Туве Янсон: Тюлената пола

Публикувано от на декември 5, 2015 в 10:57 am.


   Завъртях ключа и зачаках. След малко вратата се открехна от само себе си, бавничко, сякаш някой вътре в гардероба я беше бутнал. После черната тюлена пола избликна през отвора и вратата спря. Повторих същото няколко пъти. И всеки път тюлената пола на мама от траурния магазин на Микаелсгатан се разтваряше като жива.
   Тя беше за тържествени случаи и никога не се използваше. И не беше точно пола, а десет или сто прозрачни официални поли една върху друга – черна планина от тюл, голям дъждовен облак или може би погребение.
   Пропълзях в гардероба под полата и погледнах нагоре – сега тя заприлича на асансьорна шахта, изчезваща в мрака. Подръпнах леко подгъва. Тюлената пола се свлече върху мен с тихо шумолене. Чух как закачалката се залюля и изскърца в горната част на гардероба. Дълго седях неподвижно, стаена. След това изпълзях от гардероба и полата ме последва.
   Минах през коридора насред буреносния облак, който шумолеше и шушнеше около мен, а грапавата повърхност докосваше лицето ми. Вкъщи нямаше никой.
   Когато влязох в ателието, облакът се вдигна и видях краката на скулптурите и стативите, но всичко бе станало тъмносиво като при слънчево затъмнение. Цветовете до един бяха помръкнали и сякаш покрити с траурен воал, а ателието изглеждаше непознато, сякаш никога преди не съм влизала в него.
   Продължих да пълзя. Под полата беше горещо и от време на време нищичко не виждах. Тогава сменях посоката и пред мен отново се разтваряха тунели от гаснеща светлина, и непрекъснато се чуваше шумолене като от дъжд.
    Допълзях до голямото работно огледало на татко, което стои на пода, подпряно на сандъка с гипс. Насреща ми изпълзя едро черно, пухкаво животно.
    Реших да бъда предпазлива и спрях. Животното беше безформено. От онези, които могат да се сплескат и да се мушнат под мебелите или да се превърнат в черна мъгла, която се сгъстява все повече, става лепкава и те обгръща от всички страни, и няма спасение от нея.
   Оставих го да се примъкне до мен и да протегне ръка. Тя се плъзна по пода, но бързо се отдръпна. Животното се приближи още малко, сетне изведнъж се изплаши, стрелна се встрани и спря. Сега и аз се уплаших. Не го изпусках от очи. То се движеше толкова бавно, че не личеше дали иде към мен, или не. Само понякога леко променяше очертанията си и черният му корем се плъзваше по циментовия под.
  Трудно ми беше да дишам. Знаех, че трябва да избягам и да се скрия, но не можех. Животното пак се премести встрани, този път към стената, където вече не се виждаше. Беше сред струпаните джунджурии зад стативите, някъде сред чувалите с гипс, и всеки момент можеше да се покаже.
    В ателието притъмня. Знаех, че самата аз съм освободила животното и повече не мога да го уловя.
   Съвсем бавно долазих до стената и продължих покрай библиотеката. Стигнах до завесата и се пъхнах под работната маса. Беше тясно. Все повече тюл падаше върху лицето ми, в очите и устата, и колкото по-навътре под масата влизах, толкова по-зле ставаше.
   Накрая се заклещих. Оплетена в пашкул от черен тюл, който миришеше на пудра и прах, най-сетне бях в безопасност. Чак догодина щях да изляза отново, да се огледам и да реша дали си заслужава. Ако видех, че няма смисъл, щях да пропълзя обратно в пашкула и да остана там за неопределено време.
   Отвън, в ателието, голямото животно дебнеше. Разрои се и стана на сюрия животни. Те протягаха муцуни, душеха и хвърляха дълги сенки върху пода. Всеки път, когато някое повикаше другите, те се умножаваха и така – докато ателието не се напълни с тях. Търкаха се в краката на скулптурите. Промъкваха се в спалнята и скачаха върху леглата, а от краката им оставаха дълбоки отпечатъци.
   Накрая всички заедно седнаха на прозореца на ателието, загледаха се в пристанището и започнаха безшумно да вият.
    Тогава разбрах, че не са опасни. Без съмнение бяха чули воя на зверовете в зоологическата градина на остров Хьогхолмен – виждаха го като сянка от другата страна на леда и това ги влудяваше. Печал без край, тъмен остров, покрит със сняг и хладни клетки, и зверове, които сноват напред-назад, напред-назад, и вият ли, вият.
   Запълзях на заден ход под работната маса и забелязах, че официалната тюлена пола на мама е на главата ми и е покрита с валма прах, затова се отърсих от нея и се втурнах из къщи, и запалих лампите навсякъде – в ателието, в дневната, в спалнята, – и отворих всички прозорци. Имах ужасно много работа: отворих входната врата, дръпнах завесата пред нея, покатерих се на стол, отворих клапата на кахлената печка, а през цялото време около мен във всички посоки скачаха стотици черни животни.
   Стана силно течение и вятърът от пристанището мина през всички стаи и продължи към стълбището, и все повече и повече животни се впускаха навън, докато накрая не остана нито едно. Докато бягаха, се смееха.
    Накрая стана тихо и аз си помислих: “Ох, божке, за всичко трябва аз да се погрижа. Добре поне че тази работа е свършена.”
   Сложих тюлената пола на мама в гардероба и затворих вратата. После отидох в дневната и погледнах към снежната пряспа. Тя образуваше много красива криволица на пода и бавно растеше. Снегът шептеше, докато влиташе през прозореца. Зверовете на Хьогхолмен се успокоиха и вече не виеха, защото си имаха компания. Пердетата се вееха, а няколко рисунки на стената леко се повдигаха. Стаята беше студена и изглеждаше по-различно, но аз бях спокойна – помислих си, че нещата се получиха доста добре. Просто бях постъпила така, както всеки съвестен гражданин на мое място би трябвало да постъпи. Всеки може да пусне опасността на воля – номерът е после да ѝ намери правилното място.

Превод от шведски: Анелия Петрунова


  Тази публикация е по „Дъщерята на скулптора” („Жанет 45″, октомври 2015 г. в поредицата „Кратки разкази завинаги”, превод от шведски: Анелия Петрунова, оформлението е на Люба Халева) и чудесната поредица от ревюта в Goodreads, подготвяни и публикувани от Нева Мичева.


Корицата на книгата   Туве Янсон (1914–2001) е зачената в Париж и родена в Хелзинки. Започва да твори от дете и с течение на годините се превръща в един от най-забележителните автори на ХХ век: на комикси, стенописи, на илюстрирани от самата нея книги за деца, дузина книги за възрастни, написани на шведски и преведени на десетки езици. Във всичките ѝ произведения – от монументалната живопис до минималистичната проза – са залегнали ясно отличими автобиографични детайли и Дъщерята на скулптора (1968) е прекрасен пример за това. Книгата може да се нарече документална дотолкова, доколкото отразява вярно ранните години на едно момиченце с чертите на Туве Янсон през неговите обожания (към библейската фигура на дядото, към празненствата с балалайка и цигарен дим на таткото, към картините на майката, към миризмата на жега и на глина) и неговите страхове, ревности, епични тълкувания на делнични факти. Отправните точки в Дъщерята… наглед съответстват на тези от действителното минало на разказвачката – бохемският дом на скулптора Виктор Янсон и илюстраторката Сигне Хамарстен на ул. Луцгатан №4 в Хелзинки, съседната руска църква Успение Богородично, летата на остров с братята и братовчедите, маймунката Пополино. Но паметта за детството също е – ако си послужим с описанието, което Туве дава за приказките – “земя на въображението, място, където правилата и разочарованията на ежедневието не ни преследват, където реалността се определя от честността на автора и чувството му за справедливост…”. На подканите да продължи с художествените си мемоари, писателката отвръща с отказ: “Не, няма да допусна дъщерята на скулптора да порасне… Изобщо не ме блазни да опиша какво ѝ се е случило по-нататък – вълнува ме единствено детският начин на преживяване на нещата”.

1 коментар за “Туве Янсон: Тюлената пола”