докато стоим с гръб един към друг,
някъде има една малка жена,
пълна с дъждовна вода,
а до нея един мъж –
голям и пресъхнал
като кладенец.
те вече живеят нашия живот
в запустялата къща –
толкова нищо не е останало от нас –
само:
няколко албума със снимки,
на които остаряваме,
две деца от различен пол,
чисти чаршафи на облаци
и възможността,
броени минути преди да изтекат
надписите,
един от двамата да се обърне
и да сложи „край“
на лошото време,
или на филма.
* – Стихотворението е включено и в книгата на Яна Монева „Пристанища и стаи (за напускане)” (Издателство „Пергамент“, ноември 2014 г.).
