Дядо ми казваше, че е недопустимо човек, който не може сам да си приготви закуска, да бъде оставен да се занимава с каквото и да било друго на планетата. Доброто начало е важно, а закуските са просто нещо и изискват минимални усилия. Точно 6 минути и тридесет и четири секунди му отнемаха, за да приготви рохко сварено яйде, две препечени филийки и няколко парчета силно цвъркаща сланина, опържена в собствена мазнина. Не съм го виждал да сяда на масата за закуска без сланина. Намираше това за израз на стил. Самият аз държа винаги да има сланина в хладилника ми, въпреки че никак не обичам. Накрая винаги я изхвърлям и купувам нова. Освен това винаги закусвам. Дори в дните, когато ми се иска нещата никога, никога, никога да не се променят. Да нямат добро начало И да нямат добър край.
Излязох за мляко и хляб. Навън беше минус 4 градуса. Взех си шапката с пискюл. Когато се върнех, щях да установя, че всъщност ми се закусва чай със сладко от дребни горски ягоди. Така се случва почти всяка сутрин. Дребните горски ягоди придават цвят на дни, в които слънцето упорито отказва да се покаже. Когато погледнех през прозореца, можех да различа няколко вида сиво, плюс не особено елегантното бельо на съседката отсреща в наситено розово. Тя е пълничка жена на средна възраст, която обожава всяка вечер, излизайки от банята, да се разхожда из цялата къща пред едва дръпнати пердета. Не харесвам розово. Предпочитам ярко червено. И ягоди. Имат аромат на пролетно утро и мокри поляни. Утешително е.
Листът беше залепен на стълб на улица „Леда” 5, точно срещу една метална кофа за боклук, омазана с черен въглен. На стълба едва се държеше табела с реклама на фризьорски салон, в който предлагаха подстригване само за 5 лева. Беше писмо ДО НАЙ-ДОБРИЯ ЧОВЕК НА СВЕТА. Съдържанието беше следното:
Здравей.
Пиша ти защото се чувствам безумно сам. Очаквах, че рано или късно ще полудея и няма да има значение, но това все не се случва. Не знам защо. Възможно ли е някак да съм изчезнал, но да не съм го разбрал?
Живея близо до парка. Излизам на разходка всеки ден в шест. Понякога седя на пейките. Правя го от 18 години.
Моля, донеси бисквити. Шоколадови.
Благодаря.
Нямаше име. Нямаше снимка. Нямаше пръстов отпечатък, нито можех да чуя крясък, който да ми подскаже, че някой спешно се нуждае да го спася. Подминах. После се върнах. Огледах внимателно листа и го откъснах. Прибрах парченцето в джоба си и добре го изпомачках, докато го набутам надълбоко. Повървях още малко. Носът ми беше опасно близо до точката на замръзване. На прибиране махнах на друга съседка и благодарих на късмета си, че носи големи торби в двете си ръце. Иначе не бих я поздравил. Не съм виждал друг да върви така, без да помръдва ръце. Стоят си плътно долепени до тялото й независимо дали бърза или не. Когато я видя без торби или пакети в ръцете, се правя че не съм я забелязал или се обръщам и свивам по друга улица. Неподвижността ме ужасява.
Бележката не беше нищо особено, но раздвижи досадата, обхванала целия свят. Помагаше да не мисля за Соня, нито за това колко ми липсва. Прекарвах толкова време в усилия да не мисля за нея, че напоследък това беше основното ми занимание. Освен това ядях сладко от ягоди и пушех по 8 цигари на ден. Критичен минимум. Цигарите правеха кратки времеви дупки в деня ми и ме караха да мисля още повече за Соня. Затова се опитвах да ги намалявам. Беше нездравословно.
Така казваше и дядо ми. Нездравословно. Той пушеше като комин и събираше фасовете. Когато бях малък, ходехме да садим картофи заедно. Винаги имаше достатъчно фасове, които да заровим с картофите. Фасовете разгонват къртиците. Тогава си представях как както са се втурнали към някой картоф, къртиците внезапно усещат цигарената миризма и пред тях се отварят времеви дупки, които ги всмукват. Точно както моите времеви дупки се пълнят неконтролируемо с мисли за Соня. Всмукват. Та, къртиците не успяват да спрат навреме, шмугват се и изчезват. Като пропадане. Не си представях къде отиваха, след като се шмугнеха в дупките, но едва ли им харесваше особено. Малко се тревожех за тях. Затова понякога питах дядо дали не смята, че хората би трябвало да бъдат по-добри към къртиците.
– Разбира се. – отвръщаше, и не пропускаше да добави. – Къртиците също трябва да бъдат по-добри с хората.
Започваше да се смее и дави от цигарения дим. Веднъж попитах дали не смята, че хората би трябвало да бъдат по-добри едни с други.
– Безусловно. – отвърна.
Дори било изключително важно да е така.
– „Безусловно” означава на всяка цена, нали?
– Означава „разбира се, че да”.
Трудно ми е да съм добър. Да съм добър с всички? Как бихте могли да искате подобно нещо от когото и да било? Не е реално. Може би би било достатъчно да си любезен. Вероятно дори къртиците биха могли да бъдат любезни. Любезността помага да прикрием онова в нас, което е обществено опасно. Любезността помага на останалите да смятат, че сме безопасни. Това ги успокоява. Затова са в състояние да заспиват вечер. Иначе биха живели в непрекъснат стрес от това какво може да им се случи. Представяте ли си свят, в който никой никога не заспива? Всички ще превърнат мазетата си в хранилища за несънувани сънища и когато се чувстват много уплашени, ще слизат там, за да си почиват.
Веднъж, докато си вървях, човекът пред мен се обърна и изрита лежащото на тротоара куче. Кучето не правеше нищо, нито се готвеше да направи. Човекът продължи да върви и продължи да изглежда съвсем безопасен. Колкото беше преди. Какво, ако този човек седеше на автобусната седалка до вас, на съседната маса в кафенето, на задния ред в киното? Как бихте го познали? Трябва ли ви?
Направих си чай. Извадих писмото върху масата и се съсредоточих върху текста. Буквите бяха изписани с черен маркер, на ръка. Старателно. Калиграфско. Окапах бележката с малко сладко. Червеното размазано върху „безумно” щеше да ми избоде очите. Опитах да го замажа, но не се получи.
Не знаех много за добротата. И не бях „най-добрият човек на света”. Определено. Това беше ок обаче, защото бях сигурен, че този който е написал бележката, не я е адресирал до някой конкретен. По-скоро му се е искало да вярва, че такъв човек съществува. И му се е приискало ако го има, да се запознае с него. Това е толкова нормално! Ако наистина има най-добър човек на света, вероятно би му станало хубаво да намери такава бележка, в която някой иска да се видят и да ядат бисквити заедно.
На погребението на дядо ми джобовете ми бяха натъпкани с надробени бисквити и сладки, които бях прибрал без да ме видят сутринта. Задигнах и няколко фаса. Дядо ми непрекъснато вършеше нещо, не заставаше на едно място, а когато почина го видях така ужасно неподвижен, че ме стресна. Прииска ми се да имам мазе, в което да сляза и малко да си почина. Не можех да преглътна нищо цял ден, така че нямах намерение да ям бисквитите веднага. Взех ги, защото знаех, че вечерта няма да успея да заспя. Щях да стоя и да чакам светът да свърши, защото знаех, че това се случва когато някой, когото обичаш, си отиде. Човек огладнява, когато чака светът да свърши и трябваше да бъда подготвен. Стоях пред дупката и не мислех за добротата, а само за всмукванията. Всички хвърлиха пръст. Аз хвърлих фасовете. Изгледаха ме гадно, но не ми пукаше. Чичо ми се съдра да реве и да ми дудне какво съм непочтително говедо. Чичо ми никога не е садил картофи.
Дълго вярвах, че съм писател. Наистина. Само един мой разказ някога е публикуван. Идеята ми хрумна, когато чичо ми започна да реве на онова погребение, сякаш целият свят се е сринал и никога няма да се построи отново. В разказа се говори за двама души, които са абсолютно подходящи един за друг. Не като сродни души, като две половинки на едно цяло или други подобни лигавщини. Между тях има нещо повече. Голямо. Неизмеримо. Не знам как се описват такива неща. Тогава също не знаех. Все едно, те непрекъснато се разминават. Винаги има нещо недоразбрано, срещат се и се отблъскват, събират се, но в крайна сметка винаги се разделят. Очевидно има нещо, което ги държи далече един от друг, но не могат да разберат какво е. Никой не може. Всичко е едно голямо мъчение, защото не могат да бъдат с никой друг, а не могат да бъдат и заедно. Та, нещата са наред по някакъв начин до момента, в който не решават да се разделят завинаги. Такова решение е трудно за спазване, но и двамата са твърдо решени и няма връщане. И толкова. Разделят се. И не се случва нищо. Не пропадат земни пластове, няма цунами, нито изригват вулкани, макар че в един истински свят това непременно би станало. В моя разказ не се случва нищо и всички са някак изненадани.
Разбира се, това е само на повърхността, понеже повечето необикновени неща винаги са на повърхността. Оказва се, че тяхното нещастие е малката капчица, която прелива от чашата и потапя целият свят в сълзи. Без обяснение. Без никаква причина, в рамките на три дни и половина абсолютно всички хора по света не могат да спрат да плачат. Никой не разбира защо, но тъгата е твърде силна за да бъде контролирана и всички просто плачат. Сълзи, когато се събуждат, когато отиват, за да си купят вестник, сълзи капещи в чая им докато закусват, сълзи на рождения ден, сълзи за обяд, сълзи когато слънцето се скрива, докато сънуват, докато пишат, докато чистят паяжините в мазетата си или пият кафе на път за работа. Въобще сълзи до втръсване. Мислех да кръстя разказа „Когато светът съвсем откачи” или нещо подобно. Накрая го оставих без заглавие.
Години след погребението с чичо говорихме и той опита да ми втълпи, че човек непрекъснато върви към смъртта си. Целенасочено. Сляпо. Това била целта. Не знаеше какво се случва, когато стигне до нея, освен очевидното. Попитах как си го представя.
– Като пропадане.
Попитах дали не му се струва, че човек всъщност върви към по-безопасно съществуване. Защото, какво по-безопасно от това да си минал през една смърт и да бъде „после”? Казах му да поеме дълбоко въздух и да се научи да бъде любезен. Беше единственото, което можех да му кажа в оня момент. Не мисля, че ме разбра. Беше уплашен.
На другия ден взех бисквити и отидох в парка. Сметнах, че когато човек се чувства „безумно сам”, това вероятно означава и че е уплашен и наистина има нужда от шоколадови бисквити. Като децата, когато останат сами в тъмното и им е нужно да се занимават с нещо, за да не мислят за страшното. Някои от тях броят овце. Седнах на една пейка и оставих бисквитите до себе си. Нямаше никого, така че отворих единия пакет и започнах да мисля за Соня, докато ронех трохи из целия си скут.
Защо си тръгна Соня? Не знам. Може би, защото не спирах да говоря за картофи, да я будя нощем за да се уверя, че всичко е наред, да сънувам, да търся, да очаквам опасности. Някои броят овце. Аз броях важни неща. Можех да преброя колко пъти някой е казал „не знам” или „съжалявам”, колко пъти е въздъхнал, колко пъти се е усмихнал. Понякога правех забележки, че са казни твърде малко „моля” и „благодаря”. „Искам” се казваше особено често, макар че понякога беше хубаво, а друг път не. Понякога не казваха разни неща, но можех да разбера, че си ги мислят. Не бях сигурен дали трябваше да броя такива случаи или не. Веднъж чух някой да казва „сладки като боровинкови нощи”. Не разбрах какво има предвид, но ми хареса и го запомних. Не съм чувал това отново. Ако го чуя непременно ще запомня, че това е за втори път. Ще запомня и ако видя, че някой си го мисли.
После нещата станаха неконтролируеми, защото ми стана ужасно трудно да понасям хората да си тръгват. Успявах да запомня хиляди „здравей”, дори такива, казани през зъби. Изтривах всяко „довиждане’. Карах всички по няколко пъти да обещават, че ще се върнат, когато напускаха масата по време на вечеря. Дори в онези случаи, когато просто отиваха да си вземат салфетка или да донесат още хляб. Когато опитвах се да се овладея с мълчание, се оказваше, че мълча почти през цялото време. Когато говорех, дори със Соня, автоматично превключвах на „вие”. Стоях на разстояние, макар че „прегръщам” беше сред любимите ми думи. Хората го казват по-рядко отколкото казват „захар”.
– Защо се държиш по този начин? – питаше тя.
– Защото ти се държиш по този начин. Трябваше ми дистанция. Съществата около мен бяха опасни. Не можех да се отърся. За да избегна, паниката станах любезен и това вече преля чашата. Станах прекалено любезен. Тя искаше да я обичам и я обичах. Искаше да ѝ го показвам и ѝ го показвах. Искаше да я разбирам. Разбирах я. Беше истинско мъчение.
Ронех бисквити. Към пейката не се приближи никой, дълго след като вече минаваше седем и тридесет. Започнах да фантазирам, че човекът с бележката е бил тук. Видял ме е, станало му е хубаво, но е решил да не се обажда. Може би беше „безумно сам”, защото не се беше научил да казва „прегръщам” толкова често, колкото казва „прах за пране”. Или колкото често казва „бисквити”, „балончета”, „контрол”, „пармезан”. Може би не трябваше да напише, че е „безумно сам”. Трябваше да свиква да казва „безумно” „сам”. Тогава ще му е по-лесно да казва например „безумно” „сладко” или „приятно” „сам”. Може би дори „безумно” „приятно”.
Възнамерявах да продължа да ходя в парка и един ден, когато той реши да се запознае с мен, да му задам куп въпроси. Липсва ли ти? Обичаш ли ягоди? Какво почувства, когато тя си тръгна? Можеш ли да стоиш на ръце? Усети ли, че нещо се случва за последен път в живота ти? Имаш ли шапка с пискюл? Имаш ли мазе? Какво е да си „безумно сам”?
Направих хиляди бележки със същия текст и ги разлепих навсякъде из града.
Някои хора броят овце. Аз броя важни неща. Всеки ден в шест минавам през някой парк и броя хората, които ядат бисквити. Много са. Наблюдавам как се усмихват, мълчат, оглеждат се, как просто седят, занесени, разочаровани, тихи, как се преодоляват и доближават някого. Слушам как говорят за времето, за новите си обувки, за фонтаните или за пътната обстановка. Споделят как пият кафето си, каква книга четат в момента или кой е любимият им цвят. Докосват. Казват „захар” по-често от ”прегръщам”. Понякога не казват нищо, но се връщат на другия ден.
Знам, че когато се прибера, ще да установя, че ми се закусва чай със сладко от дребни горски ягоди. Знам, че Соня няма да се върне. Знам. Броя „съжалявам”, но не мога да се науча да го изричам. Чакам да чуя отново как някой казва „сладки като боровинкови нощи”. Уча се да казвам ‘прегръщам”. Също и „ела”. Изтръпвам всеки път, когато видя някой да носи пакетче бисквити. Знам, че, вероятно би ти станало хубаво да намериш бележка, в която някой иска да те види и да ядете бисквити заедно.
Имаш ли мазе
Цветелина Георгиева в „Кръстопът“.
Много от публикуваните тук разкази бяха включени в книгата на Цветелина Георгиева „Да се наричаш Сахара”, издадена през декември 2013 г. от „Жанет 45“.
Цветелина Георгиева в DICTUM.
май 18th, 2014 at 23:29
[…] Светът откачи и те нямаше ДУМИ ЗА КНИГИ / ОПТИКИ […]