има няколко сцени, които винаги разбиват сърцето ми:
пазя ги в себе си, не ги изпускам от поглед
и когато се вгледам във тях, контурите
изникват ярко пред мен, цветовете стават плътни,
вдъхвам мириса във въздуха, намирам предметите,
а стъклените ми ириси започват да се топят;
трупам прах, парченца и спомени –
аз, една малка точка, минаваща през Вселената
за пренебрежимо малко години, и макар
нищо вече да не е същото, моето присъствие
във всяка сцена я дърпа след мен, като безкрайно
дълга шарена риза, която се влачи и стига
до самото начало;
невинаги съм бил щастлив –
онези моменти, които са ме превръщали
в дъжд, във течаща вода (потънала
сред най-дълбоките каньони на мозъка),
онези, които винаги разбиват сърцето ми,
те ще продължат да го правят –
аз няма да се откажа от тях.
.
.
.
Христо Мухтанов в „Кръстопът“ и в DICTUM.
