Вечеря и боулинг. Това бе запланувал Ясен за Мони, щом тя пристигнеше с влака от София. Първоначално мислеше да минат само с обичайната вечеря, но като се сети за последния ѝ имейл, реши да добави и нещо по-различно. Боулингът беше открит наскоро и събираше популярност сред младите хора в града. За всеки случай запази писта за девет часа. В италианския ресторант, който Мони обичаше, със сигурност щеше да има места.
   Въздухът трепереше от жегата. Изглеждаше сякаш и влакът вече трепери в далечината. Трепереше и телефонът в ръцете на Ясен. Чакащите на перона се поразмърдаха. Ясен също направи няколко крачки. Отново прегледа набързо имейла ѝ от снощи. Попи с ароматизирана кърпичка потта от врата си – Мони обичаше да го гушва и целува там след по-дълги раздели.
   Влакът се дотътри до гарата и спря. Автоматичните врати издишаха и пуснаха пътниците в жегата. Десетки слизащи се втурнаха в състезание за таксита.
   Мони не бързаше – знаеше, че Ясен я чака. През вече шестте години заедно никога не бе закъснявал – обикновено тя се бавеше. Дори в началото на връзката им, когато я взимаше от училище, тя някак успяваше да изгуби двадесет минути между класната стая и двора на училището.
   Той пръв ѝ се усмихна, тя първа каза „Здрасти, мило!”. Мони го приближи спокойно, Ясен взе чантата ѝ . Целунаха се, той я прегърна, тя се гушна с буза опряна във врата му. Прегръдката с чанта в ръка се оказа неудобна за Ясен и той усети как телефонът в джоба му убива.
    – Разхубавяваш се в тази София. Затова не искаш да си стоиш тук лятото – бяха първите му думи.
   – Ех, ама си! – с лек тик на главата Мони завъртя опашката на косата си. – Знаеш, че тук никой няма да ме вземе на работа само за 3 месеца, а там веднага си намерих.
    – Е, нали ти казах за пари да не се притесняваш.
    – Да, но искам да си ги изкарвам сама – тя пусна ръката му.
   Със закачлив жест поразроши косата му.
    – Все повече бели косми имаш.
   – Е, нормално, отдавна минах трийсетака. Пък и сега страдам по липсващи хора – последното изрече с усмивка.
    – Стига, де!
   Влязоха в колата му, преди това той с особено внимание сложи чантата ѝ в багажника – винаги полагаше грижи за всичко около Мони.
    – Надявам се, ти се хапва италианско.
   – Знаех си, че там ще ме водиш. Вече всичко наизуст знам за теб – а след кратка пауза добави: – Или ти за мен.
    – Е, тогава е време да почнем да се изненадваме. После сме на боулинг.
    – Има боулинг?!
    – Да, отскоро. Голям хит е, целият град там се струпва вечер, а през уикенда трудно можеш да се вредиш. Запазил съм писта за девет.
    – Запазил си писта! – Мони го разроши отново, този път по-енергично.
   Спря в съседна на ресторанта пряка, където паркирането винаги беше по-лесно. Мони по навик погали дървото, до което бяха спрели. При един изненадващ дъжд се бяха затичали, тя се спъна и дървото я спаси от падане в локвата отпред.
    В ресторанта беше прохладно. А седем вечерта в края на юни си беше доста горещо време. Огромните витражни прозорци бяха покрити с тежки меки завеси, които Мони отдавна харесваше. Само отделни маси бяха просечени от ярките слънчеви лъчи, влизащи през междузавесията. Седнаха и пиха от водата, която сервитьорката веднага им наля.
   – Майка ти пак ми звъня тази седмица – каза Мони, докато разлистваше менюто, което знаеше наизуст.
    – Гонят я и нея старческите притеснения. Не ѝ обръщай внимание.
    – Какви притеснения? Че няма да се ожениш?
   Ясен отпи солидна глътка от водата си и отлисти менюто по-бързо на следващата страница, въпреки че знаеше какво ще види там.
    – Каза ми, че съм се променила. Преди не съм била такава. Та аз скоро станах на двадесет и три. Преди бях просто дете.
    – И сега детето порасна и иска да живее в София. За мен от специалитета ви и безалкохолна бира – обърна се Ясен към дошлата сервитьорка.
    – Ще пиеш бира?
    – Е, нали съм с колата.
    – За мен същото, само че, вместо безалкохолна бира, искам чаша бяло вино. По ваш избор.
   Сервитьорката си тръгна с „Чудесно!“ и с усмивка.
   – Знаеш, че още като завърших училище, исках да уча в София. Тук няма филологии. Тогава ти и майка ти ме спряхте – за какво ми било, ти си можел да ми осигуриш работа, пък ако не ми се работи, можело да си стоя вкъщи, колко жени за това си мечтаели. Знаеш, че имам нужда нещо да правя. И че обичам литературата. Даже малко ме е яд, че загубих 4 години. Сега щях да съм се дипломирала, а не да завършвам първи курс.
   Ясен си сипа нова чаша с вода от каната и я изпи наведнъж.
    – Кога ще заминаваш пак? – попита го Мони.
   – Сигурно другата седмица. Но този път ще се върна бързо. В края на месеца са свободни майсторите, които ще правят теракота в коридора и трябва да съм тук. Само той остана, всичко друго е готово. Ще ти хареса, ще видиш. Само дето е празно – Ясен си играеше с дръжката на каната. Наля си нова чаша вода. – Пък и този път няма нужда да вземаме толкова много стока; оборотите и в двата магазина са малки, всички вече си харчат парите на морето. Поне до септември ще е така. И можехме да си изкараме цялото лято заедно. А знаеш, че зимата ще опитам да отворя магазин и в София.
   Сервитьорката дойде с бирата и виното, Мони веднага отпи от чашата си. Ясен попиваше с кърпичка потния си врат и гледаше в почти празната вече кана за вода, която сервитьорката отнасяше.
   Влезе привлекателна млада жена, около трийсетте, с дълга права коса и червена рокля. Седна на една от ослънчените маси. Лъч светлина подчерта цвета на роклята ѝ
    – Това не е ли Стела, бившата ти?
    – А да – Ясен бе посегнал за новата кана, но се спря. – Тя е.
    – Добре изглежда. Много по-красива е от мен – отбеляза Мони.
    – Пак с твоите глупости. Тя винаги е изглеждала добре. Не това ѝ е проблемът.
    – Още ти се чудя как мъж като теб заряза жена като нея, за да бъде с глуповата ученичка, която не знае какво иска.
    – Много добре знаеш, че не си глуповата. Макар че това ти изказване вярно е ученическо. Всъщност си най-умното момиче, което познавам, при това отдавна вече не си ученичка. И е страхотно колко много четеш. Но като че ли това те обърква понякога. Вече знаеш ли какво искаш?
   – Ех, ама си и ти! – килна Мони опашката на косата си и отпи от виното. – Ти затова ме хареса – защото чета много. Прочете ли „Вълшебната планина“? Още от зимата ти натяквам за нея. Навремето си чел много, а сега само търговията ти е в главата.
    – Невероятна книга – живна Ясен. – Много мъжка. Философска и лирична едновременно, но и мъжка. Чак ти се чудя ти как си я прочела.
    – Айде пак! – опашката на косата ѝ описа дъга. – Ама винаги така правиш! Първо ме хвалиш, после ме подценяваш. Комплимент, после леден душ. Пляссс, на ти Мони, задето замина да учиш в София. Пък и защо да е мъжка книгата? С тази търговия май си загубил усета си от едно време за книгите.
   Ясен стискаше чашата си с вода. Халбата за бира още стоеше празна. Гледаше към Стела, по чиято червена рокля бавно се изкачваше слънчевият лъч. Посегна с кърпичката към врата си, но вече не беше мокър.
    – Нищо не каза за намеренията ми за София? Един човек ми обеща супер изгоден наем за магазинче на „Пиротска“. В началото, докато се задвижат нещата, ще трябва постоянно да съм там.
   Мони отпи от виното си, видя, че остана само глътка и направи знак с вдигната чаша на сервитьорката. Ясен си наля вода.
    – Прочете ли ми имейла от снощи?
   Ясен отпи на големи бавни глътки.
    – Няколко пъти.
   – Не му обръщай голямо внимание. С Яна празнувахме последния взет изпит и се почерпихме малко.
   Сервитьорката дойде с нова чаша вино и храната.
    – Ти и тази вечер си решила да се почерпиш май.
    – Е-е-е!
   От чиниите се вдигаше лека пара.
    – Мирише вкусно.
    – Да.
   Ясен гледаше как слънчевият лъч изкачва роклята на Стела и опипва голата ѝ шия. Мони също погледна натам. Побърза да заговори:
    – Казваш, чудиш се как съм харесала книгата.
    – Не, повече на шега го казах – отвърна Ясен без да отмести погледа си.
    – Няма ли да си пиеш бирата, за какво я поръча?
    – След малко – стисна чашата с вода Ясен.
    – Има много хубава енергия тази книга – постара се да продължи бързо Мони. – Извън целия ѝ философски скелет, заради който сигурно я наричаш мъжка.
    – Не само затова я наричам мъжка.
    – Обожавам безвремието вътре в нея. Тази огромна пауза. Това отстраняване от ежедневния живот. Сякаш прекрачваш встрани от магистрала и там, уж съвсем малко встрани от ускорението, животът на полето е съвсем друг. Всички имаме нужда понякога да напуснем магистралата.
    – До последното ти изречение бях забравил, че си само на двадесет и три – вече върна на нея погледа си Ясен и се усмихна.
   – Ето пак! – отвърна със същата усмивка Мони. – Ужасен си с този си навик. Направо си майстор да обединяваш комплимент с укор.
    – Такова ми е и отвътре. Смесено.
    – Заради снощния имейл ли? – попита ведната Мони.
    – Не само заради него. Пък и нали си го писала „почерпена“ – наблегна на последната дума.
    – Всъщност…не бях пила – Мони стисна чашата с виното.
   Ясен усети, че вратът му отново се поти, но не се избърса. Премести чашата си с вода встрани, наля си бира в халбата и я надигна. Отсреща слънчевият лъч вече грееше в лицето на Стела. Тя гримасничеше.
    Ясен тракна празната халба на масата, стана и отиде към Стела. Дръпна завесата и пресече слънчевия лъч. Мони видя как Стела го погледна от сенките. Без да продума, Ясен се върна на масата си и напълни отново халбата с бира.
    Мони бе оставила виното си и си наливаше вода. Препълни чашата, покривката се намокри. Тя метна салфетка върху мокрото петно, отпи бързо и се задави. Разкашля се, очите ѝ се насълзиха, един кичур коса се измъкна от опашката и падна върху лицето й
    – И защо го направи това? – изкашля Мони. – Та тя сигурно дори не е чувала за Томас Ман!
    – Хайде да ядем, че изстива! – отвърна Ясен и се усмихна с очи към пода.
    Ядоха дълго и мълчаливо. Ясен допи бирата си, виното на Мони остана.
    – Кога ще се връщаш към София?
    – Още не съм решила – отвърна Мони, докато замяташе кичура от челото си. После бързо смени темата: – Дойде ли време за боулинга?
    Ясен погледна часовника си.
    – Да, ще трябва скоро да ставаме – направи знак към бара, че иска да плати.
   Навън слънцето залязваше. В ресторанта сервитьорките дърпаха завесите и откриваха големите витражни прозорци. Дама в червена рокля ги помоли да оставят пусната най-близката до нея завеса.
    Мони се забави, за да мине през тоалетната. Там прибра кичура и стегна добре опашката на косата си. После дълго се гледа в огледалото. Като излезе отново в залата, видя откритите прозорци, видя и единствената останала недръпната завеса. Върна се в тоалетната, пусна си косата и подсили леко грима си. В това време отвън Ясен пак преглеждаше снощния ѝ имейл. Тъкмо прибра телефона и Мони излезе.
    – Закъсняхме ли?
    – Още не се знае.

   Евгени Черепов е роден на 29.07.1981 г. в Стара Загора. Публикувал е разкази в сп. „КапиталLight“, „Литературен вестник“, „Литературен глас“, „Сега“, както и в други печатни и електронни издания.Автор е на романа „Добавено лято“ („Сиела“, 2012), номиниран за награда „Елиас Канети“ през 2013 година…