когато той напусна неочаквано
крайностите и краищата изпъваха небето
като изпран чаршаф на легло,
в което се страхувам да легна без теб.
когато ти си отиде, пристигнах на мястото,
на което си говорихме последно, откъснах диви цветя,
имаше много роса по листата
а гората потъваше в пара сиво-синя мъгла,
ти потъваше в мен, аз потъвах в тъга,
не знаех как да се върна обратно
там, където е празно и никога няма да влезеш
стоях в тази гора и тя поглъщаше всичко –
първо изяде гласа на птиците,
после погълна гърба на планината,
докато млечнозелените млади игли на бора
не премрежиха поглед,
и тогава
небето се сви като човек със стомашна болка,
като човек ранен в същността си, набръчкан във въздуха плат,
рязко се струпаха облаци и заваля…
Нямаше как да не се прибера, мили мой.
Яна Монева в „Кръстопът“ и в DICTUM.
Поръчайте си книгата на Яна Монева – „Пристанища и стаи (за напускане)“.
