Tag Archives: проза

Нели Станева: Офия

Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети.

Росица Ангелова: Люлката за чудаци в алегоричния, абсурден и сюрреалистичен свят на Цветелина Георгиева

  „Ако началото е проблем, погледнете през прозореца. Целият свят е сюжет и всеки миг е чудо“. – казва Брус Тейлър, проф. по творческо писане.

Цветелина Александрова: Златният кон

[…] Два скока – и е до мен. Обгръщам го с ръце, а той навежда красивата си глава и гальовно изпръхтява в ямката на шията ми. Изромолява музика – нежна, пръхкава, като дъждовни искрици. Повдигам глава – но какъв ти дъжд, слънцето се е разляло като крем карамел върху небето… Очите ме заболяват от взиране, всичко ми се размазва. Стискам клепачи, а дъждовните капки се уголемяват и вече барабанят по главата ми… […]

Иванка Могилска: Нимфата на рецепцията

Разказ от Иванка Могилска…

Иванка Могилска: Истанбулският кандидат

Разказ от Иванка Могилска…

„Ела и ме спаси“ – точният баланс между документиране и разбиране

[…] Героите на Емилия Милчева са онези хора, които срещаме всеки ден – разминаваме се с тях по улицата, с нищо не ни се струват отличими и специални, и те всъщност не са. Не са изключителни или запомнящи се. Но са едни от най-пълнокръвните и живите. […]

Диана Мъркова: Писмо до татко

[…] Ния също се чудеше какво се случва с писмата на брат ѝ, затова ѝ хрумна да проследи пътя на последното, щом той го връчи на пощальонката. Момичето я последва, както беше яхнало пръчката конче, и с учудване установи, че тя не занася писмото в пощата, а го дава на майка им.[…]

Мартина Недялкова: Самотен пътник

[…] Ти бе просто самотен пътник. И преминаваше през този чужд свят без перспектива за връщане. Затова и безкръвният ти протест си оставаше плътно затворен зад железните порти, където бе заключил острия си ум и чувствителната си душа. […]

Красимир Димовски: Пазачът на нощта

[…] Веднъж невинно го попитала защо се срещат само по тъмно, а той ѝ обяснил, че денем мъжът твори: едни – картини, други – машини, останалите – история. Мъжката гмеж творяла на едро и дребно, а това било изнурителен труд и добре, че господ им пращал нощем по едно ангелче като нея, за да им повдига умората. Юлка му вярвала, самоотвержено. А докато притихвал след любовната ѝ буря, която се пораждала в дълбините ѝ и всеки път го завихряла неизтощимо, в главата му полепвали разни мисли. […]

Боян Тончев: Понякога

[…] Понякога откриваш най-добрия си приятел в асансьора на някое учреждение. Не се познавате, но погледът му разказва истории, които сте преживяли заедно още като деца. В късна пролет сте крали череши от двора на съседа, а после сте бягали презглава от злобното му куче. […]

Боян Тончев: Когато темите се изчерпаха

[…] Сега обаче добре знаем, че предопределеността не е нещо, което прозираш в бъдещето, а което сам сглобяваш назад в миналото. Определеност в предишното, преди-определеност. Бъдещето е стихия, която те връхлита от нищото, без да се съобразява с предначертаности. Чертаенето идва едва след това, докато събираш останките, разпилени след случилото се и от тях се опитваш да построиш настоящето си. […]

Иван Станков: Късна смърт (четвърта глава)

[…] Разбира се, нищо не му струваше просто да се съгласи, пък каквото излезе. Поканата по никакъв начин не можеше да го уязви, освен с наличността си. Нали искаше да бъде автор на живота си, на всичко, което предстои да му се случи. Човек, който е замислил да управлява живота на другите, първо на своя трябва да сложи желязна юзда. […]

Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)

[…] Когато Мария връща този телевизионен спомен в мислите си, продължава да лежи на плажа с уста пълна с пясък. Лежи и се опитва да прогони чайката, която сякаш иска да избоде очите ѝ. Мария маха с ръце, чайката се плаши, ала пак се приближава. Глупава работа. Мисли си Мария. Човек не може да умре на спокойствие. Човек не може да умре поне като герой в собствените си мисли. Все ще се появи някаква нещастна птица, която да го разсее… […]

Ралица Райкова: Солта на земята

[…] Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората. […]

Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)

[…] Не си единствен на света. Мислех си аз, докато го наблюдавах. Има още някой като теб. Някой, който прилича на теб. Някой, който да разказва. […]