***
Осемдесетте години, така наречената мека диктатура, бяха най-щастливият период в живота ми. И не само в моя живот: в мъничкото жилище в Буда вечер след вечер се събираха по две дузини хора. Писатели, артисти, студенти, политици. Всяка вечер ние спасявахме света. Всичко това приличаше малко на дългата пролет, предшествала революцията.
Сега след време, разбира се, виждам, че надеждата се е крепяла пак само на недоразумения. За мен промените означаваха, че онази минимална свобода, без която не можех да си представя живота, е осъществима и в условията на социализма.
Другарите ми обаче искаха само да преобърнат света. Да заменят целия омразен изток за някакъв въображаем див запад. Напразно им говорех за вълчите закони на свободния пазар. Напразно им казвах, че от неподготвена страна като нашата на запад би излязло най-много петоразрядна колонийка. И че господ да им е на помощ, не бива да избързват!
Криво разбираха всяко мое изречение и всяка моя постъпка. През 1988-а преподавах в Колегиума „Йотвьош“. За курса ми посмяха да се запишат петима души, но говорех пред повече от петдесет студенти. А една вечер възпитаниците ме известиха, че да изнесе лекция е поканен американският посланик. Палмър – ако добре помня, така се казваше този държавен служител – пристигна с точност до минутата. Беше гореща вечер, в аудиторията се бяха стълпили няколкостотин души. Аз не седнах на подиума, наблюдавах развоя на събитията от задните редове.
Когато обаче господин Палмър взе да обяснява какви задушевни добросъседски отношения са изградили Съединените щати с околните страни, не можех повече да се въздържам.
– Като например с Мексико! – креснах. – След като анексирахте половината страна и издигнахте стената!
Щях да продължа, но съпругата ми тихомълком напусна залата.
Мислех, че студентите ще ми се сърдят. Но не: за тях тази демонстрация имаше силата на пример. Чудото на свободата: един най-обикновен американец – това бях аз – порицава посланика!
Тези времена ме подсещат за един френски филм. Фернандел, комикът, попада в шестнадесети век. В ръка държи малкия „Ларус“, съкровищницата на знанието. Само го разгръща, и вече знае всичко, което ще се случи на съвременниците му. Някак така бях и аз: стъпка по стъпка и в родината отново преживявах нещата, които веднъж вече бях изстрадал на тропиците. Ликвидирането на промишлеността и селското стопанство, гибелта на социалните закони, масовото обедняване, до които доведе всичко това.
То се знае, и тук трябваше да се радваме на промени. И тук трезвомислещите гласове бяха надвикани от сектанти и политици.
Беше огромно разочарование, от което се поболях. Наложи се да се завърнем във Флорида, съпругата ми преподаваше в образцовото епископско училище. Сдобих се и със здравна осигуровка, която покри операциите ми. Ако може така да се каже, излекуваха ме, за което съм благодарен. Но прилепнах за този красив нов свят, както муха – за мухоловката.
И се научих да живея, бедно и самотно, в едно безсъзнателно и деспотично общество. И сега всяка година се връщам в родината, надявам се на чудо, записвам върху листа хартия – за кого, и защо? – житейския си опит.
Къщата ми е до Евърглейдс, мочурливата земя. Добре я познавам. Алвар Нунес, испанският конквистадор, е описал превъзходно Флорида и индианците, живеещи в мочурищния свят. Тогава още били горди и с чувство за собствено съзнание. Днес вече съвсем не са такива. Потомците сочат с пръст алигаторите от моторната лодка. Живеят на колонии, произвеждат серийно дрънкулките, които американците обявяват за народно изкуство.
Сред тръстиковата джунгла на застоялите води тук-там стърчат групички отровнозелени дървета. Островчета посред тресавището. Там са били селата, но моторните лодки не те отвеждат до там. Нима и днес все още ги боли да посещават миналото? Обезлюдените руини?
Очаквайте от втори септември, чрез Издателство „Ерго“, книгата на Дьорд Фердинанди „Самотна гургулица”.
Тя съдържа над дузина прози, както сам ги определя Фердинанди. Това са всъщност парчета от огледалото на неговия живот, чието начало се поставя на Орлово бърдо в Будапеща, столицата на довоенна Унгария. Ученическите му години преминават под тътена на съюзническите бомбардировки и ожесточените престрелки между съветски солдати и германски войници. Следват годините на сталинския комунистически гнет в Унгария, който впоследствие, през 1956 година, след напразния опит на демократично избрания унгарски министър-председател Имре Наги за „гласност и перестройка“, прераства в кърваво потушаване на Унгарската революция от съветските танкове. После идва емиграцията първо във Франция, където Фердинанди е черноработник, сетне в екзотичния свят на кръстеното иронично Пуерто Рико („Богато пристанище“), един от островите на Големите Антили. В залеза на живота си авторът се заселва в прозаичния свят на Флорида, откъдето свидетелства за събитията в „реформираща се“ Унгария от 90-те години и новия век.
„Самотна гургулица” се издава с подкрепата на Програма „Култура“ (2007-2013) на Европейския съюз, Националния културен фонд – Унгария, и Институт Балаши – Унгарски културен институт в София; превод от унгарски – Мартин Христов; художник Ася Колева-Стоянова; цена 12,00 лв., 210 стр.; ISBN 978-954-8689-42-7; Издателство „Ерго”
Дьорд Фердинанди (р. 1935, Будапеща) е унгарски писател, поет, критик и литератор. Член е на Съюза на френските писатели и на Международното унгарско филологическо дружество. Напуска Унгария след кървавото потушаване на революцията от 1956 г., емигрира във Франция, където в Страсбургския университет през 1959 г. придобива докторска титла по история на литературата. Преподава хуманитарни науки в Пуерториканския университет (1964−1976), по-късно сътрудничи на Радио „Свободна Европа“ (1976−1985), живее дълги години в САЩ. Публикувал е 56 книги с проза на френски, испански и унгарски език. Носител е на наградите „Атила Йожеф” (1995) и „Шандор Мараи” (1997) в Унгария, наградата „Сент Екзюпери“ във Франция, две награди на пуерториканския ПЕН клуб и др. Смятан е за един от доайените на унгарската емигрантска литература в Западна Европа и Латинска Америка.
