– А няма ли призраци? – настойчиво ме разпитва Юрген, след като подробно съм му обяснил, че не, тук няма нищо интересно, че Бургас е просто град на брега на морето, има море, има две главни улици и хубави момичета, че ми се спи и не може ли просто да се греем на огъня и да спим, много благодаря? Явно не, защото повтаря въпроса си още по-упорито, приятелката му се смее и ми се извинява с поглед, сякаш казва „Не знаеш какво е да си млад скитник, дори и да е само за две седмици, искаш да видиш всичко и да попиеш всички истории, които можеш да намериш”, но работата, мойто момиче, е, че знам какво е, нали и на мен ми е за пръв път да съм сам на море тая година, нали заради това се заприказвахме с вас на автогарата, и явно ни беше писано да се срещнем и на плажа, на едно от ония събирания, на които познаваш двама души, които са докарали други трима, а тия трима познават още двама, които се присъединяват към нас ей така за купона, и накрая оставаш заобиколен от хъркащи непознати, опитваш се да заспиш на възможно по-топло, а някакъв германец идеалист те разпитва няма ли призраци наоколо.
      – Не, Юрген, призраци нихт хир. – опитвам се да обясня дори на забравения си немски. Той изглежда дълбоко разочарован, а Щефи се разсмива, прегръща го и му бърбори нещо, което е невъзможно да разбера, затова само гледам нацупения му син поглед и играещите си в косата й звезди и искри. Късно е, та чак е рано, студено е, увивам се в спалния чувал, правя си възглавница от пясък, преброявам 3 звезди и заспивам.
      Три звезди, минути или съня по-късно, германското момче ме бута по рамото и толкова се стряскам, че си пълня устата с пясък.
      – Щефан! Щефан! А какво е това? – и сочи фара.
      – Фарът. – казвам кратко и се обръщам, надявайки се, че ще отиде да се гушка с приятелката си и ще ме остави да спя, но той, докарвайки ме до тих бяс, изтърсва:
      – А там има ли призраци?
      – Виж какво, бе! – разкрещявам се шепнешком. – Няма призраци! Няма никъде призраци!
      – А какво има? – търпеливо ме гледа, как може да е толкова невъзмутим, господи. Тръшвам се по гръб на пясъка, гледам небето, което е по-индигово синьо и от любимите дънки на майка, поемам дълбоко дъх и изведнъж ми става страшно студено. Чувам как момичето му говори нещо на немски, смее се и две секунди по-късно остават отдалечаващи се следи по пясъка, а малко след тях и приглушен плясък. Заспивам. После се будя, тях още ги няма и пак заспивам. Когато се будя за втори път, огънят е загаснал, тъмно е, мразовито, а те са от лявата ми страна, сгушени един в друг, лицето на Юрген е покрито със златистата й влажна коса, има заплетено водорасло точно над лявата му вежда и се чудя какво ли значи това, дали има някакъв смисъл в бясното въртене на вселената около самата себе си или всъщност дали сегашния момент не е цялата вселена?
      Момичето изсумтява и се измества малко, той се извърта и я прегръща по-плътно, сякаш в момента са едно цяло спящо същество, всяка съставна част на което си знае функцията и си я изпълнява като по часовник, като добре смазан механизъм, като красиво произведение на техниката, като здраво човешко тяло, а аз разбутвам огъня и слагам един-два клона в него, дано пламнат, че да се постопля.
      След няколко секунди го правят, пращят тихичко, лицето ми сигурно е ярко червено от топлината, небето още е безумно индигово, а аз съм много, много дзен, докато всички наоколо спят и се чувствам като Пазител на сънищата, брат на Вселената. Не ми се спи.
      Ставам и хуквам към морето, което е топло, горещо дори, в сравнение със студа навън, уютно и гостоприемно, чудя се дали някога някое момиче би могло да бъде толкова нежно, колкото морската вода в такива часове, когато не съществува време. При огъня хората спят, аз вече съм съвсем буден. Обличам се, сядам, увит в хавлията, а на хоризонта една мъничка ивица индигово вече е просто синя. Дишам бавно, тя става светлосиня, после сива и се плъзва нагоре като разредена водна боя, а фарът все още проблясва на равни интервали.
      – Юрген! Юрген! – мой ред е да го бутам по рамото, а той да мърмори, но когато казвам „Фара!” натъртено, скача, буди и Щефи и тримата заедно хукваме към края на плажа. Краката ми са адски тежки върху пясъка, но отлепя ли ги, литвам, а трябва, трябва да летим, те тичат на половин крачка отстрани, водната боя се мокри все повече и повече, индиговото се прибира вдясно от нас, а натрупаните строителни материали, бележещи края на пясъчната ивица, бавно стават все по-розови, бягам, бягаме, бързо, а фарът свети по-бледо и по-бледо, „По-бързо!” шепна и те засилват скоростта, стигнахме, катерим се, подавам ръка на момичето, а той й прави стъпало отдолу, нагоре, нагоре, още малко, добре, че сме сухи, иначе досега да сме се подхлъзнали сто пъти, Щефи се смее нервно и сме най-отгоре, дишам тежко и осъзнавам колко е велик този момент, колко е велик целия ден, час, нощ, ваканция, лято! Лято, лято, лято, мисля, казвам го, Sommer, Sommer, те се усмихват, защото разбират, нали ако не разбираха, нямаше да сме стигнали дотук, някой ден ще подпалим слънцето, нали, Юрген, той кима, сивата ивица е кремавожълта, после жълта, пари като портокал през зимата, треперим от студ и красота, връхче на лъч, второ, Щефи плъзва ръка в джоба на Юрген и вади запалката му, първия лъч вече е изпълзял наполовина, запалката е червена, червена, лъчът е повече от половината, сега ще кажем добро утро на слънцето, камъчето изщраква и дали слънцето подпали нея или тя слънцето никой от нас тримата не разбра.

Александрина Георгиева в „Кръстопът“.