докато чаках забравях
за какво всъщност съм тук
може би да изучавам мраморните плочи
с напукани жилки от настъпване
или почукването на дамските токчета
понякога равномерно и елегантно
понякога неуверено от риска за падане
но все пак чаках
папките сменяха ръцете
очите – наклона на виждане или недовиждане
мъжките профили намаляваха
а фотьойлът изправяше гърба ми
докато чаках си мислех
за тайната врата през която
има твърде много изплъзване
а защо да не съм и аз
макар че не обичам пързалките
и изтърканите от употреба обувки
които винаги стават за дълго ходене
но все пак чаках
белият вятър отвън да довее
и разграфи белия лист на зимата
но ми ставаше все по-пролетно на ръцете
и все по-тихо от временното несъответствие
на една мисия която ми бе неприсъща
понякога чакането си заслужава
