„Все едно да кажа: стаята им е светло синя, защото пия кафе”
Мартин 

      Тук са заглавията, които закачам с щипките: Story, Мая и Мартин за оцветяване. Ритъм. Мирисът на желязо, рамки и въжета по пода. Наричам го клетка №2. Не мога да дишам. Мартин: „Кафявото е цветът на траура”. Една дълга памучна пола, кашмирено-кафява, индийска по земята, повдигам я, когато се движа. Отсреща клоунско жълтото върху чадърите, под които се храня. Тоалетните са чисти, има музика. С надписите такситата имитират нюйоркските и спират. Дълго, избеляло, с цвят на траура, който можеш да носиш близо година. Седем. Като тромпетите на Елиът със смешното, погубено време проснато напред и назад. Прищипвам заглавията, там, където не мога да дишам: Story, Ритъм, Мая и Мартин за оцветяване. И все едно да кажа, че е боядисано светло синьо, защото… Мартин: „Прозорците наистина са малки и не стават за четене”. Простирам заглавията до края и се затъмнява. Слагам боята и въжетата, рамките в кафяво. Това е: клетка №2: Мая и Мартин за оцветяване, ритъмът. Story…

* - текстът е от подготвяната за печат от Издателство “Арс” книга с кратка проза на Мария Липискова “Дама”. Публикуван е и в LiterNet, както и в “Словото”.

Мария Липискова в “Кръстопът”

Връзки към други публикации (генерирани автоматично):

1. Мария Гюрова: Премълчаване
2. Мария Липискова: German*
3. Мария Калинова и Марин Бодаков в “Страници”-3
4. Мария Калинова - лауреат на една от Годишните награди на Академия Liber
5. Мария Гюрова: Да свърна