а.

Берлин е кралството на скръбта –
любимият метрополис на Рамеш,
кръговрати от електричество,
диви животни, приклещени зад решетките.
в шума, в който се дави утрото,
над неоновите мъгли,
над студиата за татуировки и над пейките
царува той.
Внезапно обръща главата си,
сърцето му е ограбено,
писъкът на канализациите,
отворените рани на паважа,
следват експлозии, той е ранен.
Шива се буди от лош сън –
златното му око уголемява пейзажа,
Шива е зъл бог.


б.

стоиш и гледаш водата
търпеливо като някой рибар на брега на Ишимуото
нагънал си крачолите на панталоните и си спуснал въдиците
съзерцаваш огънатите дипли на вира и знаеш, че отдолу плуват толкова много риби
едни са бодливи като храсти, сковани от зимата, други – змиевидни и жестоки,
с ужасно лепкави езици, трети са шарени и подвижно отминават (сякаш са
фойерверките на морето), а четвърти са се самозабравили – блестят като тежки тела,
отпуснати в мързеливия час на бавното утро,
водите обаче са едни и същи и ти винаги си там. пред тях, не точно на колене,
но с прискръбна нежност.
готов си да стоиш и чакаш с дни, докато не хванеш нещо,
а погуби ли те самотата, си способен изведнъж да проявиш такава жестокост,
че да потрепери водата и хълмовете зад нея, а лотосите да изкрещят…


в.

пясъкът е бял и по него за твърде кратко време
могат да се отпечатат стъпките на камилите
после вятърът със сух съсък изличава следите.

така изглеждат човешките срещи:
в пустинята кой може да разбере, че си бил
и дали въобще можеш да оставиш нещо след себе си на такова място

солено и сухо, огънато като кравай

мароко е бяло мляко, червена пустиня го е прегърнала
бадемите цъфтят, сърцата на нощните птици се пръскат

и ако пясъкът не може да удържи отпечатъка, как мраморът би могъл
та той ни заварва вече оформен, хладно е тялото му, корпусът му – непробиваем
не търпи промяна, не можеш да дълбаеш и вклиняваш,
а само да се опиташ да издраскаш инициал и пак не е сигурно дали ще ти се получи,
върху пясък не се пише, за да пребъде, а върху мрамор се пише само с насилие.

прегърнали сме културите си като брод, скали са молитвите ни,
отвъд тях нищо не трае, самите те не търпят чужди почерци
и в двата случая думите заглъхват и изчезват.

Триптихът е от дебютната книга с поезия на Сабина Кърлева – „Военната фотография“ („Жанет 45“, 2013 г.).

   Сабина Кърлева в „Кръстопът“.
   Сабина Кърлева в DICTUM.