.
тази сутрин една жена плака в автобуса.
никой не я погледна.
софия е добра в тези неща —
умее да оставя хората
насаме с най-неподходящите си чувства.
жената държеше торба с портокали.
единият се беше спукал
и бавно оставяше зимата
да изтече през найлона.
мислех си да ѝ кажа нещо,
но не знаех на какъв език
се говори с човек,
който вече е започнал да губи.
на следващата спирка слязох.
в една витрина видях отражението си —
изглеждах като дъщеря
на някого, който отдавна не се прибира.
купих си кафе
от момиче с татуирана луна на китката.
тя ми върна рестото
и ми пожела хубав ден.
прибрах пожеланието в джоба си.
до вечерта го бях забравила,
както забравям всичко,
което не знам къде да сложа.
вкъщи цветята бяха умрели.
бях ги купила в понеделник,
когато все още вярвах,
че човек може да започне отначало
с достатъчно чиста вода.
изхвърлих ги.
после дълго гледах вазата,
която изведнъж изглеждаше
като нещо, което е преживяло
повече любов, отколкото му е необходима.
вечерта някой се смееше в съседния апартамент.
от другата страна на стената
един мъж молеше жена си да остане.
а аз си помислих,
че може би всички жилища
са построени върху едно и също недоразумение:
че ако събереш достатъчно хора
на едно място,
някой от тях непременно
ще знае как да бъде щастлив.
преди сън отворих прозореца.
градът миришеше на дъжд
и на нещо изгоряло.
някъде долу една жена
събираше портокали от тротоара.
не знам дали беше същата.
но тази нощ
сънувах майка си млада.
стояхме на гара,
а тя ми обясняваше
как да разпознавам влаковете,
които няма да спрат.
събудих се преди да довърши.
оттогава все се опитвам
да си спомня
дали ме изпращаше,
или ме молеше да остана.
.
Милена Ангелова в „Кръстопът„.
.
