Стар фургон с изрязано дъно закопан направо в земята
Аз Дядо и моята Любима пушим цигари по креслата сред книгите
и прашния грамофон се лее слънцето можеш
сякаш да отвориш уста и да глътнеш топлината
тогава през малката дупка вляво откъдето влизат белите зайци на
светлината а часовниците тракат от джобовете на ризите им
от малката дупка вляво се плъзва огромна шарена змия заувива се
сред нас моята любима плахо повдига босите си крака върху прашното
сари което е покрило креслото тогава Дядо хваща змията с два пръста
малко под главата онази плези език иска нещо да ни каже но
гласът ѝ в жегата в нагрятата ламарина на дома в стягата на пръстите
само съска върху двоен език двата малки червени края които би
трябвало да сплитат думите да ги изкарват големи вълшебни и мощни
плющят по изпотеното тяло на деня
поглежда ме Дядо ми подава ми змията
и вади от джоба си ножка щраква в ушите ни острото толкова остро
сякаш раздира въздуха затаяваме дъх двамата Аз и моята Любима
не можем да си нахраним дробовете и докато държа увиващото
се люспесто телце дядо ми прокарва две черти отдолу на онова
което мислим за врат прокарва две черти кръв не бликва
дядо кръстосва смъртта върху врата на змията
и както е стройна както се изпъва в пространството
дългата смъртоносна връв се отпуска в ръцете ми моята любима изстенва
за миг топлината прохълцва изпарява се сякаш ламарините се разпукват
обладани като че ли от лед хвърлям люспестият вързоп на земята
тогава всички поемаме дъх
моята Любима Дядо ми и Аз
и тримата с нови прорези по челата червени някой с първото
яйце ни е натрил главите
тримата малко по-стари в различната си възраст
„да живеят живите“ казва ми Дядо хваща въжето хвърля го през дупките на тавана
то се закачва някъде отвън виси а старецът се заувива по него
катери се изчезва през дупката като Ремедиос Красивата се носи
към небето и намотава след себе си снагата на змията
когато оставаме сами няма какво друго да правим
освен
да изпълним заръката да доведем долу
още някого да го извикаме в любовта си
защото вече спокойни знаем пътя нагоре
знаем смъртта






  Захари Захариев в „Кръстопът“.
  Захари Захариев в DICTUM.