I.

Не бъди роб на хляба
възпявай пропуканите стени и водопроводите,
които скрибуцат в хладната нощ
и панелките, и вестника, който покрива масата,
и изоставените селски къщи.
Целуни хълбоците на кравите, погали овцете, разбутай насекомите
увиснали на паяжините, толкова добре ти се удава,
целуни хълбоците на кравите,
п р е г ъ р н и   б е д н о с т т а.
Защо убиваш майка си, баща си, децата си,
твоите и чуждите, само понеже си беден ли?
Кой убива своите, само защото не може да ги изхрани,
защо те излъгаха, че е модерно да имаш
и на къс земя е достатъчно да живееш, стига да е само твоя,
затова не ипотекирай, не живей на измамно доверие
и не бъди убиец, само защото си бедняк,
прибери ги тези грозни пистолети, които се срастнаха със ръцете ти,
заплюй си образа в огледалото, ножовете трябва да се ползват само, за да режеш хляба с тях.
но не му бъди роб и никога не убивай човек заради хляба –
това е фундаментално противоречие.
недей да сваляш железата от старите фабрики,
не влизай в чуждите къщи, не изтърбушвай стените
на нито една изоставена сграда, не разрушавай гнездата на лястовиците,
не пий сол, не дишай лепило, не си режи пръста.
Ние сме твоята млада кръв, ще настъпи и нашият час,
Н е о п е т н е н и  с м е.
Ще потърсим отговорност от онези,
на които не им беше потърсена отговорност
и прошка няма да даваме даром, няма лесно да оправдаваме.
Земята ни се таи в слънчева мъгла и чака да бъде преобразена.

II.

вземи утрешните вестници, запретни пожълтелите си ръкави,
всеки се опитва да надговори другите,
а нека поне веднъж вилицата прободе сухия език на деня
и хриповете да заглъхнат, нека просто замълчат главните говорители, главорезите,
нека консервите с провизии останат неразпечатани
и нека жените, които си държат зелето на балконите
се вгледат в избелялото небе отсреща:
в тази кървава рана, в тази оцъклила се риба,
където е началото на истинския живот,
по-скоро някакво спокойствие, утешение – да не се чувстваш изплют,
да догарят спокойно тези звезди над главата ти като книжни фенери,
подмятани само от някакъв съвсем слаб вятър,
поне веднъж никой да не дръзва да ти слага диагноза шизофрения,
да не си машина за боклуци, да не си сам в себе си звяр
или подхвърлена останка в ограбена църква,
(а истински човек, пастир на дните; управител на света, не поданик)
вземи утрешните вестници, накъсай онова, което стои на хартията,
словото е глутница кучета,
нали знаеш, празното слово е псе
издави глутницата: брътвежите на времето,
избърши масата с вестниците, понеже
крясъците замъгляват ума, заглушават чувството за вина,
усилват усещането за безнаказаност

а небесата се оглеждат в локвите

и всичко лае като в тъмна нощ.

III.

увисваме по бесилките
на утрините, ухапа ни нощта в слепоочието
дълго време празнувахме,

така забравяме, устата ни изплюва белезникави
петна в паметта, пръстите късат часовете
а ковчезите на дните се затварят
я повикай онази жена, която донесе чашите,
сервитьорката на живота –
еднооката
едрогърдата
жената, чийто поглед те хваща за гърлото

която наричат мойра, горгона
вкаменява те, видиш ли я веднъж, не я забравяш никога

сервитьорката на живота

не е онова омачкано момиченце
което ти сервира и отсервира кафетата,
а нещо много по-страшно
и точно тя те доведе тук и сега ще ти седне във скута,
я кажи, разминавал ли си се със случайността
въобще ли не знаеш какво е
ръката ми бавно се плъзга
по змийската кожа на дните, животът си сменя кожите,
но нрава – никога

скитахме из тъмните ъгли
натискахме се, влажни целувки, разливахме чаши, само това си струва,
може и да няма утре, само това си струва –
да не чакаме да дойде утре



   Сабина Кърлева (1986) завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ (2005) и Философия в СУ „Св Климент Охридски“ (2012). Дипломант е в специалност Културология. В момента следва магистратура„Анализ на медиите“ в Университета „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорф. През 2012 г. печели първа награда от конкурса „Веселин Ханчев“, а през 2013 г. „Жанет 45“ издаде нейната дебютна стихосбирка – „Военната фотография“.


Сабина Кърлева в „Кръстопът“.
Сабина Кърлева в DICTUM.