Днес, от 19:00 часа, в Onda Cofee Break (София, бул. Цар Освободител 8 – срещу „Руската“ църква), ще бъде представен романът „Мидълсекс“ от Джефри Юдженидис („Жанет – 45“, превод Милена Попова, под редакцията на Иглика Василева, оформлението е на Райчо Станев).
Романът е носител на наградата „Пулицър“ за 2003 г., избран е за най-добра книга на годината (2002) на Los Angeles Times, Chicago Tribune, New York Times Book Review, San Francisco Chronicle, Pittsburgh Post Gazette, Entertainment Weekly, Borders, Barnes & Noble и Amazon.com.
„Гигантско постижение… Юдженидис се възвисява като велик американски автор, какъвто мнозина от нас го подозирахме, че е.“ (Los Angeles Times Book Review)
„Мидълсекс е един от най-впечатляващите американски романи… Юдженидис е създал един вдъхновен, високоенергиен и комичен епос. Удивително четивен, интелигентен и затрогващ едновременно, Мидълсекс се превръща в онзи рядък културен хибрид – четивен бестселър, който критиците приемат с възхищение.“ (Newsday)
„Дължината на книгата ни оставя с усещането, че авторът протяга ръцете си все повече и повече, за да обхване повече хора, повече живот… Светецът покровител на този роман е Уолт Уитман, поетичните простори на неговите стихове дишат и от страниците на Мидълсекс. Но преди всичко това е един колосален акт на любопитство, въображение и любов.“ (New York Times Book Review)
„Родих се два пъти: най-напред като момиче, в един необикновено лишен от смог ден в Детройт през януари 1960 г.; и после отново – като момче в юношеска възраст, в кабинет на спешно отделение близо до Петоски, Мичиган, през август 1974 г.
В свидетелството ми за раждане е вписано името Калиопа Хелън Стефанидис. В последната ми шофьорска книжка (издадена във Федерална република Германия) като лично име фигурира просто Кал. Също като Тирезий бях първо едно, а после – друго. Съучениците ми се подиграваха, а лекарите ме използваха като опитно зайче. Едно червенокосо момиче от Грос Пойнт се влюби в мен, без да знае какво съм. (Нейният брат също ме харесваше.)
Но сега, на четирийсет и една, усещам, че се задава ново рождение. След десетилетия нехайство се улавям, че мисля за споминали се пралели и прачичовци, за отдавна изгубени дядовци, за непознати пети братовчеди или – при семейство с бракове между близки родственици като моето – всички тези неща накуп. Ето защо, преди да е станало твърде късно, искам да опиша това веднъж завинаги: шеметното пътуване през времето на един-единствен ген.
О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми…“ (фрагмент от „Мидълсекс“)
