Стягаше го яката на ризата. Искаше му се да поразхлаби малко възела на вратовръзката си, без да го забележат, но вероятно отново щяха да му го нагласят. Вратовръзката дори не беше негова, а на вуйчо Гица. Доколкото разбра, бе истински късмет, че подхожда на костюма. Този костюм му го направиха миналата година за Великден и сякаш му беше поомалял. Особено ръкавите. Облече го само тогава, за празника, после на сватбата на леля Татяна и когато посрещаха вуйчо Гица на летището. Не обичаше да носи костюм. Трябваше да внимава да не го лекьосва и да не разваля ръба на панталона. И на всичкото отгоре, докато беше облечен в костюм, непрекъснато трябваше да се усмихва мило.

  Протегна ръка и завъртя ръчката, за да отвори прозореца. “Стой мирен”, каза мама от предната седалка до вуйчо Гица, без да се обърне. “Става течение”. Спря се изненадан: как го беше забелязала? После видя мокрите ѝ от плач очи в огледалото над предното стъкло да следят движенията му. Затвори прозореца. Горката мама. Плака цяла нощ. Повече от татко. И тъкмо когато започна да му става жал за мама, вуйчо Гица удари рязко спирачките, гумите изсвириха и той трябваше да се хване за предната седалка. “По дяволите”, каза вуйчо Гица. “Гица!”, скара се мама. “Опитай се поне сега да се овладееш…” “Ама не видя ли?”, отвърна ѝ вуйчо Гица. “Да не искаше да се натреса в него?” “Карай по-внимателно!”, рече мама. “Добре, скъпа. Другия път ще ви оставя вие да карате”, каза той и натисна клаксона. Биволът лениво се отдръпна, почти докосвайки колата. “Това е биволът на Фери”, каза той. Щеше му се да отвори прозореца и да го докосне. “Това е биволица”, поясни татко, който седеше от дясната му страна. “Виж какво виме има!” “Ти не можеш ли да кажеш нещо по-умно?”, скара се мама и този път извърна глава и той усети как татко се свива в ъгъла си. Баща му се боеше, когато мама гледаше ядосано. И той се боеше, но като че ли баща му се боеше повече. И понякога той се плашеше само като видеше колко уплашен е баща му, щом сбъркаше в нещо, а мама се цупеше и гледаше сърдито.

  Вуйчо Гица подкара колата. Наближаваха моста. До моста беше мястото, където плуваха. Вероятно те вече го чакаха. Беше минало известно време, докато мама успее да сложи на дъното на чантата черната си рокля и забрадка, така че да не се забелязват; докато облекат него и докато намерят място за дългите свещи между пакетите с ориз в багажника. Да не забрави да вземе кибрит. Постави дланите си върху меката седалка и се повдигна на пръсти, за да достигне височината на стъклото. Минаха бързо по моста, но той все пак успя да ги види: Космин, попския син, и Фери, който се готвеше да скочи от върбата. И той можеше да скача от върбата. Само той и Фери скачаха от там. Веднъж скочи и Космин, но се извъртя във въздуха, цопна като камък и се удари с корем във водата. Фери щеше да отнесе един бой от дядо си, ако сега не забележеше навреме, че биволът е излязъл на шосето. Тоест биволицата. А можеше и Космин да си го отнесе, ако попът разбере, че си играе с Фери.

  Вуйчо Гица намали и зави по рампата пред портите. “Господи, господи”, въздъхна мама, вперила поглед в двора. И той погледна натам и видя баба Гирда да слиза по стъпалата на къщата, а после и досадната Анкуца, която тичаше откъм кладенеца. Нея вуйчо Гица я беше докарал сутринта на село. Баща му слезе от колата и отвори портите. Те влязоха в двора с колата. Баща му отвори вратата на колата и той слезе. Видя, че въдицата не е до входа и че стъпалата са пометени и напръскани с вода. Изневиделица пред него застана Анкуца, разтворила широко очи, също както когато бяха малки и искаше да го изплаши с някакви истории. “Дядо умира!”, прошепна. Глупачка. Сякаш той пък не знаеше. “Къде ми е въдицата?”, изрече с леден тон. “Занесох я в плевнята”, все така с шепот отговори тя. Той я изгледа презрително и пое след баща си към къщата. Майка му обаче каза нещо на вуйчо му Гица, а той се обърна към тях: “Деца, вие отивайте да си играете. Анкуца, заведи Клаудиу и му покажи велосипеда”. “Аз не искам да си играя”, намусено отвърна той. Да нарежда на Анкуца, а не на него. Той е неин баща, не негов. “Клаудиу, хайде не се дръж безобразно”, каза мама. “Нямате работа в къщата”. “Може ли да играя така, с костюма?”, хитро запита той. Мама се поколеба за момент: “Може да играеш, но това не означава, че може да се цапаш”. Той се завъртя на пети и се отправи към плевнята. Усети, че Анкуца го следва. Глупачка. И ѝ били купили велосипед. Спря се. “Ти какво искаш?”, рече той. “Къде отиваш?” “Това си е моя работа. Теб какво те интересува?” “Не искаш ли да ти покажа велосипеда?” “Какъв велосипед?” “Моя велосипед. Татко ми го купи.” “Ти даже не можеш да караш”, каза той. “Ще се науча. Ако поискаш, ще ти го давам и на теб.” “Не искам”, каза той и влезе в плевнята. Знаеше какво ще направи сега. Решително се отправи към купчината дъски до стената на обора и само за миг, с ъгълчето на окото си, погледна колелото. Зърна го как блести, облегнато отляво на кацата със зеле. Качи се на дъските, подпря десния си крак на капака на прозореца откъм обора, захвана се за гредата над стената и, отърквайки колене о стената, скочи на тавана. Беше изцапал само панталоните и ръкавите си. Изтупа праха от варта и тържествуващо погледна към Анкуца. “Ще те издам на леля”, каза тя. “Айде де”, отговори ѝ той. “Не съм се изцапал.” Тя се обърна и отиде при велосипеда. Погали кафявата кожена седалка, после дълго звъня със звънеца на кормилото. “Няма ли да дойдеш на двора да ме учиш?” “Не”, отвърна той. Тя си поигра още малко със звънеца. “Виж, тук има и ключе.” Естествено, помисли си той. Нали затова е велосипед. Тя се обърна и се загледа към тавана. “Клаудиу, искам и аз да се кача там.” Говореше както когато искаше от татко смокини. И той ѝ донасяше. “Качи се”, каза ѝ той. “Ама не мога”, намуси се тя. Лигла. “Ами аз как можах?”, учуди се той. “Ти си момче.” Аха. “Не се ли перчеше ти, че си по-голяма от мен?” “По-висока съм от теб.” “Тогава се качи”, каза той, застана на колене в сеното, постепенно се отдалечи от ръба на тавана и запълзя като разузнавач. Някъде към средата на пътя, където сеното се издигаше като хребет почти до покрива, се спря, повдигна глава и погледна. Кокошката беше там, в своя си ъгъл. Оставаше още малко, не биваше да я притеснява. Беше сивкавата кокошка, най-кротката от всички, тя никога не се плашеше, можеше дори да я докоснеш с ръка. Обърна се по гръб, разхлаби вратовръзката си и заразглежда как се захващат краищата на циглите за хоризонталните дъски на покрива. Ще занесе яйце на дядо си. И под този претекст ще си набави и кибрит. Само да го оставят да влезе. Мама е способна да вземе яйцето и да каже, че тя го е намерила. Но няма да ѝ го покаже… Ще каже, че … Е, все ще каже нещо, за да влезе и да вземе кибрит. И да занесе яйце на дядо си, защото само той и дядо знаят къде снася Сивкавата. Откакто легна болен и не ставаше вече от леглото, дядо пращаше него да събере яйцата от тавана на плевнята. Понякога, когато мама не му разрешаваше да идва на село в продължение на няколко дни, той намираше повече яйца в полога. По едно яйце за всеки ден, в който го е нямало. Дори и след като умре дядо, той няма да каже на никого къде снася Сивкавата. Да, ама дядо няма да умре така лесно. Имаше още много хора в селото, които щяха да умрат преди него. Както каза баба Гирда, която дойде за мляко една вечер и дядо я попита: “Ей, Гирдо, събра ли си пари за погребението?”, “Но защо да събирам?”, каза баба Гирда. “Защото дойде и нашето време. Не сме ли от един и същи набор? Наш ред е”, рече дядо. “Ами, ние”, каза баба Гирда. “Има и други.” “Какви ги говориш? Кой?”, престори се дядо, че не вярва. “Ами да”, каза баба Гирда, “Аврам от края на селото и Антон са по-големи от нас с три години, а Симеон клисарят с две”. И баба Гирда изреди още няколко, всичките по-възрастни. И дядо накрая се сети за един, за Резмивеш, дядото на Фери, но баба Гирда рече, че тя не го брои, колкото и да живее, защото е циганин. Дядо отвърна, че какво като е циганин, нали е свестен човек, познавал го, откакто двамата били по време на революцията в Русия. И тогава той знаеше, че дядо отново ще разкаже, както всяка вечер, когато баба Гирда идваше за мляко, как е било в Русия, а баба Гирда пак ще се зачуди на нещата, които имало там. Баба Гирда не знаеше да чете, не беше ходила на повече от 10 километра извън селото, нито пък беше виждала влак в живота си. За броене, броеше до десет и спираше. Дядо се забавляваше много, а забавляваше и него, когато правеше, каквото правеше, и все стигаше до това, колко голяма е Русия. “Колко е голяма?”, питаше баба Гирда, вече уплашена от това, което щеше да чуе. “О, остави, че дори не мога да го изкажа!”, казваше дядо му. “Знаеш ли колко е голяма? Колкото да отидеш до селската лавка и да се върнеш, и пак да отидеш и пак да се върнеш, и все така да обикаляш, докато умреш, без да успееш да обходиш Русия докрай.” Баба Гирда слагаше ръка на уста, като слушаше за това чудо, но дядо не беше свършил. “А знаеш ли колко влака има там?” “Колко?”, прошепваше баба Гирда. Дядо потърсваше из печката главня, вземаше я, запалваше цигарата си и поглеждаше баба Гирда. “Напразно ти говоря, ти не ми вярваш”, казваше той. “Ами, вярвам ти” , отвръщаше тя, затаила дъх. “Колко?” Дядо връщаше дървото в жаравата и произнасяше силно: “Единадесет!” “Олеле, къде ги побират толкова?”, плашеше се баба Гирда, дядо вдигаше рамене, тоест и той самият не знаеше, такова беше положението, а след това започваше да се смее. Мислеше си, че баба Гирда не можеше да е чак толкова глупава, че всеки път да вярва на дядо за тези единадесет влака в Русия, още повече, че го виждаше, че се смее; може би тя не му вярваше, просто се преструваше, че му вярва, за да го види как се развеселява. Защото дядо беше красив, когато се развеселеше, и баба Гирда казваше: “Красив си, когато се смееш, Симеоне, никой друг не се смее като теб.”, а очите ѝ се овлажняваха. Тогава дядо спираше да се смее така силно, а баба Гирда ставаше, вземаше каната с млякото си и, куцук-куцук, се отправяше към къщичката си. Няма да умре така лесно дядо, напразно се бояха вуйчо Гица и мама. Те се бояха, защото, ако умреше дядо, вече нямаше да има кой да им гледа прасе. Нали вуйчо Гица дори и помията не искаше да занесе на прасетата – в деня, в който дядо легна на легло, баба Гирда им я занесе и оттогава все тя им я носеше. Клетата баба Гирда. Заради нея яде и бой, единствения път, когато яде бой от дядо си, с колана, и не можеше да сяда на дупето си почти два дни, дяволска бабка. И каква толкова пък голяма глупост беше направил?! Присмя ѝ се веднъж и той, както правеше дядо. Баба Гирда имаше къщичка в края на селото, откъм циганите, дядо му казваше, че там, където живее тя, е “музей”, тъй като си нямаше никого. През лятото той често ходеше при нея, там живееше и Фери, с когото се беше сприятелил на риболов, а тя им даваше малини от градината си, на него повече, защото казваше, че е блед, а на Фери по-малко, защото той нямаше как да бъде блед. Обаче Фери си вземаше сам, когато бабата отиваше до селото, но не взимаше по много. През зимата не ходеше често там, дори и за да коледува, защото бабата не си украсяваше елха като всички хора, а счупваше само по някоя клонка от слива и слагаше памук и станиол по нея, за да усети и тя, че е празник. На една Коледа дядо беше занесъл и на нея голяма елха, че само Бог знаеше дали ще свари тя друга Коледа. А вечерта ги облече хубаво и него, и Анкуца, изчакаха Космин, а дядо му им каза да отидат и да започнат коледуването от баба Гирда, да ѝ изпеят хубавко: “О, каква чудна вест”, и после да се върнат вкъщи. По пътя срещнаха Фери с четата му от циганчета, когато разбра къде са се запътили, той остави четата и каза, че тръгва с тях. А по пътя им разказа, че сутринта е видял баба Гирда в хоремага да си купува около шест бонбона за елхата и се замислил какво ще прави бабата само с шест бонбона, при такава голяма елха. Но следобеда я издебнал на прозореца и видял как изважда от една кутия цветни станиолови опаковки, които напълнила с мамалига и ги увивала, докато заприличат на истинските, после ги вързала горе на дървото. Фери добави, че цялата горна половина на дървото е украсена с бонбони от мамалига и само долу, където достигат с ръка, са бонбоните от хоремага. Те се разсмяха и нямаха търпение да стигнат. А когато пристигнаха, изпяха силно: “О, каква чудна вест”, баба Гирда излезе весела и ги покани да влязат, сложи ги да седнат на столове, даде им ябълки, орехи и три парчета халва, тъй като не беше очаквала да дойде и Фери. Попита ги коя друга коледна песен знаят, те отговориха, че не знаят друга и тогава тя започна да пее една песен с пастири, а те все гледаха към бонбоните да видят кои са с мамалига. Веднага ги забелязаха, защото краищата им не бяха така прави, и когато бабата приключи с песента, той, тъй като бе по-смел, поиска един бонбон от дървото. “Ама разбира се, господин Клаудиу!”, скочи бабата и понечи да му даде един от долните клони. “Лельо Гирда, каза той, дай ми онзи ей там” – и посочи един по-нагоре. “Оставете го, млади господине, този е по-хубав”, каза бабата и ловко скъса бонбона, разопакова го – и се оказа истински, захарен. Но той не пожела да го вземе, а все сочеше другия, Космин едва се сдържаше да не се разсмее, а бабата отговори, че не може да стигне до там, но той се покатери на стола, взе бонбона и махна станиола. Когато видяха мамалигата, и четиримата започнаха да се смеят, Космин най-силно, ала се изплашиха, че бабата се насълзи(, брадичката ѝ трепереше, но не каза нищо. Тръгнаха и той изхвърли онзи бонбон в канавката. Вкъщи глупавата Анкуца разказа на дядо и той изведнъж се зачерви, хвана го за ръка, отведе го в плевнята и започна да го налага с колана. “Но какво съм сторил?!”, извика той. “Ще се присмиваш ти на Гирда, а, сополанко?” – изкрещя дядо – “На нея, бе!” “Ама не ѝ ли се присмиваш и ти?”, въздъхна той. “С Русия не ѝ ли се присмиваш?” Дядо спря да го удря, изсекна се настрани и намуши колана в панталоните си. Остави го там, в плевнята, да плаче, и отиде в къщата. Анкуца не си изпати. Сякаш тя не се беше смяла…

  Изведнъж зад гърба му Сивкавата започна да кудкудяка. Той стана и премина зад хребета от сено. “Пи, пи, пи”, викаше галено, както правеше и баба Гирда, когато подканяше кокошките на зрънцата, но Сивкавата се отдръпна, плесна с крила, чу се как прелита долу в плевнята и закудкудяка като луда из двора. Голямата работа, снесла едно яйце! Ами я виж, те били три. Означава, че от три дни не е бил на село. Едното яйце беше топло, другите две – по-студени. Взе ги внимателно, изкачи обратно хребета от сено и се спусна до ръба на покрива, който гледаше към двора, там, където на мястото на една счупена керемида беше поставено парче стъкло. Наведе се и погледна. В двора нямаше никой друг, освен Анкуца, която разхождаше велосипеда напред-назад, без да се осмели да стъпи на педалите. Усмихна се. “Само да не си жена”, припомни си как каза мама, когато веднъж, подпряна на коляно, трябваше да събира от паркета туршията от буркан, който баща му бе счупил. Баща му не беше отвърнал нищо, но когато мама се мушна под дивана, за да стигне една краставица, той му смигна, в смисъл на – “остави ги да си говорят, ние, мъжете, имаме друга работа, не бива да се врем под дивана за някакви краставици” . Жените имаха по-дребни задължения, бяха по-безпомощни, като Анкуца, която не можеше да се качи на велосипеда, без някой да ѝ помага. На нея никога не би могло да ѝ хрумне, колкото и да се прави на умна, идеята за златото, макар че и тя беше там, когато дядо им разказа за мината, в която работил, когато по време на Първата световна война попаднал в руски плен, и след това за тукашната мина, в която бе работил след завръщането си. “Златото е нещо живо”, каза тогава дядо му, трябва само да го събудиш, да го извадиш от камъка или от водата, където се е скрило.” Той попита как става това, а дядо им каза, че когато турците и татарите искали да вземат златото, с което били покрити стените на манастирите, те ги подпалвали и златото започвало да се движи, стичало се по стените, а езичниците го събирали, мятали се на конете и дим да ги няма с него в степта, при невестите и дечурлигата си. „Защото всяко живо нещо се движи, пази се от пътя на огъня, защото го боли.” Като им разказваше това, дядо взе едно цвете от масата, една гергина, тъй като беше неделна сутрин и тогава той носеше цветя в църквата, запали клечка кибрит и я приближи до венчелистчетата. Няколко венчелистчета веднага почерняха и се свиха, а той почувства как цветето го заболя от огъня, но не каза на дядо да загаси клечката, сякаш едновременно с това му беше харесало да гледа как венчелистчетата се дърпат от пламъка, но няма накъде да избягат. “А в нашата река няма ли злато?”, попита той, като си спомни, че в един филм беше видял някакви хора да търсят златна жилка в речните камъни. “Охо!”, извика дядо му. “Как да няма, та нали тази вода идва точно от мината! Но ние не знаем как да го вадим.”

  Сложи едно яйце в левия джоб на сакото си, а другите две в десния и прекрачи ръба на тавана. Спусна се бавно по стената, като се държеше за една крайна греда, докато намери с пръстите на краката си капака на прозореца откъм обора, тогава се пусна и скочи от капака върху купчината дъски, а оттам долу, в плевнята. Опипа яйцата, бяха останали непокътнати.

  “Клаудиу, хайде ела да ме подържиш малко”, каза Анкуца, когато го видя да излиза на двора. Той мина покрай нея, без да ѝ обърне внимание, като заглеждаше само с крайчеца на окото си велосипеда. “Спутник”. Хубав велосипед. Но ако не знаеш да караш… Изкачи стъпалата и влезе бавно в кухнята. Миришеше на кисело зеле от кацата, която баща му и вуйчо Гица бяха донесли тук от мазето, тъй като дядо му не можеше да слиза там в последно време. Дядо обичаше зелева чорба. Молеше него или баба Гирда да му донасят в голямата кана, а ако останеше сам, ставаше от леглото, обуваше плъстените терлици, донесени му от вуйчо Гица от Либия, и след известно време отиваше до кацата.

  Искаше да влезе от кухнята в стаята към градината, но вратата се отвори и се появи мама. “Какво искаш?” “Да занеса яйцата на дядо.” “Къде ги намери?” “Зад плевнята, до боклука”, излъга той. “Виж как си се изцапал”, каза мама и изтупа рамото му, а после стегна възела на вратовръзката. “Ти не можеш ли да стоиш мирен като другите деца? Навирал си се в тези боклуци …” Кои деца?, прииска му се да попита, но осъзна, че ако се държи безобразно, няма да му разрешат да влезе в стаята. “Искам да дам яйцата на дядо.” “Клаудиу, сега не може. Дядо ти спи.” “Не спи”, каза той. Дядо никога не спеше на обяд. “Клаудиу, моля те, не се дръж безобразно! Няма какво да търсиш вътре. Дядо ти не се чувстваше добре и сега спи.” Той съжали, защото се намираше само на няколко крачки от стелажа с кибритените кутии. “Ама аз ще постоя само минутка, ще го погледам и след това тръгвам.” “Като ти казвам, че не може, защо не искаш да ме разбереш?”, каза мама по-меко. “Остави яйцата тук и ще му ги дадеш по-късно.” Той стоеше с наведена глава и забеляза една муха да се върти в кръг като пумпал. Вероятно беше яла от чинията с мухозол на масата. “Тогава отивам на реката. Няма да се къпя. Ще си поиграя с Космин, видях го на моста.” “Защо не играете тук?”, каза мама. “Тук не можете ли да си играете?” “Ами нали дядо спи…”, подхвърли той. Мама замълча за момент. “Добре, но ако чуя, че си влизал в реката или си играл с оня циганин … Не знам какво ще те направя. Колко ще стоиш?” “Малко”, отвърна той, изумен, че мамаго пуска да играе облечен в костюма. “Колко?” “Един час.” Извади яйцата от джоба си и ги сложи на масата до мухозола. “След един час да си тук”, каза мама. “Да”, отвърна той и излезе.

  Позволи му да отиде на реката с костюма. Друг път едва го пускаше по анцуг, значи вътре се случва нещо. Може би дядо наистина умираше. Може би когато умират възрастни хора, децата не бива да гледат. Замисли се дали е виждал някого да умира. Беше виждал по телевизията, но там хората умираха, падайки по гръб, застреляни, или по лице, наръгани, крещяха, пищяха, гърчеха се, абе грозна работа. Не беше виждал никога човек да умира спокоен. Може би никой не умираше спокоен, може би и дядо си мислеше кой ли ще копае царевицата му в градината, кой ще бере гроздето и доматите, кой ще се грижи за кравата и прасето. Защото на вуйчо Гица не можеш да разчиташ. Татко не може да копае, а мама вече не беше селянка. Когато бяха по-малки и Анкуца още не го беше надминала на височина, колкото пъти дядо отидеше до стопанството или на полето и те останеха сами у дома, той си играеше “на смърт”. Анкуца се боеше от смъртта, не от своята смърт, а от неговата, тъй като тя не знаеше да умира. Само той знаеше как: падаше на една страна върху леглото, отваряше уста и прошепваше: “Анкуца, умирам, умирам”. В началото тя се смееше невярващо, но после, когато той започваше да диша гърлено като баба Гирда, уплахата я обземаше и тя казваше: “Хайде, Клаудиу, недей да умираш”. Тогава той започваше да диша все по-тежко, а очите на Анкуца се изпълваха със сълзи, тя също се качваше на леглото и го разтърсваше, а той усещаше коленете ѝ да притискат ребрата му. “Хайде, Клаудиу, моля те, недей да умираш, ще те издам на дядо”, и през миглите си той виждаше, че тя наистина плаче, извърташе се леко и простенваше: “Дай ми една лея”. Анкуца скачаше от леглото, изваждаше ключа, който носеше на врата си, и изтичваше до чекмеджето на кухненската маса, където я чуваше как отключва и изважда касичката си. Идваше с леята и му я даваше, а той отваряше очи и слизаше от леглото, поставил ръце на хълбоците си като старец. Слагаше леята в своята касичка и пресмяташе наум колко пъти трябваше да умре, за да може да си купи въдица за спининг. Само че веднъж Анкуца го издаде на дядо им, а той я подучи да го гъделичка, ако Клаудиу пак я плаши със смъртта. Накрая си купи живарник, тъй като успя да умре едва 17 пъти; плюс 11-те леи, които имаше събрани в своята касичка.

  В двора Анкуца беше успяла да прехвърли единия си крак над предпазителя на веригата и опитваше да завърти педала със стъпало. Той се приближи до велосипеда. “За два дни ще се науча”, каза тя. Той незаинтересовано повдигна рамене. “Хайде, подръж ме”, предаде се тя. “Ще те подържа, ако ми донесеш кибрит от къщата.” “Кибрит ли? Че защо не си вземеш от колата?”, попита тя. Глупак. Ами да, вуйчо Гица пушеше и имаше много кибритени кутии в колата си, той се качи на седалката и отвори жабката. Взе една кутия и изхвърча към портата. “Клаудиу!”, внезапно се усети Анкуца и изпищя. „Ще те издам на леля, че пушиш!” При нейния писък той спря светкавично. Пищеше по изключителен начин, също като мама. Обърна се и тихо скръцна със зъби, за да не се чуе в къщата: “Не пуша, глупачка такава!” “Да бе, да, знам аз, че пушиш!”, отвърна тя с онзи глас, заради който ѝ даваха да рецитира стихотворенията за героите на училищните празници. “Пушиш с Фери!” “Не пуша”, почти простена той, вперил поглед във входната врата. “Тогава защо взе кибрита?” Заради този глас я бяха записали и в градския детски хор, всички там бяха флегми, които, вместо да играят следобед, ходеха на репетиции. Тя изпълняваше солово на микрофон “Сънливи птички”[1]. Но ако те я чуеха, нито една не би останала в гнездото. “Искаме да запалим склада за сено”, излъга набързо той. Анкуца опули очи: “Сеното на стопанството?” “Да”, каза той, вперил поглед в нея. “Ще го запалим.” “Идвам и аз”, прошепна тя. “Не мога да те взема, защото ще ни изкажеш.” “Ако ме вземеш, няма да ви изкажа. Ще ти дам и велосипеда да го караш ти.” Той се поколеба за миг и после каза: “Донеси го тук”. Анкуца объркано пое към портата, като с мъка буташе кормилото на велосипеда. Той го взе и излезе на шосето. Качи се на седалката и започна да върти педалите, така че Анкуца да може да тича до задното колело. “Клаудиу”, задъхано попита тя, след като минаха покрай стопанството, „защо искате да запалите сеното?” Не ѝ отговори. Гледаше напред към моста. Наистина ли вярваше тази глупачка, че той и Фери искат да запалят сеното? Тя вярваше и на баща си, когато ѝ разказваше как е ловил лъвове в Африка. Как лъжеше този вуйчо Гица… Стоя две години в Либия, ама както си послъгваше, можеше и у дома да си стои. “Клаудиу, можеш и да си пушиш, да знаеш, че няма да те изкажа. Карай по-бавно.” “Аз не пуша”, каза, поглеждайки през рамо, Фери пуши. “Ами Космин не пуши ли?” “Не”, отвърна той. Тя беше в състояние да го изклюкари на леля попадия. Майчице, как щеше да си го отнесе дебеланкото! Ще го бие с онова, с кандилото. “Само Фери пуши”, добави. Него можеше и да го изклюкари, у тях всички пушеха. Фери изяждаше боя, когато не намереше достатъчно фасове за дядо си.

  Намали. Отпред се виждаше мостът, бял под лъчите на обедното слънце, а отвъд моста, на другия бряг, откъм хълма, се простираха правите и високи купчини сено на стопанството. Ще стане огън. А от онази червена и ръждясваща помпичка в противопожарната станция не можеш да изгасиш нито една купа сено. Веднъж, когато правеха учение, впрегнаха Трули, коня на пазача, който има букаи на копитата, за нея, а пък той, горкичкият, не можа да я помръдне, нали е желязна. Опазил ни Господ от някоя искра. “Дал Бог добро!”, силно каза Анкуца. Той погледна надясно и видя на чердака пред дома ѝ една баба, която избърбори нещо и поклати глава в знак на уважение. Когато дойдеше на село, Анкуца вече не поздравяваше с “добър ден”, а се обръщаше към селяните с “Дал Бог добро”, а те ѝ отговаряха: “Амин. Сполай ти.” Тя искаше да се разбере, че вече не е дете, правеше се на умница, на госпожица, да се възхитят селяните: “колко е послушна дъщерята на господин Гица”. Споменаваше Бог, но в църквата се отегчаваше също като него. Едва дочакваше бащата на Космин да свърши проповедта си и изхвърчаше навън. Той не поздравяваше много-много, забравяше. А пък си беше трудно да бъдеш непрекъснато нащрек, да следиш от пътя, в дворовете, кога ще се появи някой селянин, за да пожелаеш да му дава Бог добро. Селяните рядко вървяха по пътя, те си имаха свои пътеки.

  Минаха покрай последната къща и след около стотина метра той слезе от колелото. От шосето, отвеждащо към моста, се виждаха телата на Фери и Космин, изтегнати на слънце, долу на каменния бряг, а в реката, насред водата, стоеше биволът. Тоест биволицата. Изсвири и двамата повдигнаха глави. Изчака, докато забеляза, че те гледат повече велосипеда, и после започна да слиза внимателно по пътеката към водата сред камъни и стръкове овчарка, като стискаше здраво кормилото и опитваше с пета местата, където опираше с крак. “Клаудиу, а аз какво да правя?”, извика Анкуца и ехото поде думите ѝ под моста. “Как какво да правиш? Ела и ти!” отговори ѝ той. “Ама не мога! Прекалено дълбоко е!” “Прекалено е стръмно”, поправи я той. “Прекалено стръмно е”, угоднически повтори тя. “Ела да ме вземеш, чуваш ли?” “Еее”, измънка той. Беше стигнал до долу и остави велосипеда да падне върху един храст. Космин и Фери се бяха приближили. “Клаудиу!”, извика Анкуца отгоре. “Ела де, ти можеш!”, ядоса се той. “Дръж се за стръковете овчарка”. Само това му липсваше сега, да я води за ръка надолу, да има на какво да се смее дебеланкото. Въпреки че, ако с тях имаше и момиче, би могло да бъде по-интересно. Нали в книгата на Жул Верн от списъка за лятото имаше момичета. Имаше кой да сготви, кого да пазиш от разбойници. Фери обаче не знаеше какво е това – списък с книги за лятото – и той също би се смял. А пък и Анкуца никак не приличаше на момичетата от книгите на Жул Верн, това – едно на ръка, и второ, пищеше и хленчеше. По-добре би било и Космин да имаше братовчедка. “На кого е?”, попита Космин, като посочи велосипеда. “Неин.” “Нея пък защо си я довел?”, каза Фери. “Не успях да се отърва, видя ме, когато взех кибрита. Ако не беше дошла, щеше да ме изклюкари.” Погледнаха към Анкуца. Беше започнала да слиза по дупе, с протегнати напред крака, като се държеше за стръковете овчарка. Панделката ѝ беше паднала на врата, а над тричетвъртите ѝ чорапи се виждаха голите ѝ колене. Фери се изплю настрани през зъби. Той плюеше най-далече. А имаше и разстояние между горните зъби. “Тя мисли, че ще палим сеното”, каза той. “И какво, ще го палим ли?”, попита Космин. “Ти луд ли си? Как така ще го палим? Затова ли съм дошъл?”, промърмори той. “Ти си глупак, бе!”, каза Фери на Космин. “Отиди да събереш дърва!” “Защо да събирам само аз? Да събираме всички”, каза Космин. “Аз донесох казана, а той кибрита”, каза Фери. “А ти какво си направил?” “И аз ще се гмуркам”, нацупи се Космин. “Ще се гмуркаш, друг път”, каза Фери. “Знаеш, че не можеш. Отивай за дърва.” Космин се обърна и затърси съчки. “Клаудиу, дай ми кибрита и тая я изпрати вкъщи”, каза Фери тихо. “Ще ме издаде на мама, знаеш как е”, отговори той. “Не мога да се гмуркам пред нея”, каза Фери. “Защо?”, попита той, но веднага разбра. Започна да рови из джобовете си. “Виж, хвани ги с това”, и му подаде заедно с кибрита и една безопасна игла. Фери я взе, без да каже нищо повече, и отиде зад храстите. Беше с две години по-голям от него и Космин, но нямаше купен бански. Носеше черни шорти, които малко му падаха, когато излизаше от водата. Добре, че той си обу банския под костюма. Мама не беше забелязала.

  Анкуца беше спряла по средата на пътя, седнала по дупе. С лявата си ръка се държеше за стрък кощрява, а с дясната береше някакви жълти цветя. Беше забравила колко стръмна е пътеката. Зубрачка. Ще сложи цветята в хербарий и след известно време ще ги покаже на учителката си по ботаника, за да получи награда. Имаше цветя и от Африка. “Клаудиу, знаеш ли как се казват?”, извика тя и размаха букета. “Внимавай да не паднеш с главата надолу!”, отвърна той.

  От храстите се появи Фери, който теглеше един пън. Между устните си имаше запалена цигара. Заради дима беше примижал с едното си око. Така най-много приличаше на дядо си – Резмивеш, чието око беше затворено, но напълно, от революцията в Русия. Фери хвърли пъна на пясъка и извади цигарата от устата си. “Няма ли да се съблечеш?”, запита. Той се огледа наоколо, за да намери къде да сложи костюма си. “Сложи го тук, върху клоните”, каза Фери. “Ама какво се е случило, че си дошъл така?” “Мисля, че дядо умира”, каза той. “За погребението е.” Фери кимна с глава в знак, че разбира. “Беше стар”, каза. Той започна да се съблича. Първо измъкна вратовръзката си през глава, за да не развали възела, после сакото. “Твоят е здрав, нали?” “Кой?”, каза Фери. “Дядо ти.” Фери изсумтя: “Нищо му няма.” Сложи панталоните си върху сакото, сгънати по ръба. Клоните на храста леко се наклониха. “Още ли те бие?” “Още, кучетата го яли”, каза Фери. “Абе, остави, добави Фери, че то не се знае още колко ще изкара.” “Видях, рече Фери, че вече не може да бяга като мен. Ама вечер ме хваща вкъщи.” Той седна, събу чорапите си и ги мушна под храста. “Ако можеше да ме види мама, сега щях да изям боя.” “И моята майка ме бие, горката”, каза Фери, ама повече така, за да не бие едноокият. От нея въобще и не бягам. Няма ли да си дръпнеш?” Той посочи към Анкуца. “Отиди малко по-нататък, няма да те види”, каза Фери. “Мама ме усети по миризмата.” Фери дръпна още веднъж, после хвърли цигарата и я покри с пясък. “Ей, Клаудиу, тихо каза, тя накрая ще разбере какво правим и ще ни издаде”. “Няма да разбере – отвърна той. – Тя е глупава. Ще ѝ кажа, че правим химически реакции.” “Какви са тези неща?”, попита Фери. “Едни неща от училище. Когато вариш нещо, соли или бикарбонат.” Фери не изглеждаше много убеден: “Ами ако погледне в казана?” “Когато започне да излиза, ще изпратим Космин да ѝ държи колелото на пътя.” “По-добре да ѝ кажем, че …”, поде Фери, но млъкна, защото Анкуца приближаваше към него, с цветята в ръка. “Виж, Клаудиу, жълта иглика”, каза тя. Правеше се, че не забелязва Фери. Малко се боеше от него, мама все им разказваше приказки за цигани, които крадат деца, но най-вече на него, за да не си играе с внука на едноокия. Или пък очакваше той първи да я поздрави, защото е госпожица. Хе, има да чака да я поздрави Фери … Стоеше пред тях и въртеше букетчето в ръцете си. “Сложи го във вода, ако искаш да не изсъхне”, каза той. Тя отиде до брега на реката и той я проследи как се навежда и закрепя китката цветя между два камъка. Чорапите и дупето ѝ бяха станали зелени. Така ѝ се пада, щом не си стои вкъщи. “Защо сте се съблекли?”, запита тя. “През водата ли ще минавате?” “Къде да ходим?”, каза той. “Как къде? На сеното!” “Ами няма да ходим”, отговори ѝ той. “Няма ли?”, изправи се тя разочарована. “Защо?” “Ами защото!” “Вие сте страхливци”, рече и се наведе отново към цветята. Идваше му да я блъсне във водата. Както стоеше така на пръсти и с гръб към него, само да я докосне, и ще цопне с главата напред. Чуваш ли, страхливци. Погледна Фери. Той се изплю през зъби. И Фери се дразнеше на момичетата. Щеше му се да ѝ каже какво искат да правят той, Фери и Космин, за да я размаже и да ѝ покаже колко ограничена е и колко голямо доверие ѝ е оказал, като я е взел на реката, но това беше тайна, строга тайна, бяха се заклели и тримата да не казват на никого, дори и да ги изтезават, направиха точно това, което той им каза, една истинска кръвна клетва, прободоха единия си пръст с карфица, първо той, после Фери и последен Космин, който се измъчи най-много и се превиваше от болка, докато върхът на карфицата успее да изкара капчица кръв от дебелия му показалец. Тук, на моста, събраха червените капки, с които подпечатаха своята клетва и после помогнаха на Космин да увие показалеца си с кърпичка, защото кръвта му не спираше да тече. Замисли се дали да не я подсети за бивола на клисаря, от който се боеше и пищеше, когато той влезеше в двора на дядо, но както си стоеше така, Анкуца подхвърли през рамо: “Фери, ти как си?” Изненадан, Фери се обърна към нея и изпъна врат. “Откакто не съм те виждала, си се издължил”, каза Анкуца и този път Фери погледна към него, в смисъл: тази шегуваше ли се, или ѝ е станало нещо? Дори той, Клаудиу, не знаеше какво да каже и инстинктивно погледна към слабото черничко тяло на Фери и към черните му шорти, захванати с безопасна игла. “На колко си години?” – добави тя, без да се помръдне, и Фери отговори така бързо, сякаш някой го беше стиснал за врата: “Петнайсет”, след това се извърна към храстите и дрезгаво завика: “Шишко! Шишко!” “Какво има?”, чу се гласът на Космин. “Айде, идвай де, че ще ни завари нощта!”

  Космин излезе иззад храстите с един наръч клонки и сухи корени от острица. Беше се изпотил, разпери ръце и задиша тежко. На бялата му гръд се бяха появили няколко драскотини. “Проклет да е оня, който пак отиде сам за дърва”, изрече и тупна върху пясъка. “Това ли са дървата?”, смотолеви Фери. “Ами какво друго да са?”, запита Космин. Фери не му отговори, а пое по брега, зад Анкуца, и хвърли поглед към малкия каменен бент, който беше направила около букета. “Кога ти купиха велосипеда?”, попита Космин. “Можеше първо да кажеш здравей”, отговори му Анкуца. Космин пренебрежително изсумтя и започна да хвърля камъни във водата под моста. “Надявам се, че няма да делим и с нея”, рече, а той отчаян му направи знак да млъкне, но беше твърде късно. Говедо. Винаги дрънка прекалено много, а когато го изповядваше баща му, ако не успееше да заплаче, си изпяваше всичко. Ако се разплачеше, беше добре, ревеше, докато отчето се уморяваше, удряше му шамар и забравяше за какво е започнал да го бие. Какъвто беше дебеличък, изтупваше го като килим. “Какво да разделите?”, попита Анкуца. “Рибата – светкавично отговори той и смигна на Космин, че да разбере, глупакът му с глупак, – искаме да ловим риба.” “Да, ама нямате въдици”, отбеляза тя. “Ще ги хващаме с ръце.” “Ами тези дърва защо ги събрахте?” Той сурово изгледа Космин, поне сега дали осъзнаваше каква глупост беше направил? Моля, какво пък да ѝ отговори на тая? За какво са събрали дървата? Тайничко показа юмрук на Космин и усети как произнася: “За диуреза.” “За какво?”, ококори очи Космин. И Анкуца учудена се извърна. “За диуреза”, силно повтори той. “Какво е това?”, попита тя. “Един опит”, отговори той и усети, че му се иска да запрати нещо в главата на дебеланкото, който го гледаше с отворена уста. “Какъв опит?” “Виждаш ли, че не четеш?, подхвърли той, а все се хвалиш, че ходиш на кръжок по химия”. Тихо мина зад гърба на дебеланкото и го ритна с пръстите на крака си. Объркан, Космин изохка. А той седна на пясъка и накрая се сети къде чу тази дума, от леля Аглая, която се оплакваше в кухнята на майка му, че ѝ е все по-тежко с тази диуреза, докато той учеше в своята стая. Тъкмо пишеше домашното по математика и си записа думата от вътрешната страна на корицата, за да я потърси в речника на вуйчо Гица и да разбере какво толкова означава, че леля Аглая така се вайка, че не може повече да го търпи. После беше забравил да я потърси, а и смени тетрадката си. Какъв късмет, че сега му дойде наум. Диуреза. Звучеше като името на малко женско кученце.

  Анкуца го изгледа, после сложи ръка над очите си и погледна към слънцето. “Клаудиу, ако се събуя и аз, нали няма да ме изкажеш?” “Няма”, отговори той. “И аз няма да те издам, че пушиш. Ако искаш, пуши си.” “Аз не пуша”, каза той. Анкуца стана и си събу сандалите и тричетвъртите чорапи. На кожата, под коленете ѝ, се бяха образували два червени кръга от ластиците. “Защо не пушиш?, попита тя, опитай поне да видиш какво е. Ау, колко е студена водата!” “Не искам. Защо ти не опиташ? Ще помоля Фери да ти даде една цигара.” “Да бе, и после да ме изкажеш на татко…” “Няма да те изкажа, честна дума”, каза той. “Ама ти ще си дръпнеш първи?” “Казах ти, че не пуша”, каза той. Със сигурност, ако той си дръпне пръв от цигарата, тя повече няма да иска, можеше да се закълне. Хитра е. Но при него тези не минаваха. Анкуца влезе по-навътре във водата, извърна глава към Космин и го погледна с присвити очи: “Ти пушиш, нали?” “Не”, бързо отговори дебеланкото. “Защо?, попита Анкуца. Ето, Фери си пуши.” “Ами защото не ми харесва!” “Защо не ти харесва?” “Ами горчи”, отвърна дебеланкото. Той започна да се смее. “Това означава, че си пушил!”, заключи тя триумфираща и излезе на пясъка. “Не съм пушил”, уплашено каза дебеланкото. Готово, беше се вързал. Каква хитруша. “Пушил си, каза Анкуца, убедена в това, и ще те изкажа на леля попадия.” “Напразно ще ме изкажеш. Татко е в манастира!”, отчаян промълви дебеланкото. Да, но ще се върне, помисли си той и продължи да се смее. Епископът го изпрати в манастира, защото една неделя след службата се съблякъл и се присъединил към селския футболен отбор, нещо, което никой друг поп не беше правил преди това. Ако станеш поп, не можеш вече да играеш футбол. Нито пък хандбал. А бащата на Космин играеше и тенис на маса и побеждаваше всички в читалището. “Ако държиш велосипеда, за да се науча, няма да те изкажа.” ‘Ще те държа”, каза дебеланкото.

  Откъм храстите се чуха стъпките на Фери, а после излезе оттам с гърба напред и влачейки голяма купчина клони, които беше завързал с колана от панталоните си. Така носеше дърва от селската гора към края на есента или зимата. Влачеше ги до кирпичената им къщичка, където живееше с майка си, дядо си и по-малките си братя и сестри, тъй като нямаше баща. Нито пък беше имал някога, при тях бащата невинаги беше известен, беше важно да имаш майка, а не баща. Фери занесе дървата до казана, отиде до панталоните си и извади ножка. Избра два дебели клона от купчината и започна да ги дялка. “За какво са тези?”, попита Космин. “За казана, отговори Фери, ти на какво мислиш да го сложиш? Хайде, захващай се и ти и направи съчки.” “Ами Клаудиу какво ще прави?” “Ще махне праха оттам”, каза Фери. “Хайде, не стой като марда, ами се захвани с дървата.” Той стана, заобиколи Фери и Космин и спря пред малкото огнище, което незнайно кои рибари или цигани катунари бяха изкопали в жълтеникавата стена на ерозиралия речен бряг. Зад ямата, на ръба на брега, част от корените на старата върба, оголени и напукани от слънцето, се извиваха като трамплин над реката. Застана на колене и бавно заизважда от обгорялата вдлъбнатина фината пепел и ронещите се угаснали главни. Почисти и голямата дупка за казана и по-малката за дима. Фери се покатери на брега и забоде двете пръчки от едната и от другата страна на огнището. В крайчеца на устата си имаше нова цигара. “Готово, каза Фери, можем да ги запалим.” “Не сега, отвърна той, първо да донесем камъните.” “Фееериии”, чу се гласът на Анкуца. Фери остана сведен и загледан в него: “Абе какво иска тая?”, прошепна. “Де да знам”, отговори той и стана. Анкуца стоеше права, с наклонена към рамото глава и гледаше гърба на Фери. “Какво искаш?”, попита той. “Фери да ми хване една риба.” “Нямаме време, не виждаш ли какво правим тук?”, отвърна. “Фери, ще ми хванеш ли риба?” Фери продължи да гледа, сякаш искаше да види как ще съумее да се справи с нея. Той вдигна рамене: “Върви да ѝ хванеш.” Фери загаси цигарата, остави я на една канара, скочи на пясъка и влезе във водата. Реката идваше изпод моста мъничка, бистра, приплъзваща се и бълбукаща по ъгловатите камъчета, а после завиваше и образуваше под брега с приведената върба бързей, където танцуваха жълти петна пяна. Тук рибарите хвърляха кукички с ручейници за скобарите и с торни червеи или попово прасе за мряната и сома, с пиявици или кокоши черва за клена, с мамалига за шарана, тук и те тримата слагаха за примамка червени торни червеи за каквото се хване и пак тук, след като се отегчаха да гледат как плувките се въртят в жълтата пяна, той и Фери скачаха в дълбоката вода и се оставяха на течението да ги отнесе до корените на върбата. Фери си проправяше път между корените към пещерата под брега, а той го държеше за глезените и когато Фери ритнеше с крака, това беше знак, че трябва да го изтегли навън, защото или е хванал нещо, или вече нямаше въздух. От известно време ходеха на ямата заедно, тъй като в началото на лятото Фери беше влязъл сам в пещерата под върбата и част от брега се стовари върху него и го приклещи до кръста вътре. Добре, че водата беше плитка, за да могат да скочат двамата с Космин и да издърпат циганчето за краката, да измъкнат оттам един Фери като че още по-морав, с издрани от камъчетата и клоните гърди и гръб. Беше глътнал малко вода, но им разказа, че като се гмуркал, повдигнал леко глава и открил, че пещерата се издига нагоре, водата на реката не я изпълвала изцяло и че като отворил очи, видял пред себе си цял пасаж от големи кленове, струпани в края на подмола, тъй като тялото му запушвало изхода и те нямало накъде да мръднат. Не могъл обаче да се протегне към тях, защото бил залепен за дъното с обездвижено наполовина от срутването тяло. Разказа им още, че в краищата на ямата, в тази бистра вода, имало много красиви, блестящи камъни, каквито никога не бил виждал на реката, такива като от мина. Когато след няколко дни реката разшири входа на ямата, Фери отново се гмурна и след много усилия успя да извади един камък да им го покаже. На пипане беше по-твърд, по-ъгловат от камънаците под моста, а имаше неравномерни, жълтеникави нишки като онези кестеновите в какаовата халва, която вуйчо Гица беше донесъл от Триполи. И тогава на него му хрумна идеята. Искаше му се още през онзи ден да се гмурне с Фери и да извадят всички камъни на брега, но се боеше, замисли се, че ако брегът се свлече напълно и Фери не успее да го изтегли за краката навън, майка му би се побъркала от скръб на погребението му, а баща му, какъвто мекушав човек беше, нямаше да знае какво да прави и щеше да започне да пие. Анкуца също щеше да плаче, щеше да се облече с тъмносинята си плисирана поличка и да си сложи черна панделка, а след като го положат в гроба, щеше да вземе албума му с картички.

  Фери не се спусна към бързея, ами пое по-нагоре по реката към камънаците и счупените бетонни колони, останали от строежа на моста. Ясно беше, че иска бързо да се отърве и да хване на Анкуца някоя кротушка, там ги имаше много. Под моста, “на бента”, както му викаха те, се беше научил и той да лови с ръка, Фери му беше показал как да започва винаги отдолу на ямата и да напредва обратно на течението, как да държи дланите си, как да затваря с крака и тяло изходите на рибата. На бента и Космин понякога се осмеляваше да мушне дебелите си пръсти под бетона. Сега Фери стоеше на колене, водата му стигаше до кръста, а той търсеше с дългите си, тънки ръце около средната опорна колона на моста. Изведнъж извика. “Какво има?”, изправи се той. “Голяма е!” “Да дойда ли и аз?” “Хайде!, извика Фери. Хайде и ти, шишко!” Той се стрелна към водата и мина покрай Космин, който се надигаше с неудоволствие; на дебеланкото не му харесваше да лови с ръце, боеше се от змии и плъхове. Водата беше студена, кожата му настръхна. “Застани там, тихо каза Фери, сякаш не искаше да изплаши рибата, и давай към мен.” “Голяма ли беше?, прошепна и той, заставайки на колене. “Голяма, отговори Фери, не успях да я хвана. Не знам къде, по дяволите, се дяна, но не успя да мине от мен.” Той протегна ръцете си във вдлъбнатината на бетона и плъзна длани по дъното. Водата проникна в банския му и го загъделичка. Беше опрял чело на колоната на моста, покрита с влажен мъх. “Е?”, запита Фери. “Нищо, отвърна той. Не стигам докрай.” “Мушни си краката, за да я изпратиш към мен.” Той се извъртя, обърна се по гръб, хвана се за някакъв храст, който сякаш растеше направо върху бетона, и мушна краката си вътре. Потопи се до кръста и докосна с върха на пръстите си мястото, където проядената, изронена колона на моста се впиваше в брега зад гърба им. Космин дойде зъзнещ. “Хванахте ли я?” “Шишко, легни между нас и не мърдай.” “А, не влизам във водата, студена е.”, каза Космин. “Хайде бе, няма да умреш, ако застанеш така, няма къде да мърда”, каза Фери. “Ама какво е?” “Клен, голям клен. Хайде бе, Космине, застани така, че да я хванем”, каза Фери. Целият беше под водата, само главата му се подаваше на повърхността. Имаше пяна по носа, по ушите и по кичурите на врата си. Космин, вцепенен, бавно започна да навлиза по течението, но тогава Фери извика: “Я чакай!”. Залепи се още повече за колоната на моста, изпищя и извади лявата си ръка. В стиснатия му юмрук шаваше опашката на кротушка. “Хвърли я на брега и застани с краката към мен”, каза Фери. Космин взе кротушката от юмрука му, обърна се и я хвърли на брега до Анкуца “Олеле, колко е красива!, изписка тя. Кой я хвана?” “Циганинът!”, отговори Космин. “Ами вие нищо ли няма да уловите?” “Космине, хайде влизай веднага!”, рече Фери. Дебеланкото първо застана на едното си коляно, съскайки недоволно през зъби, а после се строполи на една страна. Челюстите му трепереха. Като го видя, той започна да се смее. Както протягаше шията си с всичка сила, за да задържи главата си над водата, Космин приличаше на биволицата на Фери, когато се къпеше в бързея. “Стой така, не се мърдай – каза Фери. Затворихме го, няма откъде да излезе.” “Влиза ми вода в ушите”, тежко въздъхна шишкото. “Няма ти нищо, ще се изкъпеш и ти, каза Фери. Клаудиу, внимавай, тръгвам към теб. Ритни, за да раздвижиш водата.” “Губим си времето, отвърна той, отдавна е излязла оттук.” В този момент обаче потрепери, беше усетил по дължината на глезена си кратко докосване, като опарване. “Тук е! Усетих я! Голяма е!”, прошепна той и заразмахва крака. “Стойте така”, изсумтя Фери, който се приближаваше към тях, коленичил във вира и разперил ръце. “Аууу!, уплашено изрева дебеланкото. При мен е! Удари ме!” “Къде?”, прошепна Фери. “Тук, по корема!”, извика Космин. “Не е, каза Фери, като опипа корема на дебеланкото. “Беше тук! Захапа ме!”, рече Космин. “Да не те е захапал за …”, започна Фери, но изведнъж извика и целият се потопи под водата. И докато него го напуши на смях, когато си представи как отчаяната голяма риба захапва дебелака за розовата му, малка паца, усети пръстите на Фери върху прасците си и веднага след това онова кратко докосване като изгаряне, този път по ходилата. Инстинктивно отдръпна крака, но се засрами от страха си и отново ги спусна към дъното на вира; това, което го пареше, беше там. Потрепери и затаи дъх. Фери подаде главата си на повърхността, очите му бяха зачервени: “Беше ми в ръцете, но го изтървах. Дойде към теб, Клаудиу.“ “При мен е, прошепна той. Хванах го. Стъпил съм върху него.” Фери ококори очи, но след това се съвзе, пое си въздух и се потопи под водата. “Голяма ли е, Клаудиу?”, прошепна дебеланкото. “Половин метър”, отговори той. Рибата трепереше и се мяташе между петите му и дъното. Доколкото разбираше, дясното му стъпало беше върху главата ѝ, а лявото – по средата на тялото ѝ. Рибата беше студена като калта. Ръцете на Фери се приплъзваха по глезените му, той бавно отдръпна дясното си стъпало и пръстите на другото светкавично заеха неговото място. Свърши горкият клен. Ако циганинът успееше да го улови за ушите, ставаше като изпържен. Извади и другия си крак от вира и Фери моментално изскочи, притискайки рибата към гърдите си. “Майчице, колко е голяма!”, извика Космин. Излязоха от водата и затичаха по брега. Пред Анкуца Фери разтвори ръце. Рибата глухо се удари в чакъла. Събраха се около нея. Вече не мърдаше и беше пълна с кал и кръв. “Мъртва е, каза Анкуца, кой я хвана?” “Клаудиу”, рече Фери. “Не аз, каза той, а Фери я хвана. Аз нямаше как да я измъкна.” “Напротив, имаше как – отвърна Фери, беше ѝ счупил гръбнака. Вече не мърдаше, когато я хванах.” “Горката!”, каза Анкуца, наведе се и пипна с показалец едното око на рибата. Той още усещаше в стъпалата си студеното пробождане от вира, когато кленът се бореше да се освободи от захватката. Вероятно от отвращение и страх беше натиснал прекалено силно и наистина му беше счупил гръбначния стълб. Несъзнателно погледна стъпалата си. Не бяха така големи като тези на Фери, но на рибата сигурно са ѝ се сторили огромни, когато я е притискал там, на дъното на вира. Като стъпалата на Гъливер. И Гъливер, ако е искал, е можел да избие много лилипути, като ги настъпи или смачка в юмрука си, сякаш са мухи. За рибата той, Фери и Космин бяха няколко Гъливеровци, които носеха смърт. Но и Гъливер можеше да бъде убит от великаните в тяхната страна. Може би смъртта винаги е нещо по-голямо от този, който умира. Спуска се върху него и край. Не споделяше ли напоследък дядо му, че нещо го притиска в гърдите? Някой го натискаше с ходила в гърдите и искаше да го притисне между леглото и стената, като в някой вир. Но дядо му нямаше да умре така лесно.

  Откъм селото се чуха църковните камбани. Космин погледна към слънцето: “Дванайсет е.” Фери взе клена, изми го от калта и кръвта, промуши през хрилете му върбова клонка и я извади през устата, после го потопи във водата, като затисна клонката с камък. Сега изглеждаше красива, блестяща, с дребни седефени люспи, разположени една върху друга. Така, в реката, изглеждаше жива. “Поне едно кило е, каза Фери, не съм виждал досега такъв голям клен.” “Ще го дадеш ли на нас?”, попита Анкуца. “Ще ви го дам.”, отвърна Фери. “Не ни трябва, намеси се той. Мама няма да ни го изпържи, ще е жалко да го изхвърлим. Вземи го ти, Фери.” Поне циганчетата, братята и сестрите на Фери, да се зарадват, като видят голямата риба да цвърчи в тигана. Поради липса на друго всички цигани ядяха много риба, която ловяха с кошове, вдигайки шум на реката или в другия край на селото, в блатото, където майка му не му даваше да ходи, защото мястото имаше неприлично име – Лайнянка, и където през лятото младите цигани се къпеха и правеха всякакви знаци с ръце на минаващите оттам автомобили. И си представи Фери да влиза в колибата си и да хвърля на масата клена, без да продума, за да накара стария, дядо си, да се чуди. Той не можеше да обясни вкъщи как са го хванали, защото тогава мама щеше да разбере, че си е събличал костюма и че е влизал във водата и щеше да ѝ стане мъчно. Тя дори не почистваше рибата, която той ловеше, не можеше да търпи миризмата, почистваше я сам или с дядо си и пак двамата я пържеха и я ядяха, докато мама ги гледаше нацупено. А пък и днес на никого не му е притрябвала риба, тъй като на идване майка му беше натъпкала целия багажник с ориз, което означава, че ще прави сарми.

  “Готово, каза той на Фери, хайде да ходим за камъни.” Дръпнаха дърветата до огнището, нагласиха казана отгоре, а Космин започна да чупи и да подрежда клоните за огъня. Той искаше да влезе във водата, но Фери му направи знак към върбата: “Няма ли да скочим?” “Ще скочим”, отвърна. Покатериха се на наклоненото стебло, първо Фери, после и той. Стигнаха мястото над ямата и Фери се изправи на крака. “Ще скачате ли?”, извика Анкуца. “Ами ти не виждаш ли?”, каза той. “Тогава скочете едновременно като във филмите”, извика тя. Фери го погледна въпросително. “Отиди малко нататък”, каза той и докато се изправяше, Фери попита: Готов ли си?” “Готов съм, отвърна той, едно, две, три.” Усети как водата го облива, студена и хлъзгава, плесна два пъти с крака, докосна с длани дъното и затърси с пръсти корените на върбата. Хвана се за един и започна да брои наум. Ако не се покажеше никога вече, каква суматоха щеше да настане на брега до половин час. Щяха да го търсят с пръти, с гребла, щяха да обърнат цялата река. Попът щеше да набие Космин с колана, а след това щяха да нарекат мястото “Вирът на Клаудиу”, както малко по-надолу, в долината, където реката се разширява, е “Вирът на пазача на моста”, наречен така, откакто пазачът, пиян до козирката, защото жена му избягала с някакъв от пътното, цяла нощ скитал напред-назад сам с ферибота, като някой луд, а на сутринта паднал в реката и се удавил. На “шейсет”, както обикновено, издиша въздуха от дробовете си и пое към повърхността. Изплашена, Анкуца стоеше на брега, вперила широко отворените си очи във водата. После видя, че му се усмихва: “Издържа повече от Фери”. Не ѝ отговори, обърна се по гръб и се остави водата да го отнесе до върбата. Да, в това биеше Фери, имаше по-добри дробове, пушеше само през ваканциите. Заплува към Фери, който го чакаше, хванат за корените на върбата. Водата му стигаше до кръста. “Ще види, когато ги хвърляме”, каза Фери. “Хайде, тя няма да загрее – отговори той – Зарежи я.” Фери си пое дълбоко въздух и се потопи. Той го хвана за глезените и усети как си проправя път във вира. Имаше големи черни ходила, целите нацепени, в такова нещо не влизаха и тръни. В момента, в който настъпеше пролетта, до късна есен, когато паднеше сланата, той не слагаше нищо на краката си. Ходеше навсякъде, не се боеше да гази в канавки и долове след биволицата. Само лятно време, когато асфалтът се нагрееше, той вървеше по края на пътя, по камънака, за да не му пари. През зимата майка му го пращаше на училище, защото нямаше какво да прави у тях, и тогава Фери взимаше кубинките на дядо си, стоеше на последния чин, с тетрадка пред себе си, без да помръдне. Космин му беше разказвал, че ако все пак учителят го попита нещо, Фери се изправя и започва да се поти. Мълчал и се потял, от него се стичала вода. Пак Космин му беше казал, че в такива моменти горкият приличал на глупак и децата му се смеели. Той, Клаудиу, знаеше, че Фери не е глупав и ако не учеше в града, а тук, на село, щеше да му дава домашните си, да му обяснява уроците и да му подсказва. Не беше глупав, но се боеше от учението повече, отколкото от дядо си. Учението не го биеше, но го оставяше повтаряч, което означаваше, че следващата зима пак ще стои изпотен сред още по-малки деца, тъй като неговото тяло отказваше да повтаря класа, изпреварвайки ума му, за ужас на дневниците, според които трябваше да бъде дребен и послушен. Щом дойдеше пролетта и захвърлеше обувките, никой вече не го виждаше в училище. Може би това, което го радваше, не беше просто че може да махне кубинките и да ходи бос по още хладната земя, а че със събуването им се отърваваше от училището.

  Усети, че глезените се мърдат, и издърпа. Фери излезе на повърхността, разтърси глава и бавно извади ръцете си от водата. В дланите си държеше два камъка. Изми единия от тинята и му го подаде. “Надявам се, че стават”, каза той. “Къде е златото?”, прошепна Фери. “Виж, ето това трябва да е”, каза той и му показа жълтеникава бразда, която се извиваше по повърхността на керемидения на цвят камък и се губеше навътре. “Да знаеш, че има още…”, каза Фери, но изведнъж млъкна и погледът му застина отвъд рамото му, вперен към брега. “Какво има?”, попита той и Фери прошепна: “Ами виж!” Обърна се и видя, че Анкуца си беше съблякла роклята, беше останала по гащи и беше събрала косата си с панделка на гърба. Погледна Фери с недоумение, а той примигаше начесто и не вдигаше очи оттам. “Какво те прихвана?” “Има цици”, прошепна Фери. Той се обърна и видя върху голата гръд на Анкуца две подутини като две диви ябълки. Все така изумен погледна към Фери: “И какво от това?” “Ами страшно е гот”, прошепна Фери. Остана така прав, с другия камък в ръка и втренчен в брега. Ама наистина сега изглеждаше като глупак. “Хайде бе, зарежи я и се гмуркай”, изнерви се той. Фери му остави другия камък, гмурна се и бързо изплува с два нови камъка. Щом отвори очи, погледна към Анкуца. “Извади още два и засега стигат”, каза той. Повика Космин и хвърли камъните към него. Космин ги хвана и ги сложи в казана. И той не се интересуваше от Анкуца, дори и не поглеждаше към нея. Напразно имаше гърди, нали си беше глупава. Издърпа Фери от ямата, измиха последните два камъка и се качиха на брега.

  “Какво ще правите с тези камъни?”, измяучи Анкуца. Приближи се до тях, на казана. Сплиташе косата си. Тази нейна дълга коса беше гордостта на семейството. Идеална за скубане. “Опити”, отвърна. “Да запаля ли?”, попита Космин. “Давай”, каза той. Пламъците обхванаха купчината от слама и тънки клонки в огнището. Внимателно постави два камъка в казана и после промуши под дръжката на казана едно дебело зелено дърво, така че да издържи възможно най-много на огъня. “Хвани за малко там, Фери”, каза, но Фери не се помръдваше, само каза на Космин: “Хвани ти, бе, какво седиш като глупак?”. Космин услужливо скочи и сложиха казана върху двата клона над огнището, откъдето вече излизаха големи пламъци. Той се учуди, че Фери не стана да му помогне за такава важна работа като поставянето на казана на огнището и предпочете да седи по турски и да чупи на малки парчета дървата за огъня, което беше работа за малоумен, работа за Космин. “Вода няма ли да сложим?”, попита Космин. “Няма смисъл, обясни, всичко се изпарява.” Отново погледна към Фери: сега седеше странно, не по турски, беше отпуснал крака и ги беше кръстосал; беше се навел и скръстил лакти, сякаш го беше заболял коремът. Видя, че лицето му е по-тъмно от обикновено, знак, че циганинът се е изчервил, помисли, че наистина му е зле, и понечи да го попита какво му е, когато изневиделица осъзна какво се случва с приятеля му. Погледна по-внимателно и позицията, срамът и замаяният поглед на Фери потвърдиха смешното му предположение. На него такова нещо му се беше случвало само веднъж, и то наскоро. Стана по време на екскурзията за края на учебната година, първата неделя на юни, когато учителите от началния курс и тези от прогимназията събираха учениците и ги водеха в близката до квартала гора, там ги оставяха да играят футбол, волейбол или на “стражари и апаши”, докато те си похапваха или си правеха плаж. Както обикновено, той играеше на “стражари и апаши”, влезе по-навътре в гората и след като, легнал зад едни храсти, се покри добре със сухи листа, зачака да се появят съучениците му. Но иззад храстите не се появиха съучениците му, а учителката по математика. Тя се огледа наоколо и започна да се съблича на не повече от десет метра от него. Не го беше забелязала. Първо съблече зелената си блуза, като я изхлузи през глава и гърдите ѝ се откриха. Приличаха на два свалени шлема, каквито беше видял при посещението на отряда в Окръжния историческия музей, те също имаха заострени върхове, по-тъмни на цвят, като бодилчета. Той не помръдваше, беше затаил дъх. Учителката се наведе и шлемовете се обърнаха с бодилчетата надолу, тя извади банския си костюм от една торбичка, изправи се и сложи горнището, нагласяйки ги с едната си ръка отпред, тъй като, така голи и свободни, едната се бе наклонила леко наляво, а другата надясно, а след това, сякаш усетила, че някой я гледа, тя се обърна с гръб и свали панталоните си и каквото друго имаше под тях. Погледът му замръзна върху големите, ослепително бели бедра и в момента, в който, при едно нейно движение, като в неясен проблясък, зърна къдравия равностранен триъгълник под корема ѝ, усети как, макар и той да не помръдваше, нещо под него раздвижи листата, сякаш беше легнал върху заспало мишле. Изплашен, затвори очи, сякаш ако изтриеше образа на този гол корем, би могъл да успокои това палаво мишле, което се събуди под него и което заплашваше да го издаде, шумолейки из листата. Когато отвори очи, учителката, облечена с бански, се отдалечаваше с люлееща се походка под клоните. Бързо се извърна на една страна и установи, че никакво мишле не се е движило в листата, нито пък е бил някой гущер, ами неговата паца изведнъж се беше изправила, втвърдила и издължила и го наболяваше леко. Стоя така по дупе, втренчил се в себе си с любопитство и уплаха, докато викът на негов съученик не го пробуди: “Горе ръцете, Клаудиу! Застрелян си!” Беше изгубил играта. Преди тръгване се върна на същото място, но учителката по математика не дойде да се преоблече. Оттогава не я беше виждал, беше дошла ваканцията. Поглеждаше с крайчето на окото си към издутата Анкуцина гръд, стоя няколко минути напрегнат, съсредоточен, да усети дали по някакъв начин няма да го сполети същото нещо, както Фери. Нищо. Тя е глупава, помисли си успокоен, безсмислено е. Не му харесваха глупавите момичета, даже и да са симпатични като Анкуца. Заобиколи Фери, който продължаваше да седи така и да чупи съчки, взе останалите камъни и ги сложи в казана. Господи, помогни ми, усети се да изрича наум, също както правеше дядо, когато започваше някаква работа или когато се качваше на автобуса за града. После застана на колене върху пясъка до Фери и Космин, така че да вижда какво се случва в казана. Само Анкуца остана права и продължи да си сплита косата. Казанът започна да дими. “Искате да сварите камъните ли?”, попита Анкуца. “Да, отговори ѝ той. Ти да не би да имаш нещо против?” “Защо ги варите?” “За диуреза”, отвърна. “Не ти вярвам.” “За какво не ми вярваш?”, каза той. “Че ги варите за диуреза.” “Твой проблем, отговори й, а за какво според теб ги варим?” Анкуца го погледна с колебание: “За да… да ги хвърлите във водата и да видите как цвърчат.” “Ето, видя ли как знаеш?, каза ѝ. Щом си толкова умна, защо питаш?” Тя се нацупи, обърна гръб и се отдалечи. Космин я проследи с очи, докато тя стигна до водата, и изумен прошепна: “Майчице, каква идея! Чуй само, да ги хвърляме във водата и да гледаме как ще цвърчат!” “Казах ви, че нищо не ѝ е ясно! – пренебрежително промълви той. – Не се бойте, нищо не разбира.” “Ами ако види, когато го вадим?”, каза Фери. Беше променил стойката си, сега седеше нормално, беше му минало. “Космине, ти ще отидеш да я държиш, за да кара колело, докато го скрием”, каза той. “Защо аз? Да отиде Фери, той може по-добре да я държи.” “Затваряй си устата! Ти ще отидеш!”, отвърна Фери. Ами със сигурност не можеше да отиде Фери, защото ако я видеше как намества дупето си на седалката на велосипеда, можеше да му се случи пак същото нещо. Горкият Фери. “Космине, ще отидеш ти, толкова трудно ли ти се струва?”, каза той. “Аз откъде да знам дали ще разделите по равно?”, попита Космин. “Хайде, не ставай идиот! – отвърна той. – Не се ли заклехме тримата?” Космин замълча. “Само да излезе нещо, въздъхна Фери, да го видя аз как се мърда, жълтичко…” Той взе една пръчка и разбърка камъните. “Вижда ли се нещо?”, попита Фери. “Още не, каза той, трябва по-силен огън.“ Счупиха съчки и ги хвърлиха в огнището. Пламъците станаха по-големи и обгърнаха казана. “Абе, Клаудиу, какво значи това диуреза?” “Това, което правим ние, отговори той. Нали ви обясних вече веднъж?” Взе една клонка с още зелени листа и я сложи на огъня “Всичко живо се движи и бяга от пътя на огъня, каза той, също като тези листа. Виж как се свиват.” “Златото живо ли е?”, попита Космин. “Ами да, отговори той, и ако го държиш дълго на огън, се топи, тече, излиза от камъка, който е мъртъв.” “Аз имах един вуйчо, който правеше пръстени, каза Фери, и той работеше с огън.” “Да счупим камъните, че да излезе по-лесно”, каза Космин. “Първо ще излезе това отгоре. Ако излезе малко, ще ги счупим. Ще ни трябва огромен чук.”

  Сложиха още дърва в огъня, а той обърна камъните на другата страна. Бяха се опушили и жълтеникавите нишки вече не се виждаха. “Клетите камъни, тихо каза Космин, като погледна в казана. Те не стават за нищо друго, освен да ги хвърлиш във водата, за да видиш как цвърчат.”

  Стана много горещо, слънцето беше спряло точно над тях. От краищата и дъното на казана излизаше черен дим и вонеше. Дръпнаха се малко настрани, очите им сълзяха. Анкуца стоеше на пръсти на брега до клена и любопитно ги наблюдаваше през рамо. “Фери, подхвана той, ако излезе, ти какво ще правиш с него? “С кое?”, попита Фери. “Със златото.” Фери прибра крака до тялото си и отправи поглед по протежението на реката. “Ако излезе много, ще зарежа дъртите на м…. им и ще избягам.” “Къде?” “В Америка.” “Защо в Америка?”, изуми се Космин. „Ееее, защо!…, рече Фери , не си ли гледал оня филм… как се казваше … ония с моторите …”, сбърчи чело, за да си спомни заглавието, но не успя. “Там е животът, бе… в Америка…”, добави той, запали си цигара и легна по гръб, като пусна дима нагоре. “Ами ти какво ще правиш с него?” “Аз ли?“, попита Космин. “Да, ти.” “Аз ще го скрия до зимата.” “И тогава?” “През зимата ще си купя колкото портокали си поискам”, отговори Космин. “Все едно аз в Америка пък няма да мога да си купувам … – каза Фери. – Клаудиу, я виж, излезе ли нещо?” “Не.”, отвърна, след като разбърка обгорелите камъни. Вероятно настина камъните трябва първо да се начупват на по-малки парчета, за да може златото да бяга по-бързо от тях. Представи си, че между кълбата дим на дъното на казана вижда как с лек трепет, подобно на жълт живак, се събира злато. Щеше да извади мъртвите камъни, а сега и още по-мъртви, без нищо живо в тях, щеше да изстуди казана, а докато Космин държи Анкуца на колелото, той и Фери ще разделят златото на три равни части. След това той щеше да вземе своя дял и да изтича да го покаже на дядо си, но само на него, защото той знаеше да пази тайна. Нямаше да скрие златото като Космин, защото мама щеше да го намери, тя винаги намираше нещата, които той криеше, имаше усет за това. А и децата не можеха да си купят нищо със злато както големите хора, защото ще започнат да ги разпитват – откъде го имаш, защо искаш толкова портокали и тем подобни. А в Америка ходи и вуйчо Гица, ама все същият умник си остана. Фери и друг път беше бягал от къщи, но не в Америка, а на пазара за говеда и го хванали, извикали дядо му, та Фери ял бой през целия път оттам до селото, защото, след като го взел от милицията, дядо му купил бивола и поели бавно през гората и старецът удрял ту него, ту бивола. Тоест биволицата. Не, не би избягал, нито пък би скрил златото, а само ще обясни на дядо си как го е получил, как го е извадил от камъка с диуреза, а после ще го помоли с част от него да му купи видео и касети с филмите на Уолт Дисни, а с другата част няколко подкови добре изсушена луканка и каси с пепси, които да отнесе в пръстеното мазе до къщата, където беше тъмно и прохладно. Всяка сутрин ще се събужда, ще взема ножката с костна дръжка на дядо си, ще хвърля семенца на кокошките и след това ще отива в мазето, ще отваря дървената врата и на влизане ще се навежда под закачените за гредите подкови луканка, лук и чесън. Ще си пуска видеото, ще сяда на трикракото столче, на което дядо му сяда, когато си точи вино или зелева чорба, с гръб, опрян на голямото буре, и ще гледа анимационни филми, а пък от луканката, която се поклаща близо до дясната страна на главата му, ще си отреже едно парче, дебело към два пръста. После ще си отвори едно пепси. Това за сутринта. А следобед ще вика Фери и Космин и ще им пуска сутрешните филми. Фери ще донася ябълки и цигари, а пък Космин -бишкоти и мед, осветени на венчавките. Вероятно на празния рафт отляво, над покаралите картофи, ще сложи книгите на Жул Верн, а може следобедите да пуска и Анкуца в мазето.

  “Нищо не излиза”, каза Космин, който се беше навел над казана. Той също се изправи и като се пазеше от дима, разбърка с пръчката камъните. “Да засилим огъня”, каза. Начупиха всички клонки и ги мушнаха под казана. “Ако имахме поялник, един-два щяха да се стопят.” Да, ама откъде поялник? Дори не знаеха как да си служат с него, трябваше да делят и със заварчик.

  Огънят погълна целия казан, после се успокои. В огнището останаха само няколко пламъка, които играеха върху главните. Погледна отново в казана. Камъните не бяха помръднали, стояха си, както и преди, каменни, от тях не беше изтекло нищо. Бяха само малко по-опушени. “Не е излязло”, каза той и Фери се изправи да погледне. “Нито капка”, каза Космин. “Е, то, като излиза, излиза цялото, а не само една капка, каза той. Но ни трябва огън, не като това”. Или пък дядо беше забравил да му каже всичко, за някоя хитринка, която трябва да се направи, за да извади златото от камъка. “Фу, мамицата му”, каза Фери и се изплю през зъби над казана във водата. “Утре ще донеса дърва от гората.” “А камъните ще ги начупим на малки парчета.”, добави Космин.

  Седнаха на пясъка около огнището. “Хайде да прекосим реката и да извадим картофи от стопанството, докато има жарава.”, предложи Космин, но нито той, нито Фери му отговориха. Гледаха димящия казан. Над тях с чуруликане във вълнообразна крива линия прелетя щиглец, а след това откъм селото, над къщите и царевичната нива в края, се чуха църковните камбани. Той затвори едното си око и погледна към слънцето. Изглеждаше така, сякаш не се е помръднало, напичаше все така силно. “Колко трябва да е часът?” “За колко бият?” “Това не са камбаните за часа, каза Космин, отмествайки се по на сянка. “Бие на умряло?” “Точно така, отговори Космин. Не чуваш ли? Тинг-тинг-тинг-банг, тинг-тинг-тинг-банг. Така бият камбаните, когато някой умре. Сигурно някой е умрял.” “Сигурно е умрял дядо ти”, каза Фери и хвърли цигарата си. Бог да го прости.” “Как така ще е умрял?”, рече той. “Така, както си умират хората: хък, хъъък и край.” “Или пък както си умряла леля Ана, докато вадела вода от кладенеца, каза Космин. Пуснала кофата, изчакала да се напълни и докато я изваждала, сърцето ѝ спряло. Но не паднала, ами си останала така наведена над кладенеца с една ръка върху макарата, все едно тегли кофата. Минавал някой на път за стопанството и ѝ рекъл: “Дал Бог добро”, когато се връщал, горката леля още вадела вода и пак ѝ рекъл: “Дал Бог добро”, но му се сторило, че стои някак превита, изтичал до оградата и открил, че е вцепенена. Ама беше стара. Гонеше осемдесет.” “Какво ще правиш, няма да стоиш повече, а?” “Не”, отговори той. “Анкуца, хайде, обличай се!” “Защо?” “Обличай се веднага!” Не си сложи вратовръзката, а я мушна в джоба си. “Или пък както почина нашият съсед Петре, спомни си Космин, когато падна от тавана на плевнята върху каруцата. Докато извика, докато дойде снаха му да види кой вика в плевнята, и край. Гръбначният му стълб бил счупен.” “Ами какво, подхвана Фери, като че ли пък аз не намерих чичо Василе в кочината на прасето му?” “Да, точно така, спомням си”, каза Космин. Отидох у тях за попови прасета, защото имаха изостанала тор, каза Фери, помолих леля Ветурия да ми даде вилата и да ме остави да си потърся, ама дяволска жена, не можела да ми разреши да съм отидел в обора, че чичо Василе бил там и да съм помолел него, ако ми разреши – добре, ако не, не. Отидох, но чичо Василе не беше нито в обора, нито в плевнята. Извиках го, отидох зад плевнята, на торта, и видях, че вратата на кочината е отворена и като се вгледах по-внимателно, видях, че чичо Василе стои на колене в кочината, виждах го от кръста надолу. Помислих си, че си работи нещо там и му казах за вилата и за поповите прасета, но видях, че ръцете му висяха надолу, не правеше нищо с тях и се сетих, че няма защо да стои така. Не исках да се навеждам да му видя главата и побягнах към леля Ветурия и ѝ казах, че чичо Василе не знам какво прави в кочината на прасето, но не помръдва. Леля Ветурия отиде да види и после я чух как извика. Докато от милицията стояха там и измерваха как е могъл да се обеси така на колене, още повече, че достигаше пода на кочината с коленете си, аз намерих около десетина попови прасета, ей такива големи. Тогава хванах оная мряна. Ти знаеш.” “Не беше колкото този клен, каза Космин. Виж, оставиха ти го.” “Клаудиу, ще дойдеш ли пак?”, извика Фери. Отгоре, откъм шосето, той направи знак, че няма. Гледаха как се качи на седалката и се опитва да кара с Анкуца, която се беше хванала за багажника и тичаше. “Сега, ако е умрял, е умрял, каза Фери, той не може вече да го вдигне …” “Добър човек беше, каза Космин, аз като ходех там, ми даваше да пия шира.” “Даваше ти, защото си попско чедо – каза Фери – затова ти даваше. На теб всички ти дават”, протегна ръка към цигарите и си запали една. “Ако излезе нещо, и аз ще си купя колело.” “Какво да излезе, попита Фери, не видя ли, че само се опушиха?” “Ако донесеш дърва и направим по-голям огън, каза тихо Космин, ще делим само ние двамата.” Фери го погледна и се усмихна: “Върви на майната си.” После му показа цигарата: “Ще си дръпнеш ли?” “Дай ми да дръпна веднъж”, каза Космин. Взе цигарата, дръпна и се изкашля два пъти, после скъса листо от овчарка и с него взе един от обгорелите камъни и го захвърли в реката до брега, около него бързо се събраха дребни любопитни рибки. Космин остана напрегнато заслушан, а после каза: “Дори не цвърчат.”

***

  Когато с Анкуца стигнаха до стопанството, осъзна, че дядо наистина беше умрял, защото видя, че пред къщата им е спрян един от камионите на кооператива и веднага след това зърна татко и вуйчо Гица да излизат от двора и да вземат ковчега от ремаркето. Сам дядо му си беше поръчал ковчега в дърводелската работилница. Тукашното стопанство беше прочуто с дърводелската си работилница, там се правеха ковчезите за шест села и ако мама го беше оставила, щеше да си го донесе и вкъщи, тя се беше възпротивила, че само перковците живеят с ковчег в къщата си и какво би се заговорило в селото тогава. Дядо все пак я беше послушал, но ето че, така или иначе, ковчегът пристигна. “Клаудиу, наистина ли е умрял?” И тя беше видяла камиона. “Мисля, че да”, отговори и започна да натиска по-бързо педалите.

  Дворът си беше същият, както винаги покрит с дребна остра трева, а на мястото, където преди Коледа колеха и пържеха прасето, тревата беше по-буйна и висока. Един петел гонеше кокошка покрай плевнята, бързо я хвана, качи се върху нея и я набори. Той облегна велосипеда на оградата откъм градината и понечи да се качи по стълбите, когато мама излезе от къщата, видя ги, събра дланите си и заплака. Дойде към тях, наведе се и прегърна и двамата. “Деца, дядо ви почина.” Той разпозна мириса на косата ѝ, на лицето ѝ, мама отдавна не го беше прегръщала. Дори не забеляза, че няма вратовръзка. Анкуца и тя започна да подсмърча. “Искам да го видя”, каза той. “Сега не може, каза мама, изправи се и изтри сълзите си. Ще ви извикам по-късно. Играйте си тук, на двора.” Мама пое към къщата, но направи няколко стъпки и се обърна: “Анкуца, отиди до леля Мария и ѝ кажи, че съм те пратила да ти даде малко магданоз, става ли?” “Да, отвърна Анкуца. А ти няма ли да дойдеш?” “Не”, отвърна той.

  Тръгна към плевнята, която сега стоеше с широко отворени врати, беше преметена и напръскана с вода. Ако вдругиден на погребението завали, ще сложат ковчега тук, в край му ще застане бащата на Космин с дяконите, а от двете страни – мама, татко, вуйчо Гица, той, Анкуца и другите роднини от селото, а малко по-нататък, сред възрастните жени, и баба Гирда. И ако дядо за малко отвореше едното си око, щеше да може да види над себе си дългите вили за сушене на сено и горе на стената закачени на гвоздеи малкият ръчен трион, машата, част от повода на Вилма, кобилата, която реквизирали по време на войната, а тя избягала и се върнала вкъщи, после я реквизирали и тук, ама тя нямало къде да избяга и умряла. А ако извъртеше главата си малко, щеше да види подредени до стената стария ръждясал плуг, греблото с изпочупени зъбци, разлепени каси, празни бъчви, падналите обръчи, три колела от каруца, счупени и изсъхнали плетени кошове, непотребни неща, като висящата на гвоздей върху една от вратите дръжка на камшика, с който някога дядо удрял по гърбовете говедата на излизане от двора, по рампата, за да поемат наляво или надясно, ама сега какво да удря; дребни вещи, които дядо не искаше да изхвърли и сред които дачията на вуйчо Гица, когато беше паркирана там, изглеждаше странно, като трактор в църква. Но вероятно няма да вали и ще сложат ковчега на двора и тогава дядо нямаше да може да види нищо друго, освен разперените клони на ябълката на оградата в двора, тази, която раждаше големи зелени ябълки, със сладко-кисел стипчив вкус, а между клоните ѝ синьо-бялото небе.

  Вратата на кухнята се отвори и баба Гирда излезе с леген в ръце. Не го видя и тръгна приведена с дребни, пъргави стъпки към кочината, където изля водата, а после се върна в стаята. Той заобиколи плевнята, излезе на лозето зад къщата и като се промуши между редовете, бавно се качи върху издутината на пръстеното мазе до десния прозорец откъм оградата. Зад белите пердета виждаше как главицата на баба Гирда се движи насам-натам като в куклен театър. В стаята нямаше никого другиго освен нея и дядо, който си лежеше там и там трябваше да е и сега, но не го виждаше заради пердетата. Това означава, че не са извикали майката на Фери, а са оставили баба Гирда да свърши цялата работа сама. Майката на Фери къпеше мъртъвците в селото, преди да ги положат в ковчезите; в селото се знаеше, че не е хубаво да оставиш в нейните ръце, на нейните грижи, баба си или дядо си, майка си или баща си или пък който се случеше да премине в света на праведниците, но хората нямаха изход, един мъртвец се къпе трудно и още по-трудно се облича с хубавите му великденски дрехи, тайно я викаха още преди да се разнесе вестта, че в къщата им има мъртвец. А после ѝ даваха в отплата нещата на покойния – панталони, ризи, стари пуловери, шапки, обувки, каквото се случеше. С тях се обличаха Фери и дядо му и когато Фери излезеше с нова дреха, всички знаеха чия е била и казваха: “Бог да го прости”, като се сещаха за онзи, който някога я беше носил. Ама ето че баба Гирда не е искала да пусне циганката да докосва с ръцете си трупа на дядо, къпеше го сама и вероятно в това време въздишаше и плачеше, той не можеше да види много от прозореца. Изправи се на върха на пръстите си, но без резултат, можеше само да си представи как баба Гирда лекичко прокарваше влажна кърпа или гъба по голите му тънки ръце, после зад дясното рамо, където дядо имаше белег от куршум, получен на фронта по време на Втората световна война, в някакъв унгарски град с дълго, трудно за произнасяне и запомняне име, откъдето беше избягал към къщи, защото бил принуден да служи в унгарската армия и където, когато пресичал фронта, бил заловен от руснаците, та ни напред, ни назад, разказваше той, една жена в униформа, жена офицер, преди да е казал и гък, извадила пистолета си и стреляла в него от пет-шест крачки. Куршумът засегнал дясното му рамо и дядо, повече от страх, паднал на задните си части, а фуражката му се свлякла от главата и разкрила косата му, побеляла, при все че бил още млад, и докато я гледал в очите, в очакване да се приближи и да стреля още веднъж, жената офицер сякаш се смилила, свалила пистолета, приближила се, погледнала пробитата униформа, откъдето течала кръв, и заповядала на един войник, доколкото разбрал дядо му, да отиде да доведе санитаря. Три дни дядо бил затворник на рускинята, държала го при себе си, без да му говори, само от време на време, а също и докато се хранели в офицерската ѝ стая, се вглеждала продължително в него, той през цялото време се питал какво я свързва с него, вероятно приличал на някой неин близък, на съпруга ѝ или на някой неин брат, загинал на фронта, който също е имал къдрава коса. След три дни, при една немска контраатака, дядо му отново избягал, омръзнала му била войната, рускинята, всичко, и като се криел и се хранел с плодове или с каквото получел като милостиня в селцата из степта, в една съботна вечер той се прибрал вкъщи, където баба му, която тогава още била жива, за малко да не го познае и където той изчакал да дойдат, както се говорело навсякъде, новите времена, та дошли и новите времена, бяха отминали и те, а сега баба Гирда го търкаше с влажна кърпа или гъба, а вуйчо Гица ще го облече, ще му сложи черния раиран костюм, донесен от Либия, който дядо не беше слагал никога, защото не му харесваше, беше прекалено елегантен, а след това ще го вдигнат от леглото му и ще го сложат в лакирания ковчег от стопанството.

  Слезе от могилата на мазето и седна на тревата. Откъсна една чепка грозде, вземаше едно по едно зелени твърди зърна, поставяше ги между палеца и нокътя на показалеца си и се целеше отвъд оградата на лозето във фенера без стъкло, закачен на вратата на плевнята. От къщата се чу продължително оплакване; не беше нито майка му, нито баба Гирда, а някоя леля или съседка, която се беше засилила да види дали дядо наистина е умрял. Беше умрял, но той не усети никакво вълнение, никаква тъга, защото дядо все още беше там, в тяхната къща, още не го бяха занесли в гроба, от който нямаше вече да излезе, със закования с дебели гвоздеи капак на ковчега и с толкова пръст отгоре. Никога не разбра защо в ковчега се забиват такива големи гвоздеи, като пирони, сякаш живите се бояха да не би мъртвият да се появи на помена след погребението, излязъл от гроба, с дрехи, покрити с жълтеникава пръст, гологлав, без шапка и леко накуцващ. “Привидна смърт”, беше казал веднъж вуйчо Гица, когато разказваше как някога намерили мъртвец, който бил изваден от гроба по не знам си какви причини след няколко дни, свит като геврек, с разкървавени нокти, измачкана риза, сякаш там се беше бил с някого. Всички хора изглеждат мъртви, когато сърцето им спре и престанат да дишат, но е невъзможно те да умират напълно веднага, да престанат да усещат суматохата около себе си, подготовката за погребението, да престанат да чуват оплакването, думите, тряскането на вратите. Само дето постепенно чувстват нещата по-слабо и преминават от привидната смърт към истинската и два дни след като са престанали да дишат, на погребението, трябва ужасно много да се напрягат, за да хванат нещичко от това, което попът говори, и вероятно последното нещо, което дочуват отдалеч, като в сън, са ударите на чука по гвоздеите. Не беше тъжен, нито пък го споходи онова неприятно усещане, като заседнала в гърдите му буца, което го обземаше преди трудни контролни, тъй като дядо все още беше много близо до него, още го чуваше добре, въпреки че тялото му се беше вцепенило, така, както, когато заспиш върху едната си ръка и в съня те домързява да я дръпнеш изпод тялото си, и в един момент усещаш, че тази ръка вече не е твоя, не ти се подчинява. Цялото тяло на дядо сега е обзето от тази леност, доста се беше блъскал да издържа вуйчо му Гица и майка му в училище, да ги направи хора, както казваше той, не искаше вече да издърпа ръка изпод тялото си и вероятно би рекъл, също както в “Приказка за мързеливия човек”, дето я чете в пети клас: “Давайте по-добре напред! Толкова проблеми заради едното пусто ядене!”

  Но за чуването още чуваше. Още беше жив, колкото да види кой е дошъл да се сбогува, дали ще заколят прасето за помена, или ще го гледат до Коледа, и дали ще доведат няколко свещеници на погребението, за да покажат, че дядо не е бил кой да е в селото. Чуваше го и затова той искаше вече да е в къщата, до ковчега, и когато баба Гирда или мама излязат от стаята, да се наведе и да му прошепне сега, докато можеше да долови шепота му: дядо, бях с Фери и Космин на реката и намерихме камъни със злато и ги сложихме на огъня, както ти каза, но нищо не излезе, къде сгрешихме? И може би дядо ще направи усилие и ще излезе от тази леност и вцепенение и ще му каже тихо, гърлено, така, както говореше напоследък – направете така и така, ето тук грешите. Или пък, ако не можеше да говори, той ще му задава въпроси, на които дядо да отговаря само с “да” и “не”, като поклаща леко глава. Нямаше да каже на никого, че дядо още не е преминал в истинската смърт, защото знаеше, че за никого, освен за него, Клаудиу, дядо не би се постарал да покаже, че е жив; вероятно е прошепнал на мама да се грижи за къщата, да не я продава; но не беше сигурен. Или пък му се щеше да разкаже на баба Гирда още веднъж историята с единайсетте руски влака, за да отиде при смъртта с усмивка; но баба Гирда щеше да се изплаши и да избяга. Само той не би се изплашил, защото, когато дядо легна болен, беше попитал само него: “Клаудиу, като умра, ще идваш ли при мен на гроба?” “Ще идвам, дядо”, беше отговорил, като се беше сетил, че до гробището е футболното игрище на селото, където следобед играеха с Фери и Космин. “Когато идваш да играеш футбол, каза дядо, сякаш беше прочел мислите му, да минеш покрай гроба и да тропнеш три пъти с дланта си по пръстта. Аз ще чуя и ще знам, че си ти.” Може би тогава вече няма да чува, ще е напълно вкочанен, но сега, само два часа, откакто е престанал да диша, със сигурност щеше да почувства, че до ковчега му е той. И трябваше да влезе възможно най-бързо в къщата и да остане с дядо, тъй като по-късно, към вечерта, на бдение ще дойдат хората от селото, роднините, възрастните му приятели, чийто ред да умрат идваше и които с кротките си, тъжни и признателни погледи внимателно и почти с благодарност ще следят приготовленията около тях, сякаш вниманието, което се оказва на покойника, ги прави сигурни, че когато скоро легнат и те, облечени в най-хубавите си дрехи, всичко ще бъде както си му е редът. Той вече беше ходил на бдение, дядо го беше водил няколко пъти и беше забелязал, че тези възрастни хора винаги бяха сред първите, идваха, сядаха мълчаливо на столовете, сложени до стената, като оставяха мястото до ковчега за близките роднини и когато те свършеха с оплакването и се връщаха към задълженията си, старците започваха да говорят тихо, глухо, с погледи, вперени в земята, всеки си припомняше по някоя случка с лежащия там, от младостта или по-скорошна, хвалеха го как е отгледал децата си, оплакваха го колко тежко му е било в някаква ситуация или пък разказваха весела случка с отишлия си техен приятел. Те не плачеха, не показваха уплаха от това, което щеше да се случи след седмица, месец или година, бяха привикнали със смъртта и самата смърт, по начина, по който говореха за нея и по който се приготвяха за нея, не изглеждаше нещо по-обезпокояващо от събирането на сеното или вчерашната градушка, за която преди малко бяха споменали. След това им донасяха сладки и по една чашка с ракия да пият за Бог да прости покойника и оставаха до късно, тъй като не биваше, както му беше казал дядо, да оставят човека сам през първата му нощ като мъртвец, изоставен, след като е склопил очи, напротив, трябваше да му помогнат да премине възможно най-леко там, трябваше да свикне със смъртта, както, помисли си той, старците още приживе свикват с нея, докато гледат колосаните, дантелени и бели краища на покрова, които излизаха от ковчега, дебелите свещи, които горят до главата и краката, мрачната припряност на жените. Ако не играеха на карти, те бързо задрямваха или заспиваха дълбоко, подпрени на облегалките на столовете, със скръстени в скута ръце и той изумен откри, че все повече започват да приличат на човека в ковчега и когато и дядо също задрямваше, той се чувстваше така, сякаш е заобиколен от мъртъвци, единият легнал, а другите седящи по столовете. Не се уплаши, само го досрамя, тъй като един старец започна да похърква тихо и остро, и той си помисли, че щом всички са дошли да бдят в първата нощ от смъртта на човек, когото добре са познавали, трябва да останат будни, иначе как биха могли да му помогнат? Тогава минути наред се взира в профила на лежащия и в един момент му се стори, че мъртвият недоволно помръдва устните си, потвърждавайки неговите мисли. Чу, че някой вика. Разпозна гласа на мама. Бързо извади вратовръзката от джоба си, сложи я на врата си и прибяга наведен сред редовете на лозето, заобиколи плевнята и излезе на двора по пътеката откъм оградата, така, сякаш идваше от тоалетната. Мама го чакаше в края на стълбите. Две жени, две съседки, влизаха през външната врата и дърпаха една количка, пълна с тенджери, гърнета, чинии. “Клаудиу, каза нежно мама, когато стигна при нея, искаш ли да видиш дядо?” “Да”, отвърна той. Майка му го хвана за ръка и пристъпиха в кухнята. Откъм печката, където вряха няколко тенджери, се носеше силно ухание на сарми. Спомни си за ориза от багажника. На малкото легло до печката седяха Анкуца и татко. И двамата изглеждаха уплашени, виновни, сякаш бяха сторили нещо лошо. Мама се спря отдясно на вратата, водеща към стаята на дядо му. “Анкуца, искаш ли и ти да видиш дядо?” Анкуца неспокойно премигна, погледна към него и енергично кимна с глава за “да”. Майка му отвори вратата и той я последва.

  Първо видя подметките на широките черни обувки на дядо, които той обуваше само за църквата, на големите празници, защото му убиваха, а после от двете страни на ковчега – вуйчо Гица със зачервени очи и баба Гирда, която шептеше нещо и се кръстеше. Мама се спря до вуйчо Гица и започна да плаче на глас и да нарежда: “Виж, тате, Клаудиу дойде да те види, няма ли да му кажеш нещо?”, тогава той вдигна глава и усети, че вместо плач в него се надига голямо изумление: около лицето на дядо, под брадата, по бузите до темето, беше увита превръзка от муселин, сякаш го болеше кътник. Защо ли са го овързали така, запита се изумен, виждайки, че превръзката е стегната силно и дори дядо да искаше да отвори уста и да каже нещо, не би могъл заради нея. Сега всички плачеха: и мама, и вуйчо Гица, и Анкуца, и баба Гирда, и татко, застанал в очертанията на вратата и заровил очи в носната си кърпа; въздъхна. Само той не можеше да откъсне очи от тази бяла превръзка, която придаваше на дядо смешен вид, като в някаква игра. Досрамя го, че не му се плаче, и започна да въздиша, имитирайки баба Гирда, която стоеше от другата страна на ковчега, освен това дядо не изглеждаше много променен, просто по-сериозен, в черния раиран костюм, приличаше повече на господин, а не на селянин. Беше току-що избръснат, дори беше леко порязан между долната устна и брадата, той винаги се порязваше там и ето че дори сега, когато вероятно го беше избръснал вуйчо Гица, не беше успял да се отърве от това. Погледът му слезе надолу по трупа на дядо и изведнъж едва не се разтресе: бяха вързали и ръцете му! Над поставените му една върху друга на гърдите длани се виждаше още една превръзка от муселин, вързана на възел отгоре. Забрави да въздъхне и се вгледа по-добре. Превръзката минаваше през дланите, така че пръстите оставаха свободни. Видя, че малкият пръст на дясната му ръка, която беше отгоре, стоеше малко отдалечен от другите и сякаш леко повдигнат, без да докосва плата на костюма. Точно с този пръст, припомни си сега, дядо изтръскваше пепелта от цигарата, това си беше негова привичка, никога не изтръскваше цигарата като другите хора, с показалеца, ами повдигаше кутрето си към върха на цигарата, като докосваше пепелта с нокътя си. Беше го попитал веднъж защо прави така и дядо през смях му каза, че се прави на хитрец. Дали и сега това не беше някаква хитринка, знак само за него, защото единствено той знаеше за този пръст? Тези могат и да ме вържат, Клаудиу, но ти знаеш, че още не съм умрял, остава ми още малко, виж само кутрето, с което изтърсвах пепелта, ще го мръдна леко заради теб, не се плаши, само гледай внимателно. Не се боя, отвърна той в следващата си мисъл и съсредоточи погледа си към кутрето, за да не му убегне лекото потрепване само за него, но в този момент усети, че някой го хваща за раменете и чу гласа на мама, която му шептеше: “Хайде, Клаудиу, да хапнеш, че ще дойдат хората.” Искаше да се възпротиви, обаче вуйчо Гица се наведе над дядо и дръпна покрова от краката му, като покри и ръцете, и лицето му. Нямаше смисъл да стои повече, така или иначе вече не виждаше нищо. В стаята седна на масата, въпреки че не беше гладен; мама така или иначе ще го накара да яде. Всички излязоха от стаята на дядо, само баба Гирда остана там. “Татко, запита той, защо сте го вързали така?” “Моля?”, отвърна татко. “Защо сте вързали дядо така?” Татко се почеса объркан по темето. “Ами, за да …”, започна той, но майка му откъм печката извърна глава и стрелна с поглед баща му. “Така се прави с мъртъвците, миличък”, рече татко и се наведе над чинията. Той не каза нищо повече, изяде само една сарма от купчината, която мама беше сервирала, и стана от масата. Беше решен да не си взема друга, дори и да го набият. Странно обаче, никой нищо не каза, дори и когато, без да промълви, излезе навън. Отиде до кладенеца, спусна кофата, напълни я и пи. След това седна на пъна до кладенеца и се загледа към пътя, трябваше да започнат да се появяват старците.

  От къщата излезе Анкуца. Приближи се до кладенеца. “Какво искаш?”, попита той. “Мога ли и аз да постоя тук?” Той се изплю отпред през зъби, както правеше Фери. “Защо?” “Така”, каза тя. Страх я е да стои в къщата. Страх я е от дядо. Глупачка. “Да знаеш, че и аз изядох само една”, каза тя. “И какво от това, каза той, какво значение има, че си изяла само една?” Анкуца не отговори и седна до него на пъна. Хълбокът ѝ го докосваше. “Клаудиу, знаеш ли защо са вързали така дядо?” Не ме интересува, си помисли да отговори, но замълча. “Чух ги да си говорят, когато донесох магданоза, прошепна тя, за да не остане с отворена уста, да се вцепени със затворена.” “Как да се вцепени?”, извърна глава той. “Ами така, както правят всички мъртъвци. Казаха си, че трябва да го вържат бързо, за да не започне да се вцепенява.” “Кой каза така?” “Татко”, отвърна тя. Тоест вуйчо му Гица, умникът вуйчо Гица. “Много е умен баща ти”, каза той и се изплю през зъби.

  Портата изскърца и през нея влязоха първите двама. Единия го познаваше, пееше в църквата, понякога задрямваше и винаги се събуждаше с “Амииин”, а след това се прокашляше, за да си изчисти гърлото. Втория не помнеше да го е виждал някога, вероятно беше от другия край на селото. Старците бавно изкачиха малкото възвишение към къщата, дълго си триха обувките на прага пред стъпалата, свалиха сламените си капели и влязоха в стаята. Дори и не ги видяха, може би не виждаха до кладенеца. И двамата изглеждаха над осемдесет. До два часа вероятно ще са захъркали на столовете. Край вече, докато тези стоят, е безсмислено да иска да ходи при дядо си, не би могъл да стори нищо, ако те са там.

  По пътеката откъм пътя се появи една съседка, леля Катица. Идваше за вода. “Как си, Анкуца?” Как си, Клаудиу? Тъжни сте, нали? Леле, майчице, колко държеше на вас, огън да я гори тази смърт!” А на тебе колко държеше, помисли си той, когато те хвана да крадеш кочани. Дядо я беше намерил една нощ в плевнята, да пълни един кош на гърба си с кочани. Когато станало ясно какво търси тя там, той ѝ казал “Фу, Катице, ами това кош ли е? Чакай аз да ти дам един”, и наистина ѝ дал огромен кош, напълнил го с връх, сложил го на гърба ѝ и я изпратил да си ходи, а тя, от страх да не я набие, тръгнала, поклащайки се, и целият път, от плевнята на дядо му до своята къща, беше станал само кочани. Спомняше си също, че дядо казваше за нея, че е “зла като оса.” Трябва да попита Фери какво означава. На рампата леля Катица се срещна с клисаря Симеон. И той беше стар, биеше малката църковна камбана от Първата световна война насам. Дядо казваше, че той така прави политика, като бие камбаните. Удрял е камбаните и при Голямото обединение, и при Капитулацията, и при немци, и при руснаци. Когато умря оня руснак, от когото всички се бояха, той бил всички камбани като на Великден, на възкресение. През лятото горе при камбаните беше горещо и старият Симеон задрямваше, но винаги се събуждаше една минута преди момента, в който трябва да дръпне въжето, знаеше службата по-добре от свещеника. Там горе имаше един жакет и една капела, беше ги виждал и Клаудиу, слагаше си ги само когато биеше камбаните, и двете избелели от изпражненията на гълъбите и гугутките, които кацаха по него като по клон, докато той спеше. Сега беше ударил камбаната и за дядо: тинг-тинг-тинг-банг, тинг-тинг-тинг-банг. “Клаудиу, леля каза, че през нощта ще спим заедно.” “Защо да спим заедно, рече той, ти защо не спиш при баща си?” “Татко ще спи в града, отговори Анкуца. Ще ходи с чичо за венци и гевреци.” “Аз няма да спя”, каза той. “Леля каза, че ще спиш.” “Ще видиш, че няма да спя”, каза той.

  Свечери се. Сигурно и Фери, и Космин са се прибрали. Вероятно са запалили още веднъж огън за камъните. Утре ще ги попита. Може би до утре ще разбере и защо не е излязло златото. Само да си тръгнат старците. Ето че идваха още двама. Тези изглеждаха по-жизнени.

  От къщата излязоха татко и вуйчо; преди да седне зад волана, вуйчо Гица се обърна към тях: “Ще слушате, докато се върнем, нали?” “Да, тате”, отговори Анкуца. Дачията мина с тропот по рампата и зави към шосето. Татко не им беше казал нищо, а и щеше да е напразно. Учудваше го обаче мама, как така досега не беше дошла да го извика. Може би беше забравила за тях, трябваше да стои със старците и да плаче, за да покаже колко ѝ е тъжно. “Колко много звезди има!”, каза Анкуца. И той погледна. Тук, на село, небето нощем изглеждаше много по-високо, отколкото в града. Там дори не му хрумваше да погледне нагоре от шестия етаж на блока, в който живееше, гледаше само надолу. “Ти мислиш ли, че дядо ще отиде на небето?”, прошепна Анкуца. Той не отговори. “Така каза баба Гирда, продължи тя, че дядо ще отиде директно на небето, защото не е съгрешил пред никого.” Как ще отиде на небето, щом ще го заровят в земята! “Не може да отиде на небето, високо изрече той. Баба Гирда е говорела не за дядо, а за душата му. Тя е религиозна.” “Ами какво е това душа, Клаудиу?” Така ти се пада, хайде отговори ѝ сега! Какво ли може да е душата? Трябва да е нещо като златото от камъните, не го виждаш, докато не го извадиш оттам, тоест нещо живо, което се е скрило в нещо мъртво. Но дядо имаше душа и докато беше жив. “Не знам, отговори той. Отиди малко по-нататък, какво се буташ така?” “Студено ми е”, отговори тя. “Тогава отиди вътре, какво стоиш тук?” “Ти няма ли да дойдеш?” “Не”, отговори той. Анкуца стана и тръгна към къщата. Тричетвъртите ѝ бели чорапи се очертаваха в мрака. Едва след като тя влезе, той осъзна, че е сгрешил. Мама ще я попита къде е той, а Анкуца ще отвърне, че е на кладенеца, и край, ще го извикат да си ляга. Ето, моля ти се. Мама излезе на вратата и го извика. “Ще остана още малко!” “Клаудиу, хайде не ме ядосвай и ти! Идвай и лягай. Утре сутринта ще ставаме рано.” Тръгна към къщата. “Сутринта, каза мама по-тихо, когато той стигна до вратата, ще те изпратим да извикаш гробарите.” Много важно, помисли си той. Мама все го караше да си мисли, че му възлага нещо важно, но когато го свършеше, си даваше сметка, че не е било нищо сериозно. Колко важна работа е това – да прекосиш улиците, да влезеш в дворовете, внимателно заради кучетата, да кажеш добър ден, мама заръча, ако можете, утре да дойдете за гроба, а човекът да отговори – ще дойдем, млади господине, как няма да дойдем, Бог да го прости, ама чакайте, не искате ли малко козунак, ох, жено, къде се дяна, не, благодаря, хубав ден. “Виж, пижамата ти е на куфара. Не се бийте. Не искаш ли да хапнеш още нещо?” “Не”, отговори той. От стаята на дядо не се чуваше нищо. Значи старците не играеха карти и ще заспят бързо.

  Влезе в стаята откъм пътя. Анкуца вече беше в леглото. Загаси светлината и започна да се съблича. Усети облекчение, когато си свали вратовръзката. Каква глупост, да му се не види и вратовръзката: да се носи така без никаква полза, вързана на врата. Голям глупак е онзи, дето я е измислил. А и оня, дето е измислил папийонката, също!

  Сложи дрехите си на скрина до вратата, напипа пижамата, облече я и се мушна под завивката. Гърбът му разпозна твърдия, голям и шумолящ дюшек от ваканциите. “Искаш ли да спиш до стената?”, попита Анкуца. “Не”, отговори той и се обърна на една страна. Колко ли е часът? Трябва да е около десет, едва се беше стъмнило напълно. Към два ще си тръгнат и старците, нали не са луди, че да стоят до сутринта, имаха да хранят крави, прасета, да пускат кокошки, и те правеха тези неща, както ги правеше и дядо му. Дядо. На лявата стена в стаята имаше голяма овална кафява фотография на дядо като млад. И тогава е бил къдрав. Ама е хубав. Всички, които приличаха на него, бяха красиви: и мама, и пустия му вуйчо Гица, даже и Анкуца. Горкият дядо. Само да си тръгнат старците.

  “Клаудиу, спиш ли? Клаудиу!”, докосна го с ръка. “Какво искаш?” “Клаудиу, душата в тялото ли живее?” “Не”, отговори той. “Ами къде? “В ушите”, каза той. “Стига, бе, Клаудиу, защо си такъв?” “Ще те изкажа на мама, ако не ме оставиш да спя – каза той – трябва да стана сутринта да извикам гробарите.” “Ще дойда и аз!” “Добре, ще те взема, но сега ме остави да спя.” “Лека нощ”, каза тя. “Лека нощ”, отговори той. Усети как се обръща с лице към стената. Под юргана кракът й го докосваше и той се сети как се впечатли Фери, когато тя си съблече роклята.

  След известно време се направи, че си променя позата, обърна се по гръб, смъкна леко одеялото и погледна с крайчеца на окото си. Тя беше по потник, раменете ѝ бяха голи и заострени, а вратът тъничък. Фери е глупак, какво толкова е видял. Тялото и спуснатите ѝ коси излъчваха топлина. Да, вероятно душата живее някъде в тялото. Тича нагоре-надолу, от върха на пръстите до темето, за да го затопли, за да го раздвижи, да изтласка кръв … Не, не, това, което изпомпва кръвта, е сърцето, беше правил контролна върху сърцето, имаше четворка. Ами сърцето кой го задвижва? Може би мозъкът. Ами на сърцето кой му подава кръв? Сърцето… С ужас усети, че започва да му се приспива. “Анкуца!” Беше заспала. Беше заспала от радост, че утре и тя ще дойде за гробарите. Глупачка. Обърна се обратно. Под вратата на стаята проникваше светлина. Мама не си беше легнала, трябваше да приготви храната за помена. Мушна едната си ръка под тялото и се отпусна върху нея. Ако заспи, болката ще го разбуди.

  Събуди се рязко, сякаш някой му беше излял вода на главата. Ръката му вече не беше под него, а висеше на ръба на леглото. Колко ли е спал, говедо с говедо? Бързо погледна към прозореца: още беше тъмно. Дръпна завивката и се пързулна на пода. Под вратата вече не се виждаше светлина. Изправи се и погледна към Анкуца: спеше си все така с лице към стената. Отиде до вратата и натисна бравата. Потърси с пета прага, намери го, стъпи в кухнята и дръпна вратата зад себе си. Не виждаше нищо. Стоя неподвижно в мрака, докато му се стори, че чува откъм леглото до печката дишането на мама. На масата часовникът тиктакаше. Очите му започнаха да различават черните очертания на предметите в стаята. Мама спеше с лице към него, с длани, мушнати под главата. Само да не се събуди. Видя вратата на дядовата си стая и бързо отиде до нея, спря се и се ослуша. Отвътре не се чуваше нищо. Внимателно отвори вратата и една слаба, мъждукаща, жълтеникава светлина го удари в очите. Промуши се вътре и погледна. Старците си бяха отишли. Само баба Гирда спеше на един от столовете, с отворена уста, подпряла глава на облегалката на стола, затвори вратата и се приближи към ковчега. Веднага забеляза, че муселиновата превръзка я няма на лицето му и ръцете му не бяха вързани. Спря се в края на ковчега, отдясно на масата, където до дебелата черна книга със златен кръст на корицата в ракиена чашка гореше тънка оранжева свещ. Помисли си дали първо да не каже някоя молитва. “Ангеле Божий, пазителю мой, аз, който по Божията милост съм поверен на теб…”, започна да мълви, с вперен в баба Гирда поглед, но не си спомни как продължава и нетърпеливо зашепна, навеждайки се напред: “Дядо, аз съм, Клаудиу!” Внимателно огледа лицето му, после погледна и кутрето му. Стоеше си все така отделено от другите и леко повдигнато, сякаш дядо искаше да докосне с него пепелта на невидима цигара. “Чуваш ли ме, дядо?, прошепна той. Не се бой, всички си отидоха!” Баба Гирда простена в съня си и той замръзна на място. Само това оставаше, да се събуди и да го види тук сам. А и да викне мама. Ангеле Божий, пазителю мой, нека баба Гирда не се събужда, се усети, че нарежда мислено, после повдигна ръка, хвана десния ръкав на дядо си и леко го разтърси: “Дядо, прошепна, събуди се само за малко, докато не е дошла мама! Няма да кажа на никого.” Дръпна ръкава по-силно и видя как цялото тяло се раздвижи в ковчега, сякаш ръцете бяха здраво завързани за тялото. Главата му също леко се поклати. Вцепенил се е, помисли си отчаян – напълно е вцепенен, няма да може вече да го чуе. Но все пак, как е възможно, бяха минали само няколко часа, откакто не дишаше. Наведе се по-близо до ухото му: “Дядо, бях на реката с Космин и Фери и намерихме камъни със злато и ги сложихме на огън, ама нищо не излезе, къде сгрешихме?” Говореше бавно, за да го разбере и да си припомни, че той, дядо, го е учил, че златото е нещо живо и всяко живо нещо се пази от огъня, отдръпва се от неговия път. Устните на дядо бяха полуотворени и колко лесно щеше да бъде да ги размърда и да каже ей толкова само: “Нужен е по-голям огън, Клаудиу.” Благодаря ти, дядо, да знаеш, че ще идвам на гроба ти и в събота, и в неделя. А през ваканциите и в сряда, щеше да му отвърне той и да се мушне отново в леглото си. “По-голям огън ли е нужен?”, прошепна той. Устните му останаха неподвижни. Край, не можеше вече да говори. Ама поне да помръдне по някакъв начин. “Дядо, ако е нужен по-голям огън, мръдни пръста отдясно.” Повдигна глава и погледна, Ангеле Божий, пазителю мой, моля те направи така, че дядо да помръдне, моля те. “Можеш да го мръднеш и ако не е нужен по-голям огън”, прошепна едва чуто този път той, защото го осени мисълта, че дядо, не че не може да му отговори, ами не иска да го направи. Толкова пъти той, Клаудиу, се е държал лошо, подигра се на баба Гирда на Коледа, а когато дядо го налагаше с колана, беше изкрещял в мислите си: “Ще умреш и ти, дъртако.” Ето че беше умрял. Една тежка въздишка се откъсна от гърдите му, погъделичка гърлото му, след това небцето му, избухна през очите му и намокри бузите и лявата му ръка, поставена на ръба на ковчега. Умря сърдит, вече нищо не искаше да му каже. “Прости ми, дядо, прошепна той, като се наведе над главата му, ще бъда послушен, ще видиш.” Помисли си какво да му обещае и се наведе още повече, шепнейки: “Няма да им позволя да продадат къщата”, и тогава усети близо до слепоочието си топлината на свещта, поставена върху книгата. Бързо отдръпна глава. Свещта догаряше, имаше още около сантиметър и щеше да стигне до ръба на чашата. Погледна към баба Гирда, избърса сълзите си и приближи лявата си длан до пламъка, колкото можа да изтърпи. Баба Гирда спеше, както и преди, похъркваше с отворена уста. Почеса дланта си и като не изпускаше от очи баба Гирда, взе остатъка от свещта и го сложи в дясната си ръка. Сянката на ковчега се уголеми върху стената, разтече се и към другата стена и покри прозореца откъм оградата. Започна да се развиделява, прозорецът изглеждаше като боядисан със синя боя. Остана неподвижен известно време, после бавно приближи пламъка към кутрето на дядо. Приближаваше го и го отдръпваше, а накрая го постави точно под пръста. Пламъкът си поигра за малко с пръста, а после се раздели на две и го погълна. Сега трябваше да помръдне, защото всяко живо нещо се движи, бяга от пътя на огъня, само да бъде поне мъничко живо. Във въздуха се разнесе мирис на изгоряло, също както, когато мама пърлеше със запалени вестници кокошките за супа. Ръката му започна да трепери и пламъкът се измъкна изпод пръста, но той го върна обратно. Една восъчна капка беше паднала върху черния плат на костюма. Чуваше собственото си дишане, почти дочуваше и как плачът се надига у него, бълбукащ като вода, отмести свещта оттам и преди да го облеят сълзи, видя неподвижния, вкаменен и опушен пръст на дядо си, който стоеше леко отдалечен от останалите. Опипом намери чашата и остави свещта в нея, пламъкът загасна. “Дядо”, прошепна, вперил поглед в кълбото мрак на ковчега, но тогава усети уплахата в гласа си и тръгна с гръб към вратата. Премина през кухнята със стиснати зъби, за да не го чуе мама, влезе в стаята и се мушна под завивката.

  През прозореца проникваше студена сивкава светлина. Сгуши се до Анкуца, докосна с дланите си топлия ѝ гръб. Душата ѝ се движеше с лекота вътре в тялото. Дишаше.

_______________

[1] Стихотворение от румънския поет Михай Еминеску.

Превод от румънски: Лора Ненковска

Новелата е една от шестте, включени в сборника на Йоан Гришан „Кинокаравана”, подготвен за печат от Издателство „Панорама +”.

  Йоан Грошан е роден през 1954 г. в Сатулунг, Румъния. Завършва Филологическия факултет нa университета в град Клуж-Напока. Той е един от ключовите автори на поколените на 80-те години в северната ни съседка. Дебютира със сборника новели „Кинокаравана“ през 1985 година. Сборниците му с проза и романите му са многократно награждавани в Румъния и преведени на няколко европейски езика.
  Дълги години той работи като директор на Филмовия център към Румънското министерство на културата, а театралните пиеси и киносценарии, които пише през този период, са отличени с награди в родината му и на фестивала в Кан.
  Сборникът с новели „Кинокаравана“ е отличен с наградата на Съюза на румънските писатели за най-добра книга и е преведен на полски, руски, френски и немски.