Въпреки ясно заявеното отрицание на чудовищността заглавието „Не са чудовища“ (издателство за поезия „ДА“, 2021 г., редактори: Силвия Чолева и Калоян Игнатовски, графично оформление и корица: Росица Ралева) носи в себе си откритата провокация да търсим чудовищата и да мислим за границите на чудовищното в една книга, направена от силни, остри и ръбати думи, които се впиват с грациозно изящество в „спокойствието на дните“. Това е третата стихосбирка на поета Никола Петров (след „Въжеиграч“, (ИК „Жанет 45“, 2012 г.) и „Бяс/бяло“ (Фондация „Литературен вестник“, 2017 г.), която умело и без страх нагазва „в най-дълбокото на най-дълбокото“, която носи залежите на „нещо щастливо и яростно“ и реди с естествена лекота „случки от нощната стража“.

  Книгата включва 35 стихотворения, които не са разделени в цикли, а оформят един хомогенен свят, в който всичко е свързано с всичко, в който се побират едновременно „най-щастливото/ и най-ужасното“, без това да носи противоречие и драматизъм на съществуването. Подчертаната оксиморонност в „Не са чудовища“ не е нарочно търсен ефект на поетическото, а осъзната закономерност на света и на самия градеж на представите ни за нещата:

  Толкова тъмнина в обятието,
  колкото радио в нощта,
  колкото спасение в падението.
  Толкова безнадеждност, за да няма друга като нашата.
  Толкова лъжа в честността,
  колкото простор в отчаянието.
  Такива дъги в коленете ни. Такива покриви
  над руините, че виждаме целия свят. Целия свят.

  Намирането на централна тема в книгата не се осъзнава като изрична необходимост, доколкото според самия автор стилът е този, който служи като достатъчен обединителен център и успява да спои разнородните тематичните посоки на отделните стихотворения. Разбира се, в книгата има и теми, към които поетът многократно се връща и които – съзнателно или недотам – моделират донякъде устойчиви представи за света. Такива са темата за приказното, невинността, паметта, естественото (което следва да бъде възприемано едновременно във връзката си с нечудовищното, но и като нещо отвъд, като нещо повече).

  Приказното в книгата не говори с езика на вълшебното, то е от някакъв друг, неочакван порядък и цели да пренапише историите на детството, като ги снабди с нови поуки и основания, за да покаже, че всички значения са временни и отминават, че всяка приказка става различна в зависимост от това кой и как я разказва, но също кой и как я възприема. В този смисъл приказното функционира и като стремеж към завръщане в онази дълбоко архетипална рамка, която пробужда в нас „чистотата на любопитството“ и провокира способността ни да познаваме и остойностяваме преживяното. Защото всички ние донякъде сме следствие на едни и същи начала, всички сме израснали върху почвата на ирационалните светове от детството, а после някъде по пътя всеки се отделя в собствени коловози на живеенето, започва сам да измисля своите приказки и да добива самостоятелни човешки измерения. Да се сбогува с „първата си невинност“.

  Темата за „тайния“ език на детството, който неизбежно губим с времето, се явява като естествено продължение на темата за приказното. Потъвайки в приказките на ежедневието, ние постепенно влизаме във „втората си невинност, това разкаяно /подобие“ и тогава се налага да усвоим нови езици, с които да призоваваме „неизречените стихове на света“, за да изглежда така „все едно светът продължава“. Защото макар че „не носиш отговорност“ за това, че си тук, отговорността е в начина, по който пребиваваш в дните, в начина, по който усвояваш уроците на ежедневието и преодоляваш инерциите на баналното.

  Именно в особеното умение да съзерцаваш и дори да се любуваш на баналното се заражда и способността на сетивата да разпознават нови нюанси, да откриват тънките разлики, скрити зад познатите структури на света. Поставен в равновесието на дните, човекът в „Не са чудовища“ внезапно започва да отделя „тъмнина от тъмнина“ и да разбира, че „едно е силуетът, друго е сянката“, че понякога „може да е само временна крехкост смъртта“, че „възмездието е порядък/ и заради това – утеха“. Това са просто част от уроците на изминатия път, на събираното в шепите ежедневие, на вярата, че дори когато „липсва величие“, животът пак остава достатъчно смислен и основателен, че продължава да бъде достоен за възхваляване:

  Не може да не са природа блоковете,
  арматурите в небето, зона Б18, където някога
  махах на извънземен живот.
  Запомниш ли нещо красиво,
  постилаш печал. Възхвалявам
  невъзхваленото.

  В „Не са чудовища“ няма чудовища. Самото изричане на чудовищното го обезсилва и снема чудовищната му същност. В тази книга „всичко е естествено, щом го има“, светът е такъв, какъвто е и какъвто може да бъде, и всичко, което се е случило и би могло да се случи, е оправдано и нужно. В това безусловно приемане на нещата сами по себе си има един особен тип житейска мъдрост, свързана с „готовността да срещнеш“, с желанието „да прегръщаш / един изстиващ свят“ дори когато „идва бурята“. Това не означава, че злото е заличено и не съществува, напротив, то е вкоренено в самите намерения на света и на човека, но е също толкова естествено, колкото всичко останало и именно това ражда убеждението, че „чудовищата не са чудовища./ Това е чудовищното“.

  „Не са чудовища“ на Никола Петров е книга, която изговаря света със завидно спокойствие, която обгражда със смисъл „всяка околност на живото,/ сътворена от живо“, просто изричайки и признавайки правото ѝ на съществуване. Поезията в нея е възможност да повярваме в утехата на наличното. Да се научим да живеем „в далечината на спокойствието“. И да започнем да гледаме приветливо на собствените си хаоси, страхове, съмнения, ежедневия и баналности, които, макар да плашат понякога, не са чудовища и които, ако бъдат изговорени достатъчно красиво, могат да се превърнат дори в поезия, в наистина добра поезия.

  Петя Абрашева е родена на 10 юни 1980 г. в гр. Исперих. Завършва „Българска филология“ и магистратура по „Литературознание“, а след това защитава докторска степен по „Литература на народите от Европа, Америка, Африка, Азия и Австралия (Западноевропейска литература)“ в СУ „Св. Климент Охридски“.
  Работи известно време като хоноруван преподавател по антична и западноевропейска литература в същия университет, впоследствие като научен сътрудник в Института за литература на БАН (секция „Теория на литературата“). Понастоящем е асистент в катедра „Български език, литература, история и изкуство“ в РУ „Ангел Кънчев“.
   Публикувала е научни текстове в редица научни сборници, както и в периодичния печат („Литературен вестник“, сп. „Култура“, сп. „Алтера“ и др.) Участвала е в множество научни конференции и семинари. Академичните ѝ интереси са свързани с теория и история на литературата, теория и философия на образа, европейски модернизъм, сравнително литературознание.

  Оттук можете да си поръчате книгата на Никола Петров.