Тези неща се случват ето така.
Събуждате се сутринта, но вместо в спретнатата ви едноетажна къща с цвят на грейпфрут сте в една от квартирите си, отпреди десетина години. Струва ви се, че сложните оптически пречупвания на слънчевия лъч свършват в очите ви и това е била причината да пропътува разстоянието от сто и петдесет милиона километра до вашия прозорец. Готвите се на пръсти да влезете в чехлите и като привидение да пребродите тъмния коридор към банята, който се пази от цербера в джобния формат на пинчер. Не знаете с кое сте свикнали и кое ви идва в повече – тарторският вой и зъбите, които се впиват в прасеца на десния крак, или призрачното същество, което отваря тежката врата на една от стаите с призива: „Хектор, вътре!“ От тоалетката в банята ви гледа недоспало гуреливо лице, в което, макар и трудно, разпознавате собствения си образ. Спестявате му доброто утро и търкате настоятелно зъбите му, до блясък, с който да заслепите читателя на новото ви произведение – „Курикулум вите“.
За щастие всичко това само ви се струва. Тялото ви си е припомнило друга стая и друго събуждане, в друг, отминал час, въпреки че малката стрелка на часовника сочи тъкмо онази, както преди десет години, седмица. Просто часовникът е същата семейна ценност, която ви придружава във всеки ваш нов временен дом. Дори грейпфрутената едноетажна къща, пълна до тавана с книги, която обитавате вече цяла година, е ваше временно жилище. Нищо че притежавате документ и отговорност за повредите, които могат да го връхлетят, докато гълтате цитронада на двора, разтапяте се в следобеда. Всичко, което имате, е притежание на Банката и на… Крадеца.
Има различни видове погледи – делнични погледи, според професията на човека. Така например делничният поглед на един учител е строг и по възможност съчетава събрани като в уравнение вежди. Делничният поглед на един контрольор в градския транспорт е съвсем различен от погледа на момичето за платена любов, разбира се. Както и делничният поглед на просяка едва ли е делничният поглед на министър-председателя.
Погледът на сервитьорката от кафенето мургавее като кафето, към която е капнато достатъчното количество мляко. Отива ѝ този кафен поглед, особено през зимата – сякаш безмитно внася екзотика от Етиопия. С мигли на древна пророчица все пита между поръчката и плащането на сметката: „Имате ли време за една история? Знаете ли кои първи са пили кафе?“ И, неполучила отговор от едвам сдържащия прозявката си посетител, разказва, без да поема дъх. И докато говори и бързо прескача от мисъл на мисъл, тя се надява да чуе в отговор някоя история, която да запомни, да си я присвои и да отнесе като катерица в хралупата. „Аз зная много…“, обяснява и се усмихва, белите ѝ зъби блесват в очакване на желания разказ. В този момент погледът на посетителя се раздвижва и аха да каже нещо, се учудва. Понякога се случва да изрече: „На младини пиех много кафе, но вече не ми е препоръчително.“
Но има друг тип погледи, които са уж непретенциозни, но някак гледат в теб, направо те прочитат от кора до кора. Срещнеш ли ги, ти се иска възможно най-бързо да отместиш очи другаде, например към онзи спящ дърводелец на съседната седалка. А че е дърводелец, който се връща от работа, си личи по всичко – от прашното лице, което, колкото и да е опитвал да измие на някоя малка, непочиствана с дезинфекционни препарати мивка, в която струйката от чешмата оставя светла следа във вид на конец, пак си е останало недоизмито, пак е покрито с прахообразни бук или липа, до липсващите пръсти. Точно тези, които всеки дърводелец, ако се пристрасти към професията, рано или късно губи. Но докато гледаш дърводелеца в липсващите палец и показалец, чувстваш очите на проникващия поглед, чувстваш ги залепени за теб като ваденка на великденско яйце – не иска да се махне, докато не счупиш черупката. Чий е този проникващ поглед?
Когато съседката ми се заеме да върши нещо в пристройката до голямата им къща, винаги е гледка, интересна за фотографиране, филмиране или поне не за изпускане. Увита с шарена кърпа на цветчета като с чалма, защото изпитва паника от паяци, тя влиза в пристройката предпазливо, носовете на гуменките проучват всеки сантиметър, преди да положат подметките си на него, ръката ѝ – дясната, дето ще натисне ключа да пусне осветлението, е в полиетиленова ръкавица, която е донесла от лабораторията, където работи. Въпреки арахнофобията си моята съседка често влиза в пристройката. Там в тъмни стъкленици крие тайните си, защото вече е решила, както казва, да живее, така както миналата година твърдеше, че човек трябва да се раздава безрезервно. И понеже е решила не просто да живее, както е правила през последните четирийсет години, а да изживее втората си младост, стъкленицата побира всякакви неща, които „безчувственият съпруг“ не трябва да открие – касова бележка от козметик, разписка за внос в банкова сметка, банкноти за лични нужди. „Един ден ще се махна от този безчувствен човек“, казва тя в моменти на откровение. И за да оправдае пред безчувствения човек периодичните си посещения в пристройката, съседката се връща оттам с буркан дюлев и ягодов конфитюр – за сладкиш. Това семейство обожава сладкишите – понякога си мисля, че се крепи на тях. Всички се събират около сладкиша, дъвчат го бавно и всеки път изучават съставките му. Продуктите му са тема на основния семеен разговор. „О, сложила си бадеми!” – казва той. „Да, но и кокос“ – отговаря тя. „Така ли!? – възкликва дъщерята. Дъщерята обожава тестото, ето я, приближава с лице на хлебарка, с розови бузи и бял нос, като изваден от брашнен чувал. Може би носи нова рецепта за сладкиш, като онази в купищата листи в бюрото ми, написана с молив върху розова салфетка, от най-евтините. Ето така понякога изглежда щастието. Ето я, идва, наистина държи нещо. Тялото ѝ, натежало от последните месеци на бременността, спокойно се носи насам, минава през тревата, червените ѝ чехли потъват в нея като крака на тромава пъстра птица и размахва нещото.
– Здрасти! Имаш телеграма! – казва ми просто. – Майка я получила, донесли я вчера, тебе те нямало.
– Добре – отговарям, но извънредно се изненадвам, понеже телеграми вече никой не изпраща – има телефони, имейли, факсове – все по-бързи и по-съвременни начини. – Благодаря ти! – и посягам да затворя вратата, но дъщерята на съседката чака тръпнеща от любопитство. – Някакво непознато име, не зная от кого е – добавям и вдигам рамене.
Отвън майка ѝ тъкмо завърта ключа на бравата на пристройката и държи в ръцете си голям тъмен буркан – не обръщам внимание, че това може би са тайните, които изнася на показ, или може би това е най-тъмният конфитюр, който е правила – от череши, с който толкова се хвалеше миналата пролет. Сега ме вълнува телеграмата: кой е този Спиридон Спиридонов?
Намерих документите ви елате да ги получите ул Акакиевич бл 27 ап 54
Улица „Акакиевич“ звучеше премного литературно, така че телеграмата, адресирана до мен, изглеждаше шега. Но не беше. Защото наистина в някой от предходните дни, без дори да забележа, бяха изчезнали документите ми – лична карта, кредитна карта, шофьорска книжка, дори картата за библиотеката – бях вече никой, или по-точно можех да бъда всеки, което в случая беше все едно. Но на картата на града улица „Акакиевич“ нямаше, а и как ще има – това е име на литературен герой – не слагат такива за имена на улици, най-много на някой мъртъв автор да кръстят някоя къса крайградска улица, сбутана в близост до околовръстния път.
– А, слагат, слагат – отговори съседът ми и добави – знаеш ли, че в Шумен дори има улица на роман, минавах веднъж оттам, но прав си, в покрайнината беше, във вилната зона, така че и улица „Акакиевич“ и тя някъде там ще е, няма къде другаде да бъде. И се наведохме като богомолци над широко опънатата карта върху дворната ми маса и затърсихме по четирите ѝ края, там където улиците изведнъж се крият в зелени квадрати, все едно в крайградски паркове. Това обаче не е съвсем така, зеленият правоъгълник на картата на един град означава най-често бяло петно, неизследвана област. Веднъж реших да мина напряко през един зелен правоъгълник и каквото видях там, може да се разкаже само от Крадеца на истории. Той би запомнил в подробности и белия, мръсен до сиво кон, и покривите, нагласени с найлон вместо с керемиди, и най-вече старицата в калния двор, от чиито очи надничаше сякаш не миналият ѝ живот, който може да бъде разказван надълго и нашироко, а самата смърт.
– Ето, намерих я – каза изведнъж съседът ми и нокътят му посочи къса като макарон улица, която участваше като една от страните на голям зелен многоъгълник.
Оставаше да отидем там.
„Госпожите пращат сладкиш за благодетеля от улица „Акакиевич”, беше казал някак театрално съседът ми, сядайки на масата в кафенето, където го чаках след нощното му дежурство. „Пием по кафе и отиваме“, беше казал още, прозявайки се, и ми беше обяснил маршрута, който проучил от колегите от спешната помощ в болницата – много протяжен маршрут, но друг нямахме на разположение. „Ей, че хубава дама“, беше рекъл разсънено, след като сервитьорката остави на масата ни двете чаши кафе с каничка мляко пред всяка. „Да, но знаеш ли за нея“, бях казал, „ами че тя се храни с истории като твоите жени със сладкиши“. „А стига бе“, беше отвърнал съседът ми, готов да слуша историята за сервитьорката още една нощна смяна. „Да, така е“, беше се намесил в този момент портиерът на кафенето, явно му беше скучно в ранния час, защото беше придърпал един стол от съседната маса и седнал без покана при нас, и беше казал:
– Точно така е, като паяк си събира истории, или да го кажа иначе, като катерица е – събира ги и си ги носи някъде. Веднъж идва един, с ето такъв букет цветя – и беше събрал ръцете си в окръжност – с всякакви джаджи и фльонги по него, казах си тогава, ясно защо не фалират цветарниците, има кой да ги купува още тези пущини, и някак ме досрамя, че аз на моята от десет години не съм ѝ подарил дори едно кокиче или зюмбюл, от онези целофанените, дето ги има масово по осми март. А около вас какво в този ранен час? – беше казал, след като ни разказа, че жена му от всички цветя най предпочита игликата, защото се казва Иглика – „а аз и една иглика в саксия не съм ѝ подарил, пък онзи, като дойде с ето такъв букет“ – и пак беше събрал ръцете си в окръжност – „нашето момиче само го погледна и каза едно „И“. „Какво „И“ – беше попитал съседът ми, „ясно било“ – беше казал портиерът – „искало момичето към цветята и история“. Съседът ми се беше почесал по темето и беше изпил набързо кафето си:
– Хайде да тръгваме по задачата, че никое време стана.
Тъкмо тогава портиерът беше казал, а около вас какво, на което ние почти в един глас му отговорихме:
– Не ти е работа, отиваме да търсим улица „Акакиевич“.
– Ха, че аз я знам тази улица, оживи се портиерът, на което ние слисано пак в един глас бяхме казали – аз: „Не може да бъде!“, а съседът: „Стига, бе!“
– Да, беше казал портиерът – общежитието на ТЕЦ-а, знаете ли го, до SHELL-a на Околовръстното – тъкмо там е, ама е много малка, не я знаят, а вие защо ще ходите там?
– Айде, после ще ти кажем подробно – беше отговорил съседът и ме беше задърпал навън, докато благодарях и пожелавах хубав ден на всички посетители на това щастливо кафене и мислено подарявах на сервитьорката своята история, а тя ме гледаше с широко отворен кафен поглед.
– Трябва да отида до едно място, казва съседът и спира колата на бензиностанцията. – Поразтъпчи се малко, ей сега се връщам, казва и маха на момчето да избърше стъклата на колата. И аз това правя – разтъпквам се и надничам ето там: точно до бензиностанцията се издига типична селска пристройка, от ония, които отдавна вече ги няма в града, а и не във всички села се срещат, но тази ето я, тук е, и ето че на двора се появява жена. Зажадняла за слънце, косата ѝ блести. Пръстите ѝ стискат шарена торба и кокошките долетяват, познали храната си. Жената загребва ечемичните зърна. Две кокошки се борят за онова голямото, макар че то е точно толкова едро, колкото и останалите. През това време жената е изчезнала, няма я в двора, но на нейно място се е появило кучето – с цвят на охра и черна муцуна, то стъпва леко, но изведнъж се спира, ослушва се и се спуска в някаква известна само на него посока. Застава пред зелената портичка на задния двор – там са едрите животни, подушва спокойния им живот и мириса на урина, смесен с този на сено и мляко. Там е жената, носи млякото в голяма пластмасова кофа. Кучето се облизва и завърта опашка. „После, после, Екстаз“, казва тя и го гони далеч. Кучето се облизва и чака. Слънцето си играе с опашката му, гъделичка ушите му. То се протяга и ляга в лехата. „Мамо, мамо, виж какво намерихме“, викат едно през друго две момчета и се надпреварват кое по-бързо ще стигне до вратата на къщата. Там вече е жената, майка им, гледа малко припряно – още много работа има, – гледа и някак учудено, а в следващия момент учудването преминава в строга гнусливост: „Я да хвърляте тоя червей!“ И преди да захлопне вратата на къщата, поглежда ги – добре ли са, дали не са потни, но иди ги гони – деца!
– Видя ли жената, казва съседът ми, току-що върнал се от WС-то, също на моята прилича.
Какво искаш да кажеш? – веждите ми недоумяващо се повдигат към челото, – тази хранеше кокошки и кучета – твоята не съм я виждал да прави това, а и с нейната арахнофобия…
– За какви кокошки и кучета приказваш? – този път се учудва съседът. – За жената в онзи белия форд, дето мина току-що, ти говоря.
Ааа, ясно е вече, гледали сме различни пейзажи, съседът е видял не жената със слънцето в косата, а някоя друга.
– Ако не бях сигурен, че жена ми е в лабораторията, щях да се закълна, че беше в онзи бял форд – същата прическа и като че ли същият смях – само че нали има много страничен шум наоколо, едва ли е бил същият, а и чел съм, че рядко има хора с един и същ смях, освен ако не са роднини, виж ти, колко си приличат жените – ѝ заключава съседът.
Възможно е, помислям си, да е била и твоята жена, но в новия си живот, дето все се заканва да го живее.
– Знаеш ли, казва изведнъж той, как може една жена да предпочете история пред цвете?!
– Какво чудно има тук, питам го.
– Ами, че аз на моята никакви истории не съм ѝ разказвал вече над двайсет години, откак я взех. Че цветя съм ѝ подарявал – подарявал съм, но виж – и истории трябвало, кой да ти каже, че и истории трябва, и то най-вече те трябват – казва той някак зачуден и откровен. – Но на каква странна птица да се превръщам на стари години, няма ли да изглеждам смешен?
– Опитай, да видиш какво ще стане, отвръщам, а той:
– Хм, истории да разказвам, откъде да ѝ ги взема тези истории… Но дай да търсим улицата, че да си вземеш личността обратно.
За стигнем до улица „Акакиевич“, блок двайсет и седем, апартамент петдесет и четири, трябваше да прекрачим запустялата железопътна линия вдясно от шосето. Колата на съседа остана да ни чака вляво, от другата страна на пространството. Отляво се издигаше SHELL-a и дачата с кучето, която беше вече само спомен, че е там, защото от нашата страна не се виждаше. Отдясно беше пространството, към което отивахме, тук между релсите и главния път беше единственият блок на улица „Акакиевич“ – номер двайсет и седем, по-натам следваха ниски къщи и постройки, които приличаха на къщи, но в погледа ми се сливаха като фон на избелял фототапет. Блок двайсет и седем беше точно на ръба на всичко, на живота и на смъртта дори, където живее псувнята – голямата, сочната, искрената, идващата като песен на устата. „Ама, че място“, каза съседът ми и имаше предвид олющената до тухла мазилка на блока и изхвърлените пред него предмети. Не че изхвърлени предмети не се срещат пред почти всеки дванайсететажен блок, но тези наистина бяха такива, че човек да каже като съседа ми: „Ама, че място“. Радиограмофон „Мелодия“ със солиден корпус и с бели едри копчета. Черно-бял телевизор „София“:
– Добре, че не е „Опера“! – опита се да приеме гледката с чувство за хумор съседът.
– Жалко, че е само половината! – тъкмо казвах за едната горница от матрьошка – щях да я взема.
– А аз пък тази PRAKTIKA – сочеше съседът към един обектив от фотоапарат – някога имах, но го забравих по Черноморието, а хубави снимки бях направил на едни рускини, нямаше, знаеш, като сега плът…
Тогава трети глас се намести в нашия диалог:
– Ей, вие, ще купувате ли?
– Да купуваме ли? Ааа, не.
– Ами тогава що ми ровите стоката?
– Търсим Спиридон Спиридонов – тук някъде трябва да живее.
– Той живее на петия етаж, като ви трябва – вървете и си го намерете, ако купувате – купувайте – каза нервозно, третият глас, който беше на дребен албинос, сякаш без вежди и без възраст.
Червените му очи те гледат, а като че ли не те виждат, блъскат се в погледа ти като в стъкло и колкото и да се опитват, не успяват да се изкажат:
– Ти, господине, изглеждаш умен, сякаш много четеш – каза ми третият глас. – Имам едни книги и вестници, петдесе с’тинки парчето, к’во ще кажеш, вътре са… – И като видя моето колебание от това „вътре“, побърза да додаде, че ей сега ще ги извади.
– Добре, ама бързо, че имаме работа.
– Ще взема тази, посочих към една находка, която измъкнах от най-долния ред книги. Всъщност „ред“ е малко преувеличено да се каже, тъй като албиносът извади шарена мушама и върху нея изсипа купа книги. Очевидно долните бяха оценени като безинтересни, а горните като по-привличащи вниманието, защото книгата с година на издаване хиляда деветстотин и девета, беше най-отдолу върху лепкавата мушама на червени цветя, вероятно току-що свалена от масата. Едвам сдържайки вълнението си от ценното откритие – стогодишна книга да си вземеш за половин кафе, както щеше да каже съседът по-късно, това може да стане само на края на света и никъде другаде, където ценното и неценното имат стойността на кутия евтини цигари – „задръж рестото“, рекох на албиноса изсипвайки в ръката му монетите.
– Господине, за документи ли при Спиридон?
– Да – учудвам се – откъде разбра?!
– Всички за т’ва идват – каза той и вдигна рамене: – Дъното на петия етаж, десния коридор, чукайте – звънецът не бачка.
Петият етаж на блок двайсет и седем, както и останалите четири, бе тъмен. Само един прозорец, в дъното на левия коридор, бе предвидил архитектът на сградата. Светлината достига до средата на левия коридор и съвсем не стига за десния, който е сумрачен дори и в 11 преди обед. „Стигнахме ли дъното“, пита съседът, когато спирам пред последната врата. Колебая се дали да почукам, тъмнината ми действа демотивиращо, но нима имам друг избор, зад тази врата са документите ми – лична карта, кредитна карта, шофьорска книжка, карта от библиотеката – все неща, без които човек не може да докаже, кой е. Кокалчетата на ръката ми удрят върху вратата от шперплат, после още веднъж: „чук-чук“ – и пак. Вратата се отваря бавно, в коридора нахлува струя светлина и пред нас застава невисока човешка фигура, навлечена с кафяв пуловер и нахлузила също толкова кафяв панталон.
– Кажете! – подканя фигурата.
– Вие ли сте Спиридон Спиридонов? – кимвам, показвайки телеграмата.
– Влезте!
Онова, което виждам, е трудно да се опише. Не си го бях помислял. Надничаме със съседа през вратата в стаята, гледаме и не смеем да проговорим. На масата от масивно дърво, към която Спиридон Спиридонов се протегна да вземе документите ми, имаше подредени множество други лични карти, шофьорски книжки… Вляво върху по-малка масичка, която изпълняваше ролята на нощно шкафче, също имаше документи, върху сгъваемия диван, покрит с кафява кувертюра – също: множество личности, в плен на този човек, надвесил се над масата и държащ в ръката си – мен. Вече пристъпва и тогава срещам погледа му: „Хората, те имат правото, кой им го е дал?“ – пита се, пита ме, гледайки ме право в очите със сините си очи и чувствам как погледът ми се вкочанява от синьотата им.
– Ето, сладкиш да се почерпите, заради труда, заради телеграмата…
Знам, че ситуацията е неловка, сред всички тези други лични карти наоколо. „Всички могат да влязат вкупом през вратата“, говорят очите, „да вземат онова, което си мислят, че е тяхно. Аз ги чакам, всеки може да дойде.“ Сините очи говорят така, сякаш са мълчали много дълго, сякаш имат да ми кажат много неща, всичко, и ме гледа през тях не животът, а нещо друго, не и смъртта, а човекът, загубил съдбата си, историята си, себе си, човекът, който отчаяно иска да си ги върне, дори за една минута, дори с цената на кражба. „И ти си като мен“, казва синият поглед, „защото и ти стоиш отстрани и сбираш отломъци от чужди истории, а не живееш своята. Можеш да разказваш за сладкото на съдедката си, за арахнофобията ѝ, можеш да измисляш още ненаправеното движение, можеш защо да не можеш, нали ти си ти си Крадеца.“
– Вземете, повтарям, за да изляза от ситуацията, твърде неловка наистина. Знам, от гледната точка на съседа ми се виждат двама, застанали един срещу друг – гледат се, без да продумат. Човекът поема сладкиша, неловко, неочакващо, иска да изрече нещо, но само стои до голямата дървена маса.
Благодаря още веднъж и излизам.
Яница Радева в „Кръстопът“.
Яница Радева в DICTUM.