъчно надеждни мрежи, но не толкова гъсти, че да ги предпазят от комарите, все пак трябва да влиза въздух, някакво движение, полъх, дори и да е илюзия в жегата, всъщност, Вие изглеждате доста зле, не сте привикнал, трябва да заминете, можете да я оставите при мен, докато премине това непоносимо време).

      Горещо е, растенията избуяват и има много насекоми и пришълци. Хората от градчето се крият в най-северния край на къщите, зад мрежи от гъст тензух. Миризмите, светлините са пресилени и не бива да се наблюдава наяве, това изгаря очите. Тя не знае, че „навън” съществува, не знае и за фара. Фарът обаче знае за нея и я очаква. Намира го в края на силите си да чака, ярко червен, в деня, когато щорите са забравени вдигнати и прозорецът отворен. В жегата. Така се случва с повечето котки, които имат седем живота. И с някои фарове, които нямат свой живот, защото не са нито фарове, осветяващи пътя към ново, по-добро пристанище, нито цветя, а просто един символ.
      Най-после мъжът е свободен и може да замине. Вината не е у никого – в крайна сметка всичко започва и свършва, обобщава една случайно минаваща жена.

* – разказът е включен в книгата на Ваня Константинова „Благодарим ти, мистър Уан“.

Ваня Константинова
в „Кръстопът“
Ваня Константинова в DICTUM.