Читателю, този разказ е подарък за теб!

  Стринка Лили носеше големи очила с дебели стъкла, които приличаха на лупи с рамки вместо дръжки. Не зная колко виждаше през тях, защото обикновено не гледаше към никого. Следеше тихите си стъпки и дебнеше да не изтърве някоя от трепкащите лъжички в сребърния поднос за кафе. После сядаше на дървения фотьойл и започваше да слуша гостите. Оглеждаше масата и внимаваше да не е забравила нещо – салфетките, каната с вода, захарницата от тънък китайски порцелан. Запаленият свещник насреща ѝ разгаряше кръгло пламъче като непотребна лъжичка, за отсъстващ гостенин, което се отразяваше в очилата й, удвояваше се, утрояваше се и накрая грейваше в безчет светлинки на златни прибори. Те неспирно се движеха и разбъркваха невидимия мрак на застоялия въздух в гостната.

  Аз се взирах зад стъклените прегради на очилата ѝ и понякога срещах очите й. Най-после ги виждах! Две огромни сиви окръжности с напречни драскотини като избелели грамофонни плочи, от които не можеше да се издаде повече звук.

  – Ха-ха-ха! – засмиваше се гърлено чичо Понта. – Моята булка е мълчалива като Пандора! Колко нещо е минало през ръцете й, колко разговори е чула в телефонната централа, колко съдби е объркала, размествайки кабелите… Но нищо не казва, тя си знае – и пак се разсмиваше. Големият му корем се раздрусваше като мех на акордеон и увисваше над чатала му. Сивият костюм едва удържаше тежестта на едрото му и кръгло тяло.

  Тогава стринка Лили се присягаше с тънка ръка да оправи някое ъгълче на покривката или ставаше да донесе още резенчета кекс.

  Чичо Понта беше брат на дядо. И той като останалите му по-млади братя успял да се изучи докрай. Завършил медицина във Франция, после станал лекар в българското Министерство на пощите, телеграфите и телефоните. Там заварил красивата служителка, която избрал за своя другарка в живота.

  – Миньон! – зовеше я той с типичен френски акцент, замъгляващ краесловното „н“. – Донеси за моите хора малко от онзи ликьорец… – и сочеше колко да отлее, докосвайки палец и показалец.

  Тя ставаше бързо и макар вече възрастна и въздребна, показваше стойка на някогашно стройно момиче. Навремето за телефонистки набирали само девойки от добри семейства, с нескандален характер, приятен глас, добро здраве и дълги ръце, за да могат да достигат до върха на разпределителното табло.

  Като се омъжила за чичо Понта, вече нямало нужда да работи, защото всичко си имали. Той бил с добро положение, търсели го за работа извънредно и после му се отблагодарявали богато. Стринка Лили оставила голямото табло с кабелите и превключвателите и се отдала на домакинство – изцяло в услуга на своя сърдечен господар. Така живели дълго и щастливо – тихата Миньон и нейният Крал в бяла престилка.

  Но не проимали деца. И не заради друго, а защото лекарските грижи за хората не оставяли време на чичо Понта да се отдаде на собствени отговорности. По онова време абортите били забранени и ако се чуело някой някъде да върши такова злодеяние, опандизвали го. Къде по религиозни причини, къде по политически – прекъсването на родителството се наказвало незабавно. Покрай многото войни на века трябвало нов народ да се ражда и да попълва редиците на оредялото и осиромашало гражданство.

  Чичо Понта, обаче, нали бил доктор, само той си знаел какво прави у дома си. На два, на три пъти роклите на Миньон се издували като слънчеви чадърчета, но после бързо се спихвали, защото ги огрявал тъмен облак.

  След много години, когато старият лекар вече го нямаше на белия свят и гостната му тънеше в сянка от пустота, стринка Лили прекарваше времето си на една пейка в парка. Седеше сама на дървената кошетка и по цял ден хранеше гълъбите. Веднъж я видях и аз.

  В диоптралните ѝ очила се стелеха мъгляви облачета, а по тях кацаха златокрили гълъби.

  – Пили, пили, пили! – викаше им звучно тя. – Елате, рожбици, да ви нахраня с кекс.

Разказът е виртуално допълнение към печатното издание на първата книга на Юлия Йорданова и Павел Панчев „Хлапета“, издателство „Scribens“, 2022 г.