Интервюто, което Джефри Мур даде за читателите на Кръстопът по повод излизането на неговия роман „Клубът на изчезналите видове“(„Жанет 45“, преводът е на Милена Попова):
– От името на читателите на Кръстопът и слушателите в Dictum казвам „Добре дошъл” на Джефри Мур. Изминали сте дълъг път, за да стигнете до София, дълъг ли беше пътят до книгата, заради която сега сте тук – „Клубът на изчезналите видове”?
– Както обикновено – много дълъг. Много объркан и свързан с жонглиране между няколко различни работи. Обичам да преподавам, да превеждам и да пиша едновременно. И разбира се да отлагам.
– Имаше ли други книги, които са ви вдъхновили, за да напишете „Клубът на изчезналите видове”?
– Има всъщност един филм, който ми даде идеи за някои от случките в книгата и това е „Леон”, френският филм. Мисля, че това беше нещото, което задвижи процеса на писане на книгата, преди това имах идеите, но нямах образа на отрицателния герой, както и на младото момиче, не бяха изкристализирали и този филм ми помогна. Питали са ме дали „Лолита” ме е вдъхновила и трябва да кажа, че аз съм голям фен на Набоков, но по никакъв начин „Лолита” не е била вдъхновение за мен, понеже персонажът е съвършено различен. Има и още една книга, която ме вдъхнови, автор е Доналд Лис, заглавието е „Етичният убиец”. Историята е на един човек, който се опитва да предпази околната среда, но чрез много жестоки средства.
– Има ли писателят своето място в Клуба на изчезналите видове. И ако да, какво е то, а ако не, какво го е спасило от него?
– Писателят изобщо или аз в частност?
– И двете.
– Мнозина мислят, че романът няма светло бъдеще, всички технологични нововъведения предсказват смъртта на романа и идва време, когато нещо ще дойде на мястото на писаното слово, нещо друго ще замести романа. Писателят ще е програмист на някаква интерактивна реалност, алтернативна реалност, нещо различно от това, което в момента представлява романът като форма, така си представям нещата аз в бъдеще. Но кой знае.
– В такъв случай смятате ли, че този Клуб и книгата могат да бъдат освен пророчество също и начин да се даде друга линия на развитието на литературата, да се промени нещо, да се събудят хората?
– Каквато и да е формата в бъдеще, новата форма на романа, тя ще стига до много по-широка аудитория. Тъй че младото поколение ще има безпрекословен достъп, масов достъп до тази форма, докато в момента романовата форма има ограничен достъп до младите.
– Тоест това има и своите добри черти?
– Ако пророчеството ми е вярно, мисля, че да.
– Относно книгата, Светлозар Желев, с когото ще се срещнете, написа, че след „Вечерята” на Херман Кох не е мразел така представителите на човечеството, но след вашата книга не е можел да спи, направо му се е повръщало от това докъде може да стигне жестокостта на хората, но по думите му книгата е страхотна. Това ли е била целта или част от вашата цел?
– Докато проучвах книгата, прочетох няколко мистерии, романи, свързани с убийства, криминалета, един от тях беше ужасно зловещ, имаше в него много насилие. И аз реших, че в духа на тази книга, както и в духа на творчеството на Дейвид Линч или на „Криминале”, наличието на насилие в едно произведение на изкуството има някакъв преднамерен смисъл. Ролята на графичното насилие е да шокира и да накара самия читател да реагира насилствено на това насилие. Но впоследствие, след като много хора прочетоха книгата ми, получих отзиви, както от този критик, така и от други хора, колко отвартени са се почувствали от прочита на тези сцени и сега със задна дата би ми се искало да махна една или две сцени, защото ми се струват твърде жестоки. Така че продължавам да си задавам въпроса дали не съм стигнал прекалено далеч.
– Кое е което имате пред себе си сега, след тази книга, като свръхзадача? Изобщо във вашето бъдеще, дали е свързано с нова книга или друго?
– Напоследък спрях да жонглирам между няколко професии. Отказах се от преподавателската работа, както и преводаческата. А следващата ми книга ще бъде радикално различна, свързана е с играта тенис и това ще бъде основното в следващия ми роман. Комедия, но черна комедия.
– Ще ни разкажете ли малко повече за другите занимания, от които току-що казахте, че сте се отказали?
– Десетилетия наред работех като преводач в полето на изкуството. Превеждах само текстове, свързани с изкуството, нищо друго. Основно каталози свързани с филмови фестивали, танцови трупи, кратки разкази, архитектура, история на изкуството, това са темите, по които работя. Що се отнася до преподавателската ми работа, доскоро преподавах превод в университета, а също и творческо писане. Чувствах се като лицемер, докато преподавах, защото нито едно от двете неща не може всъщност да бъде преподавано. Сега съм щастлив, че най-накрая дойде времето, когато ще се фокусирам върху едно-единствено нещо – романите ми.
– Във вашата преводаческа дейност имали ли сте сблъсък с български текстове и изобщо запознат ли сте с някой български автор?
– Срамувам се да кажа, че не, не познавам. Наскоро четох статия в Ню Йорк Таймс за автор на кратки разкази от България, но за жалост забравих името му, не можах да се сетя, тази нощ трябваше да проверя, но не остана време. Издирих книгата в Амазон и когато прочетох този отзив в Ню Йорк Таймс, прочетох описанието, някои от разказите са само от по 2 странички, книгата е излязла през 2010-та.
– В такъв случай коя е срещата която най-много ви е изненадала като автор, запознанството ви с някого, с друг автор?
– Бях номиниран за една награда заедно с Алис Мънро, година по-късно тя спечели Нобеловата. Предната нощ преди награждаването бяхме на купон заедно, тя седна до мен и започнахме да си приказваме. Попита ме коя е първата книга, която си прочел и която те е вдъхновила да станеш писател? „Брулени хълмове” от Емили Бронте, казах аз, тя каза – на мен също. После ме попита кой е любимият ти автор на кратки разкази. И аз й казах „Не се обиждай, Алис, но мисля, че най-добрия жив автор на кратки разкази е Уилям Тревър”, а тя каза „И аз така смятам”. И така продължихме да си говорим като двама тийнейджъри, които се срещат за пръв път, имахме много общи неща помежду си. Накрая тя каза „Кога е рожденият ти ден, кога си роден?” и аз казах „На 10-ти юли”. И тя каза „Моят също.” На следващият ден по време на награждаването, тя закъсняваше и аз видях отвън как тича, за да влезе навреме, и причината да закъснее е, че е отскочила до книжарницата, за да купи определена книга. Беше „Творците на памет” от Джефри Мур, която тя държеше под мишница и носеше. Естествено, по време на церемонията, наградата дадоха на нея.
– Коя книга на Уилям Тревър бихте препоръчали на българските читатели?
– Събраните кратки разкази на Уилям Тревър, издадени в мека корица и книгата е много дебела, нея препоръчвам. Той има осем или девет антологии, това издание е събрало всички антологии в един том. Един от романите му е превърнат във филм, той се казва „Пътуването на Фелиция”, също го препоръчвам – романа, не филма.
– Къде слагате линията между сюжета в една книга и чисто мисловното разгръщане на светоусещанията в нея. Между сюжета и духовното разгръщане на характерите?
– Никога не започвам с графика, на която да се опитам да нарисувам сюжета, както правят повечето автори на криминалета. Изключае последната ми книга другите книги, които съм написал, не се основават на сюжет, а на герои, основното нещо в тях са героите. Започвам с герои, двама герои и сюжетът се развива органично впоследствие на общуването помежду им.
– Какво ще пожелаете на читателите в Кръстопът и слушателите в Dictum?
– Мислете за разрушението на животинските обиталища, на техните хабитати от човеците. Разсъждавайте по темата за човешкото превъзходство, така наречено в Библията още, превъзходство над животните и растенията, правата, които човек си приписва над животинското царство. И се опитвайте да не бъдете анестезирани или да не ви послужи като обезболяващо огромното количество послания, които отвсякъде ни заливат, свързани с околната среда и проблемите, свързани с нея. Действайте преди повечето животински видове от тази земя да са изчезнали. Извън това – най-добри пожелания и поздрави от Канада.
Джефри Мур е роден в Монреал и получава образованието си в Университета в Торонто, Сорбоната и Университета в Отава. В момента е преводач на свободна практика и преподавател по превод в Университета в Монреал. Работи за музеи, театри, танцови трупи и филмови фестивали по цял свят.
Първият му роман, Prisoner in a Red-Rose Chain, е писан в продължение на няколко години в Канада, Шотландия, Англия, Унгария и Бали. Удостоен с Commonwealth Writers Prize, 2000.
Творците на памет (2004) е публикуван в 15 страни по света и получава висока оценка както от критиката, така и от читателите. Романът е удостоен с наградата на Асоциацията на канадските писатели (2005) и е сред финалистите, номинирани за наградите Sunburst (2005), Rogers’ Writers Trust (2004), Hugh MacLennan (2004), WordsWorthy (2004) и пр. Българският превод на книгата на Невена Дишлиева-Кръстева е носител на Специалната награда за превод на фондация „Елизабет Костова“ на името на Кръстан Дянков (2014).
Мур е автор и на романа Клубът на изчезналите видове (2010), „едновременно разказ за търсенето на идентичност в лишения от устои постмодерен свят, размисъл върху оцеляването на най-приспособените в една култура, чиято жертва са беззащитните, и взривоопасен приключенски роман за бракониерството и жестокото отношение към животните.“ (Quill & Quire). Живее в Монреал и Вал Морин, Квебек.
В публикацията са използвани и текстове и снимков материал, предоставени от „Жанет 45“.
