Чувствам се много топло и приятно щом открия някой млад и в същото време добър поет. В този случай неговото име е Хуан Антонио Берниер. Точно така се почувствах преди няколко години, когато открих името Жузе Луиш Пейшоту, както и съвсем наскоро се случи с друго непознато преди това за мен име – Лоис Перейро. Както и винаги се е случвало, когато за първи път съм се срещал с някой от големите испаноезични поети. А те са толкова много, че ако започна да ги изреждам сега, това би означавало да изпиша няколко страници само с имена, а не това е целта ми. Все пак големи испански поети е имало по времето, когато българите са се чудели с коя ръка се хваща перото… Но да говоря и за това също не ми е цел. Просто искам да ви запозная с двуезичната книга „Философията и две врабчета” на поета Хуан Антонио Берниер.
След като открих тази книга разбрах, че Берниер има тясна връзка с България. В продължение на 2 години преподава в гимназията за романски езици „Георги Сава Раковски“ в Бургас. След това, продължава да преподава, но вече като лектор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Съобщавам това, защото отначало се зачудих на стихотворенията с препратки към България. Като това например:
Невски
Оранжевият ѝ чадър си съперничеше
със златните куполи.
Но нека преди да споделя защо тази книга ми хареса, да кажа къде в нея според мен има някакви дребни минуси. Първо, има стихотворения, които не е трябвало да бъдат включвани. Просто стоят някак извън, някак не на място в цялата подредба. И не би било честно, ако не споделя поне някои от тях. Примерно:
Светлина отвътре,
очите ми.
Или:
Ще се върнем в Делфи
Спомняте ли си? Валеше сняг,
но същият сняг…
Както и:
Капризи на антената
1.
Стремеж:
светлина, която да обсажда сянката.
2.
Стремеж:
да няма светлина, да няма сянка.
3.
Вдъхновение…
Както казах тези стихотворения или по-скоро фрагменти, вместо да обогатят тона на цялата книга, те натежават и го почернят. Още при първото четене звъннаха в главата ми с грешен, фалшив тон. По принцип „вина” за това има поета за включването им, но също така и редакторът, който не е посъветвал автора да не ги включва, да ги остави да престоят в чекмеджето, или поне да ги пренапише. Но за работата на редактора ще пиша някой друг път, тъй като темата е доста обширна.
А сега да кажа защо книгата със стихове на Хуан Антонио Берниер ми хареса толкова много. Преди всичко Берниер е един много пестелив и в същото време много добър художник, който успява с много малко мацвания с четката, с много малко думи, да достигне до една майсторска дълбочина. Има много прецизно око, което много бързо изхвърля ненужните детайли. Идвайки от богатата испанска поетична традиция той се опазва от изпадане в прекалена лиричност, а това, в което е наистина добър, това е вниманието към детайла. В него, както и в много други добри поети, живее законът малкото е повече. Ето някои от стихотворенията, които потвърждават това и които съм сигурен, че и вие ще оцените подобаващо:
Небето на мястото си
1.
Небето е по-дълбоко,
ако го бразди птица,
трепва за миг
щом го загледам упорито.
2.
Гледам с притворени очи.
Сводът на небето
се затваря
като месоядно цвете.
3.
Със затворени очи –
това небе е пресечна точка
на небеса от миналото.
YOUNG ADULTS AGAINST SUICIDE
Искам да поспя в тази гора.
Горо,
не говоря за смъртта.
Казвам само да поспрем,
все още млади,
да спрем и да поспим,
докато клоните се полюшват
и ветрецът се приплъзва.
Ала няма да спрем.
Не, не говоря за смъртта.
Слънчев участък
Косо
пада този тръстиков лъч.
Съм –
от глагола съмва се.
The life pursuit
Тялото –
наполовина пресушено.
Лицето –
виснало от плътта.
Нима затова сме тук,
да се удивляваме пред красотата?
Както и още много други бисери, които ще откриете вътре между страниците на тази чудесна книга.
Още едно от добрите качества на Берниер е, че той дори не се и опитва да прилича на някой от големите испаноезични поети преди него. Открил е своята си палитра и рисува без никакво притеснение. Обича да описва обекти, които са вътре в пейзажа, в по-голямата картина. Основните теми при него са любов (разбира се, все пак е испанец), носталгия, спомени, детство… „Философията и две врабчета” е изпълнена с въпроси, каквато всъщност е и истинската философия – един вечен въпрос. В същото време в книгата не присъства онова натрапчиво „Аз-поетът” присъщо на толкова много други стихоплетци. След като затворите последната страница нямате усещането, че сте гледал филм с „Аз” в главната роля, написан от „Аз”, режисиран от „Аз”, продуциран от „Аз”, със саундтрак, изсвирен от „Аз” и със заглавие: „Невероятният и вълнуващ живот на Аз”. Не, накрая остава приятното усещане от нещо интимно и споделено, чувството за взаимност и съпричастност, схващането за единност на читателя с поета.
И както в този сезон е модерно да се препоръчат всякакви плажни четива, аз ще кажа: Тази книга не е плажно четиво! Защото „Философията и две врабчета” е книга с добра поезия!
________________
„Философията и две врабчета” е издадена от „Жанет 45“. Стиховете на Хуан Антонио Берниер в книгата са преведени от Лиляна Табакова.
