Като по чудо, насред ужасната жега започва да вали.
      Той стои на прозореца в евтиния хотел до гарата и поднася лице на дъжда. Капките са едри, както е наедряло очакването за малко прохлада. Прозорецът гледа към вътрешното каре от сгради с двата комина на италианския ресторант и многото пръснати тераси на различни нива, с различни цветя и пъстри столове край пластмасовите маси.

      Няма никой навън, макар повечето прозорци да са жадно отворени към хладното. Само жената с прибраната руса коса и сивата рокля с презрамки седи на един от балконите. Главата ѝ е облегната назад, така че капките много внимателно се търкалят по лицето ѝ, без да я карат да затвори очи. В дясната си ръка, удобно подпряна на страничната дръжка на плетения стол, държи чаша с бяло вино. Поне формата на чашата е за бяло вино, но може и да е шампанско – всъщност масата е празна, бутилката липсва.

      На прозореца над балкона лежи черна котка. Тя също не забелязва дъжда, защото се е скрила на сухо. А струите се усилват, лицето на жената вече е много мокро, един фитил коса се откъсва от кока и погалва врата ѝ. Останалото не помръдва – нито ръката, нито чашата, нито котката. Ако не са отворените очи на жената, ще помисли, че е заспала. Не я е грижа за разреденото вино, за роклята, която вече е тъмно сива върху малките, плоски гърди, очертани под мокрото. Небето пламва, отеква гръм, сподиря го бързото затваряне на нечий прозорец и нищо. Чашата прелива, котката намества предните си лапи под себе си и пак нищо. Стъмва се и очите му губят представа за присъствието на жената. Вече усеща само мрака.

      Първата му работа на сутринта е да погледне към балкона на жената с прибраната руса коса и сивата рокля с презрамки. Столът е празен.

      От котката също няма следа.





Радостина Ангелова в „Кръстопът“