Сиен набра полите на сивата рокля от памучно кадифе, за да оправи жартиера на черния си чорап. Винсент я изчака да свърши, след това я нагласи в предишната поза и отново се зае с четката и боите.
През запрашените стъкла хагското утро изведнъж прониза утробата на ателието с остри слънчеви копия. Чорлавата глава на Сиен за миг се обърна в посока на изгрева като слънчогледова пита. Подутината на корема ѝ видимо помръдна. Тя положи длан, издължените ѝ жълтеникави пръсти, неестествено тънки и овални, по някакъв причудлив начин заприличаха на група змийчета, обтегнали се на припек върху топъл хълм. Чудовището най-сетне се кротна, съобщи дрезгаво жената. Така вече мога да ти позирам часове.
Върху перваза на прозореца диво ухаеха изсушени билки, приятел беше ги донесъл от Южна Франция. Ароматът им се смесваше с миризмата на грунд, на терпентин и маслени бои, на горчиво кафе и поизветрял домашен коняк, който Винсент по правило оставяше на дъното на чашите, а тях държеше неизмити дни наред; миришеше възтежко и на мухъл и неизпрано бельо, скрито от погледите в кръгъл плетен кош, и на сушена риба, закачена на пирон в единия ъгъл на ателието, а също и на майчиното мляко, което вече набъбваше в гърдите на проститутката и по някакъв начин се опитваше да я оневини заради нея самата, но неизвестно защо засега не успяваше – не и в очите на новия ѝ приятел. По улицата долу запрепуска тромаво трамвайче, Сиен стана за миг да погледне, жълтото е, клати се по релсите като куцо куче. Мъжът я смъмри, моделът е длъжен да седи дисциплинирано, никога не ставай да гледаш трамваите, птиците и котките по первазите на отсрещните къщи, когато съм те настанил да позираш. Сиен показа среден пръст. Ще ставам, когато си ща! Понеже съм волна курва, никога не съм длъжна на никого, освен в професията си, това тук е твое занимание и аз само ти помагам, ще си ставам когато си искам, ще си гледам каквото си искам, трамваи, котки, небеса, улици, продавачи на хляб, скитници, к’вото си ща, приятелче, т’ва ще си гледам. Винсент пламна, длъжна си ми и още как, Сиен, длъжна си да ми помагаш, когато съм тръгнал да те спасявам. Брей, опъна се тя, кой те е молил, ами ако не искам да бъда спасявана… виж го ти, самарянинът глупав, искал да спасява цяла една хагска курва! Половин курва, да отбележа – знаеш, че работя и в онази пералня на хотел „Елиза”, там мирише на чисто, на сапун, на изпрано бельо… да можехме и душата си да изпираме от време на време като бельо, моята щеше да ухае на сапун виолетка… Както виждаш, нищо ми няма. Някои хора доброволно искат да се удавят, да паднат в пропаст, да скочат от покрив, да ритнат стола под краката си… защо аз да искам да бъда спасявана, щом не схващам поради каква причина; всичко си ми е наред в прекрасния мой живот, всич-ко, не искам нито да се размазвам на тротоара, нито да падам в пропасти, нито да бъда твоя послушница… Искам да живея живота си като чукам мъже, мъжкото стадо това желае и аз го мога като никоя друга, ще го поискаш някой ден и ти и тогава мисли му, грознико, ще се привържеш към мене като домашен пес, повярвай, ще те водя за каишка, заклевам се, приятелче… Но подозирам, че тебе май те е страх да си поискаш. Ех, Винсент, туй нещо между мъжа и жената е станало причина Господ да отнеме рая на човеците и нищо не може да се направи по въпроса, и като е така, защо да не се възползваме без задръжки и без лицемерие, амче те отнемат половината от удоволствието, уверявам те. А с мен ще изпиташ адско удоволствие, казвам ти го направо, ти само се осмели. Ма ти си един лигльо по душевност – брат’чедката Кий това, хазяйчето Урсула онова…. Цун-гун, цветя и любов и сетне – цял живот пърдене в общото легло. К’во да ти кажа, приятел – не търси тук на земята райските удоволствия, търси адските. Виж се къф си намусен селянин: седнал си на туй смешно столче с четките и с онези мазила, дето приличат на гримовете на проститутките – и се правиш на Господ, нафукан, далечен и недостъпен. Туй столче е за джудже, не е тронът на Господ…
Винсент поиска да се вбеси, да грабне една от рамките, струпани край статива и да я счупи в главата на жената или да стисне като с клещи тънката ѝ китка така, че да усуче кожата и на това място да се забият хиляди искрящи иглички, или да ѝ забърше откровено мъжки шамар, който да отпечата дланта му върху бузата ѝ и там да разцъфне огнена роза, но само отпусна ръката с четката между краката си и се заслуша в дрезгавия ѝ глас, който оживя по магически начин – задращи с миниатюрни остри ноктенца по брадичката и по долната му устна така, че тя потрепери, пролази в косите му и ги накара да щръкнат, пипалцата на този глас запълзяха по цялата му кожа, ниските му, враждебни в този миг полутонове смрачиха деня и като захвърли четката, Винсент отиде при жената, подхвана с шепа гривата ѝ, оголи врата ѝ и нежно впи зъби в пулсиращата шия: хайде, приготви каишката, курво… искам да бъдеш моята курва…
Сиен се изсмя, сетне измърка и се извъртя, мушна едната си ръка в косата му и там пропълзяха гъвкавите змийчета на пръстите ѝ. Винсент зарови лице в деколтето и усети миризмата на коластра, но това не го отблъсна, а го накара да отпусне напрегнатите си мускули; с треперещи пръсти оголи едната ѝ налята мургава гърда с опъната жълтеникава, почти златна кожа, засмука тъмното зърно, твърдо и набъбнало като гроздово и въздъхна от удоволствие като дете. Сиен го отблъсна, измъкна се изпод тежестта му и седна в леглото. Слаби мъже, слаби… силата си я пиете от жената. Като го гледаше право в очите, много бавно и много сериозно изрече: и не забравяй, пази се някой ден да не ми кажеш, че ме обичаш. Грозно и непочтено е да казваш на която и да е жена такова лигаво, немъжествено нещо, на всичко отгоре то никога не може да е истина. Никога, запомни това, северно биче. Човек обича единствено себе си. Даже и т’ва е съмнително, но все пак в някаква степен е вярно. А сега се махай. Не ме пипай. Не си го и помисляй. Т’ва вече наистина ще бъде сериозна заплаха за тебе.
Засмя се още по-дрезгаво, измъкна през глава роклята и я захвърли на пода. Смъкна черните копринени чорапи до глезените: една жена никога не бива да остава напълно гола, запомни т’ва от мене, Винсент, никога не събличай жената, която чукаш, само по кожа. Ако го направиш, превръщаш тази жена в животно, а тя не е само такова нещо… нито една жена не заслужава т’ва. Дори и курвата. Хайде, рисувай ме сега такава, не каквато ме нагласи първоначално. Не ме пипай с ръка, пипни ме с кредата или с четката, приятел, имай ме както си искаш от разстояние… Аз не чукам жените, аз ги любя, успя да изръмжи Винсент, сетне изпсува безадресно с всичкия гняв, който опъна в този миг жилите на врата му.
И к’во си мислиш, Винсент, че си ме озаптил и ще стана домошарка и предана съпруга? Няма да го бъде, да знайш! Аз съм женска сред стадото и не мога да бъда с едно-единствено северно биче – принадлежа на всички мъжкари по замисъл Божий. К’во се мръщиш – не сме били стадо? Че к’во друго сме, приятел – облечени животни на два крака. Единствената ни разлика от дивото е, че ни е опадала козината и перушината и сега зъзнем в студа и в мрака на душите си много повече от зверовете. Щото и душа му се приискало да налее в кухото ни тяло Господ, да го простят Него човеците. Не ми дрънкай кат проповедник, не е вярно, че Господ е безгрешен – и Той е грешник като всички нас, щото представлява накуп всичките души, не е ли така? Всичките човешки и ангелски души правят голямата душа на Бог. Ми тогава к’во ми казваш, че Бог е безгрешен – Той е бог на безразличието, никой не може да ти го каже по-точно и по-правилно. Вярвай на мен, не на баща си пасторът и на онова пасторско училище, в което сигурно си отишъл с копнежа да погледнеш Бог в очите и да се почувстваш богоизбран, но си останал разочарован. Никога няма да ги видиш тези очи, Винсент, никога – Той извръща поглед всеки път, когато поискаме да надникнем в неговата душа. Нали знам това от собствения си жалък живот… няма да ни открие очите си, щото се чувства грешен и виновен, задето ни е създал. Най-много на някой умопобъркан да се разкрие, но те лудите вече почти не са човеци, те са ангели Божии. К’во? Нямала съм право да нападам Бог, защото съм го била пропъдила от душата си? Той да не е псе, да го гоня? Поради к’ва причина тогава се е пръкнал Бог, щом някакво си нищожно човече кат мене е способно да го изгони от душата си? Просто и Той си е един нищо и никакъв грешен Човек, който се състои от един милиард и триста милиона окаяни човешки маймуни. Преди да се появиш, имах един клиент, умен човек, вестници четеше – той ми каза, че милиардите са много повече от милионите. Искал да стане милионер, сетне милиардер, искал да натрупа пари колкото бил броят на човеците на този свят, пък беше въшлив дрисльо, ама нейсе. Та, не ми пука за твоя безсмъртен човек там горе на небето. Я се спри, бе! Искала съм да демонстрирам безразличие, а вътрешно съм страдала? А, не, не ми казвай, че душата ми ще бъде спасена, щом само поискам. А, не. Няма да му доставя това удоволствие на Него аз. Да се разкаям и покаям? Откъде накъде. Нали ми е дал свободната воля да си живея живота както си ща! Бабината ти трънкина, Ван Гог, как така ще страдам, като сам знаеш колко приятно е заниманието ми, с което си вадя хляба. Не онова в пералнята, знаеш какво имам предвид. И к’во като е за жалки огризки, ти повече ли печелиш от мене? Ако не е Тео да те издържа и коричка няма да сложиш в уста, ще тръгнеш из казаните за боклук да ровиш. В този смисъл и ти приличаш на държанка, която разчита да преживява с чуждите пари. К’во че трупаш картини и ги предоставяш на брат си – да е продал барем една? Ха-ха! Това пък, дет ми казваш сега е най-смешното нещо, което съм чувала – понякога си бил сънувал Бог и по най-прекия път си бил разбрал, че го има. Голямо дете си, Винсент, да знайш. Ми аз сънувах един път змей с две глави! Пфу, Бог… Виж как признаваш, че очите му не си виждал в нито един сън. Зат’ва докато не видиш очите на Бог, не казвай, че го има на небето. Казваш, че сънуваш само седемцветна светлина и изпитваш велико блаженство, твърдиш, че Бог те навестява, а не разбираш, че е просто сън. Твоят Бог е един сън, а сънищата на хората са различни – аз например знам, че не мога да го сънувам, в сънищата ми се появяват единствено надървени мъже и тогава със сигурност знам, че Бог ме е изоставил… Боже! Какви ги говоря! Боже, холандецо! В живота не ми пука, но насън е жестоко, миличък Винсент! Сънищата ми са пропаст, в която всеки път падам, вкопчена в голото тяло на някой мъж. Отблизо виждам лицето му, разкривено от похот, чувам ръмженето му, страховито от похот, чувам мръснишките му думи… О, Винсент… какво знаеш ти! Изобщо не вярвай на нафуканите ми приказки! Откак заживях с тебе, неспокойно ми стана, несигурно. Защо ме вадиш от равновесие с тъпите си проповеди? Виж, разплаках се даже! Боже, мили Боже, защо ме изостави така жестоко!… Аз, хагската курва Класинта Мария моля да ми простиш, Боже всеопрощаващ – не ми показвай очите си, но ми дай милостта си, великата си милост ми покажи. Направи така да съм жена единствено на този мъж, на този глупак Винсент ван Гог и на никого другиго. Моля те, Винсент, прости ми ти, ако можеш, защото Бог има празни далечни очи и се чувствам изоставена отпреди да се родя, а имам нужда да измия калта от себе си, чак до очите съм задръстена с кал… чак в очите – сигурно поради таз причина не мога да Го видя, защото очите ми са пълни с кал. Та, прости ми, ако можеш, Винсент, все пак, пастор си бил, прости ми в името на Господа-Бог и от себе си ми прости, и от мене! Направи го по-бързо, щото пак ми напъва отвътре да изляза на улицата, по-силно е от мене и от всичките ми разкаяния, признавам. Спаси ме, Винсент, виж, до истерия ме докара с тези свои проповеди, спаси ме ако ти е възможно, к’во ме гледаш облещен като настъпен жабок от брега на Сха, направи го и – амин!
Първото представяне на „Слънчогледи за Мария“ е насрочено за 22 октомври (вторник), от 18:00 часа, в Културен център „Казино“ в Бургас.
