… И преди три месеца беше блъснала на пешеходна пътека едно момиче…
Откара я веднага до болницата. Седя пред вратата, докато лекарите не я успокоиха, че всичко е наред. Момичето не беше пострадало сериозно – изкълчена ръка, пукнато ребро и охлузвания.
Вече не шофираше. Взе си шофьор.
Всеки ден госпожа Тодди посещаваше момичето в болницата. Разпореди се да бъде настанена сама в стая. Сестрите и санитарите я обикаляха ежеминутно. А как иначе – болницата също беше собственост на госпожа Тодди.
Когато изписаха момичето, го докара в офиса си.
Разходи я из цялата сграда. Запозна я с екипа си.
И попита:
– Ана, искаш ли да работиш за мен?
– Госпожо Тодди, направихте повече от необходимото. Не си правете труда. Добре съм…и не смятам да ви съдя.
Госпожа Тодди онемя за един дълъг миг.
После се разсмя така, както никога не беше се смяла. В това тяло.
– Ти си човекът!.. Да ме съди… мене…
Ана я гледаше недоумяващо.
Когато се успокои, госпожа Тодди обясни на бедното момиче някои неща.
– Виж, златна моя. Първо, мен никой не може да ме съди. Защото над мен е само Бог. Второ, нищо не съм направила за теб… все още… просто защото не беше нужно. При всички положения, ти щеше да оживееш. Трето… искам теб, защото ми беше изпратена от Провидението… да го наречем… Исках до себе си доверен човек. И Той посочи теб. Но преди да ми отговориш, трябва да знаеш още нещо – ако не работиш за мен, за никого няма да работиш.
– Заплашвате ли ме?
– Златно мое момиче, това е последното, което ще направя… Обяснявам само, че бадещето е писано още при създаването на Вселената и според него ти си моят доверен човек. И ако решиш да не изпълниш Писаното… да го кажем така – нищо добро не те чака. Мен също, защото сме свързани. Когато някой се противи на Писаното, му се случват огромни неприятности – болести, контузии, разводи, фалити… физическо унищожение, в последния етап, защото Силите вече те припознават като вреден, дефектен, нечист продукт… Затова пак ще те попитам, тъй като Писаното се активира, само след артикулираното Слово… Приемаш ли да работиш като моя асистентка?
Ана схващаше бързо. Въпросът на госпожа Тодди беше вече излишен. Отговорът на Ана също. Но за да не нарушат отново някое от Правилата тя отговори.
– Да, госпожо Тодди. Аз съм вашата асистентка.
Човеците общуваха чрез словото. Ангелите – с песен. Боговете – с тишина.
Пък и кои бяха те двете, че да се противопоставят на волята Му?
В Словото Той беше вложил женския принцип. И особено държеше на него. Мъжкият принцип беше Истината. А какво се получаваше, когато двата принципа се слеят?
Относно Ана госпожа Тодди трябваше да признае пред себе си, че имаше усещане за дежа вю.
Подобно усещане не ѝ се случваше за първи път.
Почти всеки човек в даден момент от живота си беше изпитвал странното усещане на „вече преживяното”. Усещането най-вече се отнасяше към областта на необяснимото, феноменалното, биваше свързвано и с ясновидството. За някои това бяха преживявания от предишен живот, които незнайно защо в един конкретен и строго определен момент изплуваха на повърхността на съзнанието.
В тези моменти на „вече видяно” човек имаше чувството, че се намира на място или в ситуация, които вече беше преживял, и дори знаеше какво следва.
Нели Лишковска в „Кръстопът“.
Бел. ред.: в „Кръстопът” можете да прочетете и други откъси от бъдещия нов роман на Нели Лишковска.
